Arlandria Hotel

First topic message reminder :

Алекс обичаше да прави масажи, защото още повече обичаше на нея да и правят масажи и да запаметява хубави движения и "хватки". Пръстите и се спуснаха надолу от раменете му до кръста. Джонатан се беше проснал по корем, а тя се настани яхнала го отгоре. усещаше кожата му топла под допира си. Още веднъж два пъти спусна ръцете си отгоре до долу, нежно галейки гърба му. Лопатките му изпъкваха сериозно, гръбначният му стълб беше с перфектни извивки и ясно очертан. Кожата му тук там беше осеяна с малки симпатични бенки, които по някакъв начин изглеждаха адски секси.
И така русокоската започна да отплепя внимателно кожата му с умели движения. Усещаше как той се размазваше под пръстите и.
- Какво викаш за масажите? Не са ти били любими ли? - заяде се шеговито тя и се подсмихна, докато продължаваше да мачка кожата му и да прави малки чудеса по гърба му, подобрявайки кръвообращението му. - Само да не вземеш да заспиш, защото иначе ще направя най-голямата гавра, която е известна на човечеството и после ще я кача в нета.
Алекс дълго време масажира Черния... Толкова дълго че и се стори че той наистина е заспал.
- Хей? - никакъв отговор не последва. - Хей, сериозно... да не би да заспа?
Джонатан пак не помръдна. Тя се усмихна, надвесвайки се над лицето му отгоре. Все още го беше обкрачила и косите и гъделичката гърба му. Толкова спокоен изглеждаше той, толкова невинен, толкова млад и още "зелен"...

Джонатан имаше идеята да се престори, че се е размазал и после да подскочи рязко и да изненада Алекс. Да, както видяхме до тук, Джонатан обичаше шегичките. Само че тоя път шегата му не се получи, защото той наистина се размаза. Размазано беше и в главата му - Черният се отпусна психически, обаче май и спря да мисли. Както и да, това в крайна сметка доведе до следното:
- О, това е тооолкова приятно. Просто, толкова... Ох, *потръпване*. Кой те е научил на това? Направо ме разбиваш. Много си добра, обич...
Секунда преди да довърши тази фраза, която изобщо нямаше идея как се е наместила в главата на Джонатан, мозъкът му се включи и я прекрати рязко. Черният не си мислеше подобни нещо - тогава защо глупавата му уста беше тръгнала да го казва. Да не говорим, че едно "Обичам те" сега щеше да развали всичко. Май беше успял да спре на време все пак.
Дали беше успял да спре? Сега Черният инстинктивно се праваше, сякаш нищо не се е случило. Просто си лежеше там. Ама размазването му беше отишло и сега той лежеше втвърден в леглото. Втвърден? О да, Джонатан вече имаше един допълнителен проблем. Ами сега...
- Ам, извинявай, ще ми донесеш ли... киселото мляко от хладилника. Май метаксата почна да ме хваща.
Джонатан дори нямаше идея дали има кисело мляко в хладилника, но му трябваше малко време да се настани удобно. И най-вече да скрие положението в боксерките си.

Алекс беше доволна. Черния очевидно се беше насладил на масивния масаж, с който беше възнаграден. Тя леко се сепна, когато той започна да говори иии следователно се търкулна встрани от него на своята половина от леглото, легнала по гръб.
- Няма начин да издам най-ценните си тайни! - възкликна тя, правейки се, че не беше чула онова "обич...". Всъщност Алекс беше почти сигурна, че и се е причуло, в крайна сметка, гласът му звучеше гърлено и приглушено. Можеше преспокойно вместо "Обич..." Да беше "Въздъх". После Джонатан подхвърли идеята за киселото мляко и хладилника.
- М..Моля? Кисело мляко? Ти добре ли си? Идеята не е ли да те хване тая метакса, не да правиш млечен шейк в корема си. - възпротестира русокоската, но Джонатан я погледна с пъпи айс поглед и тя не можа да устои. - Е добре де, добре... Кисело мляко. Ако има.
Тя се надигна и дотътри хубавото си дупе до хладилника. Навеждането и обаче беше с доста хубава гледка от мястото, в което се намираше Джонатан. Тя грабна някакъв айрян, затръшна хладилника и му го връчи.
- Заповядай... И ако си мислиш, че ще ти ставам лична сервитьорка, много се лъжеш, Johnny ! - закачливо и звънко рече златокосото момиче... Чиито бузки бяха добили вече цвят. Май и нея я хващаше алкохола. Можеше да се определи по леко нестабилната и права поза, която беше заела пред леглото. Крачетата и бяха боси и пръстите и си играеха с меките реснички на килима. - Вииииж, не е ли много як килима! Трябва да го почувстваш! Ела, ела, изправи се! - детински възкликна тя и улови ръката му, опитвайки се да го извади от леглото.

Джонатан обаче хвана ръката на Алекс. Това беше моментът. Не си падаше много по игричките и увъртанията, пък това вече се превръщаше в нещо такова. Вярно, игрите и тем подобни си имаха своят чар, но Джонатан не бе от типа хора, които виждаха смисълът в подобни неща. Досега животът му беше изграден от чисто материалното и практичното. Oтношенията му с Алекс сериозно се отделяха от тази практика, трупана с годините, ала за промяна на всички навици на Черният щеше да отнеме време. Сърцето му искаше тази промяна, ала тялото му беше прекалено привикнало.
Така и игричките "абе харесваме се, но дай да не си скачаме направо" изглеждаха леко безсмислени на Черният. Беше се опитал да се държи, ала поведението на Алекс правеше нещата все по-трудни. Тя също го искаше. Най-вероятно. Тогава вместо да се лигавят по-добре да минават направо към действията. Ех, не са много хората, които оценяват пътя към върха като голяма част от забавлението.
Та както казвахме, Джонатан хвана ръката на Алекс здраво. Така вместо тя да го вдигне той я спря ли леко я придърпа към себе си. Беше твърдо, но не грубо. Но Джонатан я искаше. Беше готов да разкъса малката и нощничка и да я грабне.
Лицето на Алекс се обърна бавно, леко изненадано от реакцията на Черния. И тогава Джонатан видя очите и. В този момент всичко друго изчезна. Изчезнаха силните му сексуални желания. Изчезна стаята, с всички луксове и сака с парите. Изчезнаха спомените за последните деситилетия от живота на Джонатан. Съществуваха само очите на Алекс, тези ясни очи, в които луната плакнеше своите искрящи лъчи. Само това. Бяло, пъстро и черно... Джонатан не знаеше какво да прави. Той само гледаше очите и, омагьосан.

Алекс погледна Джонатан объркано. Тоя я беше придърпал към себе си и тя приседна на леглото до него. И двамата се гледаха втренчено, като нейната уста беше озадачено полуотворена. Бавно върху лицето и изплува усмивка. Не престорена, детинска или широка, а плаха, предизвикана от умиление. Сърцето и биеше бързо бързо в гърдите и. Защо той трябваше да бъде толкова.. толкова... Не можеше да намери думичката за това. Не беше предизвикателен, не беше добър, не беше и лош, нито пък груб или нежен. В случая не беше и забавен или секси, въпреки че това бяха едни от чертите, които харесваше в него. Той беше просто себе си - странен, неясен и неразбираем. Може би това беше, което я привличаше толкова много в него. Русокоската тотално забрави за килима. Забрави за киселото мляко в ръката си, забрави за всичко друго и се остави трепетът да я залее, да се свие в стомаха и, да пулсира в артериите и, да овлажни дланите и да порумени бузите и. Вече не я интересуваше колко лош можеше той да бъде, защото точно в този момент, той не бе такъв, а тя живееше за момента и искаше да го улови.
Алекс се наведе напред и скъси още разстоянието помежду им, затваряйки очи. И устните и докоснаха неговите, плахо и едвам едва.

Джонатан тръгна да целува Алекс почти едновременно с нея. Това беше едиственото логично продължение на ситуацията и лекото притваряне на очите, бавното движение напред, бяха естествени за тялото му. Като дишането. Устните му докоснаха тези на Алекс. Сърцето му, което до този момент биеше с бясна скорост продължи да бие бързо, но вече бе по-спокойно, по-триумфално. Ръцете на Джонатан инстинктивно потърсиха раменете на Алекс. Носът му усещаше нежният и парфюм. Устните му потрепнаха. Перфектният момент. Кратък, мигновен, но толкова идеален и желан, че сякаш беше вечен.
...
След няколко "деситилетия" моментът свърши. Устните им се отделиха, очите им се отвориха и те се върнаха в реалността. Джонатан беше много объркан. Не знаеше какво да каже какво да направи.
- Аз, ъъъ...
Но нямаше какво да каже, затова просто се остави на тишината.

Алекс също беше объркана. Тези няколко мига, в които устните им се събраха в едно бяха толкова неземни. Не можеше да си обясни защо - много пъти беше целувала момчета/мъже за първи път, но никога не се бе чувствала така както сега. Това я караше да се обърква още повече. Ала устните и искаха още, не се бяха наситили на вкуса му. Русокоската остави киселото мляко, което държеше на нощното шакфче, за да не и пречи на плановете. А именно: тя го целуна отново, като този път обгърна лицето му с ръце, а пръстите и се заровиха в черните му коси. Той не се отдръпна, а напротив, задълбочи целувката им, която обаче Алекс прекъсна, отделяйки се от него.
- Джонатан, наистина, не казвай нищо. - нежно му прошепна Алекс и се вмъкна под завивката до него, като положи глава на рамото му и се сгуши в него. Нещо много тъжно се пробуди в нея, а гърлото и се стегна, ала на лицето и все още беше останала плахата усмивка, но тя беше маска.
- Ще ми разкажеш ли за живота си преди? Преди да... знам ли... преди да пораснеш? - попита Алекс, като дъхът и погали врата му. Не искаше да говорят за случилото се току що, но пък не и се искаше и да мълчат, колкото и да и беше трудно да удържа гласа си равен и неиздаващ вътрешната и болка, за която не беше сигурна в какво се корени.
За това пък моментът и се струваше подходящ за малко по-личен разговор, добър шанс да го опознае, да го разбере. Може би тогава магията му щеше да се развали и тя щеше да може да го гледа без да получава сърцебиене.

Джонатан се чувстваше странно. Макар че виждаше всичко кристално ясно, имаше усещането сякаш всичко наоколо е размазано. Осъзнаваше абсолютно всяко движение, което прави. Беше някакво състояние на свръхконцентрация може би, а може би точно обратното - пълна отнесеност. Но защо му бе на Джонатан да си товари съзнанието с такива философски глупости.
Втората целувка, макар и не толкова специална, бе по-сладка. Първата бе прекалено силна и емоционална. Той се обегна назад и я прегърна с една ръка. Не знаеше какво се е случило. Просто я прегръщаше и гледаше тавана, опитвайки се да събере съзнанието си и да достигне до отговор. След малко обаче успя да намери спомените, които търсеше.
- Ами... родителите ми не бяха от най-заможната. Баща ми работеше в мините, а майка ми изпълняваше дребни услуги за хората в квартала - пране, шиене, миене и т.н. В цялата тая каша нямаха време за мен и за братята ми. Имах двама братя - Марк, който беше 4 години по-голям от мен, и Артър - 6 години по-малък. Хах, Артър... Той стана важна клечка, но майната му, това е моята история, а не неговата. Прекарах детството си по улиците, играейки в праха с децата от квартала. От малък бях прочут като побойник - времената бяха сурови. Честно казано, на училище ми беше интересно и учих бая, ама ме сложиха в групичката на "децата дето не се справят" и едвам драпах с оценките, макар че знаех много. С времето нашите станаха откровено груби към нас и аз, като най-непокорен реших да избягам... Бях на 16. Нарамих коженото си яке, един сак с дрехи и принадлежности и офейках. Мислех да стана музикант, макар че не можех да свиря на нищо... Не знам, не мисля че трябва да ти пълня главата с глупостите ми. Исторята ми не е весела, не е и толкова интересна. Кажи ми повече за теб, изглеждаш, сякаш твоята история е по-весела.

Алекс затвори очи и притисна чело до челюстта му, показвайки съпричастност към нерадостната му съдба.
- Не са глупости, аз те попитах. - промълви тихо Алекс, все още затворила очи. Някак не и се искаше да ги отваря сега, защото можеше да се окаже, че сънува, и че не се намираше в момента в обятията на Джонатан. За това продължи да държи клепачите си слепени, покриващи ясните и очи. - Моята история за съжаление също не е от най-веселите. Аз бях от "добро" семейство с повече от прилични доходи. Само че имаше една малка подробност. Родителите ми бяха доста вярващи християни. Ще си кажеш... какъв е проблемът тук? Е проблемът беше, че се замесиха в секта, с изкривени разбирания и ритуали. Всичко беше наред, докато не станах на 12 и те не настояха да ме взимат със себе си на събиранията си.
Неприятни спомени преминаха през съзнанието на русокоската и тя потръпна и и се пригади. Отдавна не се беше присещала за тези неща, предпочиташе да ги държи заключени в чекмеджето като трайна детска травма.
- Както и да е... Осъзнавах, че нещо не е наред, но не знаех какво да направя... Докато не се запознах с Остин. Той беше демон, който откри пред мен цял един нов свят. Не беше зъл, той беше необикновен, научи ме да понасям това, което се случваше около мен. Без него най-вероятно щях да полудея или да се сбъркам като родителите ми. Всичко беше добре, до един ден, когато те научиха за Остин. Тогава ме наказаха, много... жестоко. Аз не успях да им простя и избягах. Това не беше толкова отдавна, само преди година. И оттогава търся нови начини да се почувствам свободна, да предизвиквам живота, да наваксам за последните 20 години от живота ми.
Алекс свърши с разказа си и замълча. Не беше усетила кога беше отворила отново очи, но сега наблюдаваше как пръстите и се плъзгаха и си играеха по голите му гърди.
- Миналото е болезнено, но бъдещето има надежда да не бъде такова. Поглеждал ли си в него? В бъдещето?

Джонатан обаче не смееше да докосне Алекс. Страх го беше че ще развали момента. Страх го беше че Алекс не иска да бъде докосвана и може да го отблъсне всеки миг. Погледна я плахо и отговори:
- Отвикнал съм да мисля за бъдещото. Рядко дори мисля за миналото, камо ли за бъдещето. Живея за момента, а целта на момента ми обикновено е да дойде следващия момент. Плъзгам се по живота... Но сега, не знам защо, но се чувствам по друг начин. Не знам какво очаквам от бъдещето. Не съм оптимистично настроен, не съм и песимистично. Просто... за разлика от обикновено, аз... го очаквам! Искам да го видя, очаквам някакво развитие, развитие, което...
В този момент Джонатан осъзна, че много се е разприказвал. Не беше свикнал да казва нищо за себе си. Цялото това споделяне го караше да се чувства некомфортно. Чувстваше се гол. Ръката на Алекс му помогна да усети че наистина е почти гол. Усети иронията на момента, което го накара да се усмихне. Той най-накрая се постегна и се обърна към Алекс:
- Какво стана с Остин?

Алекс се наслаждаваше на сигурността, която чувстваше в обятията на Джонатан. Той се бе отпуснал, беше я допуснал до себе си и това си личеше. Не знаеше дали е заради умората или заради нещо друго, но всяка една мисъл се изписваше на лицето му и на нея и харесваше да го наблюдава.
- Развитие, което носи смисъл? - предположи Алекс и се усмихна. Усещаше, че не му беше удобно да говори за тези неща. - Относно Остин... Остин беше причината да дойда точно тук. Когато избягах от родителите си, първо потърсих подслон при него, но той каза, че заминава, и че трябва да се махне от този град. Не ми обясни защо, но имам чувството, че беше свързано с тази секта, в която бяха родители ми. Той се страхуваше от тях. Поне така мисля. Както и да е, Каза ми да го чакам тук, в Норт Форд, докато той приключел с разчистването на сметки в родния ми град. Обеща, че до седмица ще е тук, но... Той така и не дойде. Изчезна. Затри се. А аз си намерих нови приятели и преоткрих живота.
Последното беше казано с горчива небрежна ирония. Русокоската се присламчи по-близо до тялото на Черния и дори си позволи да преплете крак с неговия. Беше странно колко удобно се чувстваше с него, сякаш телата им бяха проектирани да се докосват.
- Знаеш ли, като се замисля, днес е рожденият ден на Остин. На тази дата преди няколко години се запознахме. - замислено промълви Алекс. Беше започнало да и се спи, а очите и да желаят все по-дълго да стоят затворени.

Демон? Значи Алекс беше имала взаимоотношения с такива като него. Е не, Джонатан не бе демон, ала беше доста близко. Беше правил сделка с демон преди много време, което бе променило живота му. В него имаше тъмна, демонска част, с която Джонатан Аси беше започнал да се отъждествява - Черният. Не, нямаше вътрешен глас който да му казва да прави лоши работи. Просто трябваше да ги прави, искаше да ги прави. Но Джонатан, макар и раздвоен вътрешно, си беше едно и нямаше особени вътрешни борби.
И все пак реши да не се разкрива на Алекс. Не искаше, не знаеше тя как ще го приеме. Най-много да развали момента. А може би не само момента. Не, нямаше начин да и каже сега. Нямаше и дори да продължава темата с демона. Не искаше да се стига изобщо до там. Въпросът "Какво всъщност си ти?" караше Джонатан да настръхва.
- Ново начало... Звучи доста добре, поне от моята гледна точка. Нямам какво да губя, имам само да печеля. Това може би ти е прозвучало положително и оптимистично, но не е. В момента на практика нямам за какво да живея. Единственото което ме спасява от смъртта е това, че няма за какво и да умра...
"... както и сделката ми с Белферог." Джонатан довърши мисълта си на ум. Събитията тази вечер го бяха накарали да забрави изобщо за кръвният договор. Още му беше интересен един момент от този договор. Белферог, който между другите беше един от най-висшите демони изобщо, неповторим изкусител. Та той беше накарал Джонатан да го подпише с кръв от вена. Защо беше предпочел вена, а не артерия?
Не беше сега времето за тези глупости. Мълчанието само щеше да оспи Алекс, а... ами ако Джонатан трябваше да си признае, което той нямаше да направи естествено, тя беше нещото което го караше да му се живее.
- Май си уморена. Искаш ли да заспиваме, утре ще продължим?

Вместо отговор Джонатан чу само равномерното и дишане. Тишината наистина я беше успала. Русокоската беше преминала в света на сънищата под сладките звуци на гласните му струни, които в случая намираше за изключително успокояващи. Беше се опитала да се фокусира върху думите му, но очевидно не беше успяла. Алкохолът и умората си бяха казали думата, а и не помнеше откога не се беше чувствала толкова сигурна в прегръдките на някого, както се чувстваше сега.
- Ммм. - насън измърка Алекс и се настани още по-удобно и ръката и се уви около врата му.

E, явно това щяха да бъдат разговорите за вечерта. Дънят беше дълъг и дори тренираното тяло на Джонатан плачеше за почивка. Той целуна Алекс по бузата и и пожела лека нощ тихо, на ушенце. Когато беше излезнал тази сутрин, Очите му бяха широко отворени... Джонатан дори не подозираше, че ще изживее такъв ден. Днес обра банка, застреля някакъв летящ тип (всъщност Алекс го застреля, ама Джонатан също щеше да го направи), ходи на купон (отдавна не беше го правил), създаде си опасни врагове в лицето на Кролийс, беше се наял като прасе. Но най-важното - днес се беше запознал с Алекс и една малка подробност - бяха се целунали. Чак сега Джонатан осъзна огромната промяна, която е настъпила в него този ден. Тази промяна го караше да се чувства силно объркан. Сега обаче не искаше да се занимава с подобни мисли. Нищо добро нямаше да излезне, пък и очите му май бяха по-уморени, отколкото предполагаше.

И Джонатан беше последвал в света на сънищата. Само че двамата не се срещнаха в него. За това пък Алекс сънува разни интересни неща... По-скоро бяха спомени, които бяха избледнели, спомени за Остин, за неговите черни къдрави коси, за ясните му зелени очи, бледата му кожа, за многото му пиърсинги по ушите, за хубавото му тяло, покрито в изкусно изработени татуировки. Остин беше типичното лошо момче, за което всяко момиче мечтае, изкусител и още нещо. Взаимоотношенията им не бяха чисто приятелски, но не бяха и любовни, въпреки че бяха преминавали и в такива, тя в същност го усещаше повече като свой брат, закрилник. Не знаеше какво ги беше събрало заедно изначало. Той беше прекален готин, а и прекалено голям, за да се размотава с нея. Въпреки това приятелството им беше процъфтяло, покрай него тя откри, че има способностите си. Той сам и беше казал за тях и беше започнал да я учи да ги контролира. Алекс често предполагаше, че именно те бяха причината Остин да бе проявил интерес в нея, но и се искаше да греши.
- Алекс. - повика я някой. - Али, събуди се, имам нужда от теб.
Алекс се сепна от сладкия си сън. Джонатан спеше сладко сладко до нея и я беше прегърнал през гръб. Не той я викаше обаче. Тя различи мрачните очертания на фигура в сянката на ъгъла до прозореца. Фигурата бавно излезе напред на лунната светлина или по-скоро развиделението. Остин стоеше от плът и кръв пред нея. Сърцето и се качи до гърлото и после слезна в стомаха и. Вълна на шок я заля цялата.
- Шшш, недей, ще го събудиш. - спря я той, защото тя тъкмо беше отворила уста да каже нещо. Той се приближи още повече до нея и улови ръката и. Неговата беше толкова студена... А и дрехите му бяха раздърпани, беше мръсен и видимо отслабнал и изпит. - Алекс, имам нужда от твоята помощ. Намери ме, иди в Кралските развалини и ме потърси. Не казвай на никого, дори на този, Черния. Не го взимай със себе си. Той е отрова за теб. А сега се събуди, събуди се наистина. Полицията е на входа на хотела. Имаш малко време да се измъкнеш. Бързо. Алекс, събуди се!
С последните му думи той я разтресе и тя наистина се събуди с вик на устата. Сърцето и препускаше диво. Изскочи от леглото и бързо излезе на балкона, където се надвеси над парапета... Пред хотела бяха паркирани три полицейски коли...
- Джонатан, бързо, полицията е тук, трябва да се омитаме! - влетя тя обратно в стаята...

Джонатан се надигна леко без да става, без да сяда дори. Просто се подпря на главата си и изненадано се огледа. Алекс го беше изплашила, но на него толкова му се спеше, че очите му бяха само процепи в момента.
- Ъм, какво?
Освен това Джонатан не бе свикнал думата полиция да го притеснява. Ала в следващия момент се усети, че и Алекс ще трябва да се измъква от тази ситуация. Той разтърси глава и се разбуди. Скочи бързо от леглото и започна да се облича. Сърцето му току що се разбуждаше, а вече туптеше от адреналина. Но така е, трябваше да бързат. Хубаво беше, че Джонатан имаше опит с полицията.
- Трябва да се разминем някак с тях. Няма смисъл да се опитваме да се измъкнем през тях. Със сигурност по някой ни чака на стълбищата и асансьорът, дори и на аварийния изход. Особено на аварийния изход! Мислиш ли, че ще успеем да слезем до онзи етаж с прането. Там видях униформи на персонала. Така няма да можем да излезнем, но ако сме преоблечени. Освен ако нямаш по-добър план.
Джонатан, макар че се стараеше, действаше доста некоординирано. На два пъти се спъна в кутията от вчерашната пица, облече фланелката си наобратно и потърси обувките си в хладилника. След малко обаче успя "да се върне в съзнание" и да се подготви. Той грабна сака. Тогава през главата му мина една мисъл. "Ами ако Клара и Робин са ни издали?" Макар че не знаеше отговора, Черният бе започнал вътрешно да се навива. Секунди след като мисълта му мина през главата вече беше почти сигурен, че са те... Обективността е трудно постижимо и често ненужно качество.

Алекс също бързо бързо се беше разбудила. Без каквито и да е притеснения - просто нямаше време за тях - тя размени нощничката с нейните си дрехи. Тя все още изглеждаше много бледа и леко недоспала, а косата и беше извънредно бухнала, но всичко това щеше да почака. Сега нямаше време да се разхубавява. Грабна малката си чанта за гръб и междувременно обмисли предложението на Джонатан.
- Знаеш ли, това е чудесна идея. - възкликна русокоската и се приближи внимателно отвори вратата, надзъртайки в коридора. Той беше празен. До тук добре... Тя даде знак, че е чисто, след което излезе навън и се отправи към асансьорите. Те бяха на около 10на метра от тях и там също всичко беше много спокойно. Тя натисна копченцето за извикване на асансьора. Кракът и нервно се движеше, сякаш пулсираше. Напрегната атмосфера се беше настанила между двамата. Алекс избягваше нарочно погледа му, въпреки че виждаше отражението му в лъскавата златиста врата на асансьора.
- Кхм.. Ъм... - подхвана Алекс, но беше прекъсната от звънкото "Звън" на асансьора, обявяващо, че той е пристигнал на техния етаж.

Аси също беше достатъчно буден, че да се усети, че ситуацията е леко неловка. Докато ставаше мозъкът му не работеше особено много и събитията от вчера не бяха там, ала сега се сети. Сети се и за целувката му с Алекс, както и за онзи вълшебен момент преди нея. Може би му беше станало нещо вчера. Тази сутрин той се бе събудил стария Аси - този, който не вярваше в подобни неща като любов и специални хора.
Такива бяха разсъжденията в главата му докато търчаха към асансьора, ала той все пак беше с нея и мислеше за нея. В момента, в който влязоха в кабинката, той я погледна и сърцето му притупа. Колкото и да не бе свикнал с мисълта той наистина усещаше Алекс по много специален начин. Едно неприятно чувство започна да разяжда гърдите на Черния. Онова чувство - когато се съмняваш сам в себе си. Тежест и неспокойствие. Чувство, което Джонатан бе забравил. Бе прекарал много време без да има каквато и да било причина да се съмнява така в себе си и завръщането на това чувство не бе добре дошло.
За щастие асансьорът прекъсна този момент и двамата се втурнаха по коридора с дрехите. Влязоха и Джонатан се огледа за разни служебни униформи. За щастие видя няколко на служители в хотела и ги посочи на Алекс. Двамата бързо се преоблякоха и излезнаха от стаята без да си кажат и дума един на друг. Чак когато бяха в коридора Джонатан заговори.
- Сега ще ходим бавно! Много бавно! Полицията се качва и по стълбите и още не е стигнала до нашия етаж. Затова ще вървим бавно и... нагоре. Ако се движим нагоре по стълбите няма да ни заподозрат и ще ни подминат. Като ни подминат ще тръгнем наобратно.

Алекс кимна, завръзвайки косата си, както беше забелязала, че правеха повечето служителки, а и така щеше да прикрие bed hair-стила на прическата си. И двамата изглеждаха не съвсем правдоподоно, но беше достатъчно. Тя дори се беше опитала да приглади малко косата на Джонатан, защото повечето тук бяха зализани и мазни, но косата му упорито си стърчеше нагоре и Алекс бързо се отказа от идеята.
По пътя хвана един чист чаршаф, който задигна от съседната стаичка на тази с дрехите, където складираха спалното бельо. След това захлупи торбата с парите, която носеше Джонатан, така че да не изглеждат съмнителни.
И така, двамата поеха по стълбите. Алекс беше истински изплашена. Самата думичка "полиция" я караше да настръхне. Не искаше да свършва в килия... Изобщо не искаше. Но пък беше с Джонатан. Бяха заедно в това... Засега. Алекс отново леко беше започнала да се съмнява в него. Ами ако я зарежеше? Ако я прецакаше и после си плюеше на петите? Шансът това да се случи някак и изглеждаше... достатъчно голям, че да се притеснява и въпреки това, неговото присъствие я караше да се чувства в безопасност. И все пак... Тя имаше работа за вършене след това и тази работа изключваше Черния от картинката... Или поне така и беше зарекал Остин.
- Джонатан? Искам само да знаеш, че аз... - зад тях се чуха глухи, бързо приближаващи се стъпки и Алекс веднага смени тона си и мислите си. Вместо това се въплъти в истинска камериерка, която с досада се разпореждаше на колегата си. - Аз ще поема 402ра стая, а пък ти виж каква е тази дандания в 406та, безобразие, за какво ни плащат...
Докато Алекс играеше ролята си, по стълбите буквално прелетяха с бясна скорост 3ма полицаи, които дори не ги погледнаха, а направо се опитаха да минат през тях. Това беше добре, защото дори не погледнаха лицата им. Алекс едва изчака стъпките им да заглъхнат, когато се врътна и продължи бързо надолу по стълбите, следвайки плътно Джонатан. До тук планът му беше провървял.
- Трябва да стигнем до паркинга! - промълви русокоската.

Адреналинът си беше добър. Джонатна бе забравил какво е да бягаш от полицията по старомодния начин. Още един елемент му беше доста приятен - не беше сам. Да, имаше някои усложнения при бягството му заради Алекс. Ала така бе толкова по-вълнуващо. Тази игра бе станала прекалено лесна за Джонатан и малко усложнения щяха да му се отразят добре. А и споделеността на преживяването беше много важен момент. Едно е да преживееш легендарна ситуация сам, а съвсем друго е да има някой с теб. Преживяването е толкова по-пълноценно. Така Аси преоткриваше прости истини в живота. Май Алекс не беше обикновен случай.
Двамата слезнаха безпрепятствано надолу по стълбите. Когато стигнаха до партера двамата се отправиха към задния ход, предназначен за персонал. Всичко вървеше добре. Двамата се движеха доста спокойно и никой не им обръщаше внимание. Докато изведнъж, на метри от изхода, на метри от свободата, те чуха от зад тях някой да вика заповеднически:
- Хей, вие двамата, накъде така?
Джонатан се обърна - беше управителят. Той погледна Алекс. Може би управителят не ги беше заподозрял... Джонатан не можеше да реши дали да хванат да бягат или да продължат с актьорската игра.

Алекс замръзна на място... Сърцето и скочи до гърлото и после се врътна наобратно и се запрати в корема и. Тя също погледна объркано Джонатан за секунда, а след това се обърна към този, който ги беше хванал в крачка. На ревера му гордо лъщеше надписа управител.
- Добър ден, Господин Мюлер - изчурулика Алекс напевно с френско "р" и странен акцент. - Госпожицата от 202 стая се оплака, че е изгубила Пудинг, докато се е разхождала, Пудинг е нейният Голдън Ретрийвър, сър. Случило се е преди малко и точно пред хотела, за това трябва да побързаме, докато кучето не се е отдалечило, сър.
Алекс тотално беше влезнала в роля. Виж, не можеше да обясни защо Джонатан държеше чисти чаршафи в ръката си... Или пък можеше?
- А чаршафите ни трябват за да го подмамим, сър, Госпожицата каза, че белият цвят го привличал и успокоявал.
Дали щеше да се върже на глупостите и? Никой не знаеше...

- Пудинг?! Мислех си, че името му беше друго. И не беше ли коли? Ох, ужас, много работа ми дойде на главата... Къде са ви значките между другото?
Джонатан отначало беше объркан, ала лека-полека влезна в ритъм и започна играта. Не му беше трудно да изглежда гузен:
- Амиии, знаете как е...
- Като намерите кучето ви искам тук, със значките! Имате половин час!
Двамата успокоени се изнизаха навън. Джонатан беше превключил на други вълни. В момента изобщо не мислеше за вчера, не мислеше за нищо друго, освен за кефа си. Е, почти нищо друго, нямаше да зареже Алекс там, ала не му се занимаваше в тоя момент. И като пълен безсрамник, той го показа най-открито.
- Ох, тъпо ми е. Избери кола и карай, спи ми се прекалено много. Не бих отказал да ме заведеш на някое интересно място...
Да, Джонатан "умееше" да разчупва леда. Егоизмът му в момента го движеше и това, че думите му бяха съвсем не на място, на него съвсем не му пречеше.

Алекс изгледа Джонатан възмутено. Май че старото му егоистично, непукистично и изобщо badass поведение се беше върнало и блестеше силно на слънчевите лъчи. Алекс просто се засмя сподавено и наистина си избра кола - беше черна, беше лъскава и беше джип... а притежателят и тъкмо изгасяше мотора.
"Спи ти се." прошепна Алекс, гледайки го втренчено. Погледът и беше толкова напрегнат и пронизващ, че се зачуди дали Джонатан ще обърне внимание. За това застана една идейка зад него. Непознатият с джипа се прозя и излезе от колата си. "Спи ти се. Очите ти се затварят, краката ти се подкосяват и преплитат..."
След две крачки непознатият с джипа наистина се просна на паважа, скривайки се между колите, за щастие на Алекс. Въпреки че имаше няколко души наоколо, никой не забеляза припадналия човек. Русокоската се устреми към колата, сне ключовете от ръката на непознатия, който все още ги стискаше и отвори джипа.
- Хайде, скачай вътре, мързел такъв. - Алекс кимна към новата им придобивка със задоволство. Нямаше ни най-малко намерение да се обяснява на Джонатан как точно се беше получила тази щастлива случайност точно пред тях да припадне човек с хубава лъскава кола и никой да не види. За това пък в глаавата на Алекс се въртеше един нов план... Само че за него, по-късно.
Момичето се настани на предната седалка и нагласи огледалцето за задно виждане, докато чакаше Черния да се настани до нея.

И Джонатан нямаше никакво намерение да пита. Самовлюбеността и личните му нужди в момента заемаха цялото внимание на Черния. Той искаше само да влезне в колата и да се излегне. Парите все още бяха у него и сега като се измъкнеха, всичко щеше да си е супер.
- Добър поглед, Ал!
Той влезна отпред от страната където не е шофьора, отпусна седалката максимално назад и се излегна. Полицията не им обърна особено внимание, не че имаше много полиция останала навън.
- По някое време ще трябва да сменим колата, че ще ни проследят по регистрационния. Макар сега да се правят че не гледат, сто процента ще отбележат кои коли са напуснали мотела, особено като разберат че е открадната.
Джонатан се изкуши да пусне силно радиото, но реши че ще изчака малко.