Старият мост

Перата се сипеха една след друго покрай нея. Малки и пухени. Бели, сиви. Вирджиния се събуждаше без да има представа какво означават всички тези пера в сънищата й. Направи го и тази сутрин. Събуди се сама в стаята. Пердетата се полюшваха пред отворения прозорец. Свежият въздух ухаеше на жасмин или поне така желаеше да бъде. Жасминът напомняше на майка й. Нейната ягодово руса коса носеше същия аромат. Трябваше да я мрази. Не го правеше. Тя нямаше вина. Вече дори не обвиняваше някого, защото с какво би си помогнала? Така или иначе всяко обвинение оставаше неизказано, прокънтяващо за известно време в главата й преди да бъде забравено. Малко или много, Вирджиния продължаваше да представява символ на непорочността. Продължаваше да се доверява сляпо, въпреки че знаеше, че от доверието болеше. Болеше много.
Внезапна нужда от повече въздух я проряза и едва не накара да се превие на две. Усети хилядите иглички да се забиват невидимо в кожата й. С типичното си безразсъдно, но гордо поведение вървеше боса някъде из покрайнините на кралството. Топлият въздух предполагаше, че се намира в южните части. Руси кичури непрестанно докосваха лицето й, изплъзнали се от хлабавата плитка, така плачевно изгубила реда и красотата си. В интерес на истината Вирджиния не полагаше особени усилия за външността си. Разчиташе на онова, което идваше природно и в повечето случаи имаше късмет. Дори сега в цялата каша из преплетените един в друг кичури имаше известен чар, който можеше бе внесен от вмъкната някъде из плетеницата виолетова хризантема. Единственият нюанс, който харесваше от представителите на това цвете.
Цветя. Те също напомняха на майка й. Спомняше си за онези големи букети, които тя получаваше от брат си. Онзи, който не бе преставала да мрази и все пак не можеше да каже, че го правеше качествено. Винаги прощаваше. Лош навик. Твърде лош.
Слънчевите лъчи проблясваха по повърхността на дълбоката река, над която се извиваше моста. Хората казваха, че не бил стабилен, какво пък? Нима имаше какво толкова да губи? Нямаше значение дали бяха празни приказки или истина. Вирджиния все пак щеше да мине по него. Не. Нямаше просто да мине, а щеше да се спре и да се наведе през парапета, за да види отражението си в светлата вода. Пролетно време тя беше пречистена и бистра. Отново приказки на хората, които щеше да постави на изпитание. С приближаването си забеляза деликатна фигура. Лъчите изграеха по медния отблясък на дългата кестенява коса. Жената имаше нежни черти и до известна степен приличаше на нея. Единствената разлика бяха очите. Едни светли очи, които бяха лишени от повечето познати емоции. Едни студени очи с ангелско излъчване.
- Коя си ти? – попита Вирджиния, когато направи първата си крачка върху камъните, наредени един до друг, представляващи скелета на моста.

И тази нощ на успя да заспи. Чувстваше болка от изтощението, което се бе пропило във всяка частица от тялото й, всяка фибра бе изцедена до краен предел и Джорджия можеше да се закълне, че дори костите й изпитваха болка. Не беше спала от приблизително 5 дни. Малко хора можеха да понесат такава доза безсъние, но момичето толкова дни наред бе прекарала в дебнене и пазене на собственото си тяло денонощно, че сега тези 5 дни недоспиване и се виждаха нищожни. Някакви си пет дни, че кой ти брои.
Видимо обаче никак не й се бе отразило, нежната й бяла кожа дори не бе обрамчена под очите от тъмните сиви кръгове, които тя години наред срещаше в огледалото. Беше свикнала с тях, някак си идеално се вписваха в измъчения облик на детето, което беше. Разбира се, никога не е била дете, още от годините, в които живееше с родителите си, ровейки се из спомените си, тя не можеше да се сети дори за един момент, в който се е почувствала щастливо дете. Помнеше само пиянските нощи на майка си, уж така важните командировки на баща си, с които той просто искаше да избяга обзет от страх, че нищо не е както трябва, и разбира се любимият й психически тормоз, на който бе ежедневно подлагана от собствената си, така наречена майка. Светлокосата дори не можеше да повярва на себе си, каква сила бе прилагала над детското й съзнание Ема и как бе успяла дори да й внедри вина за това, че се е родила. Истината е, че доста дълго време Джорджи обвиняваше себе си за смъртта на брат си, няколко години преди нейното раждане. Разбира се, не бе тя тази която е дръпнала спусъка и простреляла майка й, така че каква вина можеше да има, че сега е на бял свят и макар с усилия, все пак живее?!
Стъклените очи на девойката, ясно се отразяваха в бистрата вода на потока. Момичето усещаше топлите пролетни лъчи по кожата си и това някак си й носеше спокойствието, за което така дълго бе жадувала. Взираше се в собственото си отражение, в тези така сини и безчувствени очи, и даваше всичко от себе си да не се сравнява с майка си. Още пазеше нейна снимка в портфейла си, сякаш да й напомня какво зло живее все още в Нортфорд, от където тя самата не можеше дори да си помисли да избяга. Прокара език по напуканите си устни и веднага усети лекото неприятно щипене от слюнката й по раничките върху тях. Това, естествено, не й направи впечатление - след всичката болка, която беше преживяла, спокойно можеше да се нарече мазохист. Но само физически такъв, психическите рани оставаха за дълго и рядко успяваха да зараснат.
- Коя си ти? - гласът прокънтял не от далече накара Джорджия рязко да изпъне тялото си като струна. За секунди стана сякаш с десетина сантиметра по-висока, отколкото бе до преди малко. Момичето обърна глава към източника на думите и сините й очи се взряха във фигурата на млада жена.
За миг през главата й премина мисълта, колко много приличаше тази жена на майка й, но тази мисъл отлетя толкова бързо, колкото и бе дошла, без Джорджи да се замисли над нея за дълго.
- Никоя, предполагам - отвърна машинално момичето. Гласът й бе също толкова ангелски, колкото и излъчването й, измамно мек, тих, предпазлив. - Т.е., Джорджия - добави след малко тя като скръсти ръце пред гърдите си и наклони глава на ляво с интерес.
- А ти си?

Ако жена с такава увереност в гласа и толкова опит, подсказван единствено от подбора на думи и движения, твърдеше, че е никоя, то какво оставаше за Вирджиния? Вероятно тя бе нищо. Истината не бе далеч от целта. Понякога се бе улавяла да се замисля дали не беше точно това. В крайна сметка най-малкото, което можеше да бъде е да бъде нечия сянка. Нейният глас винаги се оказваше глас в пустиня и вероятно вината бе само и единствено нейна. В опита си да бъде повече себе си, отколкото поредната представителка на бескрупулния характер на семейството си, Ви губеше позициите си. Настояваше да бъде приемана за равна, да я третират като възрастна, като млада жена, която има позиции, а продължаваше да вярва дори на глупави лъжи. Нямаше нужния нюх и това я караше да мисли, че заслужава всичко, което се бе изсипало върху нея и противно на теорията за вероятностите не бе променило дори капчица от нея. Как тогава очакваше да бъде приемана насериозно, когато носеше онова типично детско излъчване, с което единствено подсказваше, че не в готова да поеме трудностите, които живота предлага? И това в никакъв случай не бе поради добрата фамилия, от която произлизаше. Там липсваха угаждания. Там всеки бе възрастен от раждането си, но винаги трябваше да има една черна овца и такава беше самата тя, а ако има е удобно на околните, то те те притискат до това ниво, че после трудно да се измъкнеш от него.
- Вирджиния Л-... – не произнесе повече от фамилията си, освен първата буква. След нея прекъсна речта си и остави буквата свободно плаваща във въздуха. Какво значение имаше едно име повече? Нима очакваше някакво съчувствие или възхищение? В интерес на истината тя мразеше обвързаността си с това име. Мразеше дори да подражава на всички онези млади дами от последните романи, спадащи към категорията класическа литература, с които запълваше времето си през най-студените периоди от зимата. Те винаги ходеха с една специфична походка, говореха на правилен английски или френски с един сладникав акцент и, богове, винаги се представяха с име и фамилия. Банално, не мислите ли? – Вирджиния.
Просто искаше да се оттърве от придобитите лоши навици. Вероятно щеше да се наложи да промени и външността си, която също до известна степен бе афектирана от горепосочените „млади дами”, но сега не му бе времето да се мисли нещо подобно.
- Джорджия е приятно име. – опита се да избегне тактично баналността на епитета „красиво”, но самото изречение носеше в себе си достатъчно баналност, така че едва ли опитът бе забелязан. – Американка или европейка?
Глупав въпрос. Защо просто не можеше да си събере мислите и да каже нещо смислено? Може би трябваше да остави хода на разговора на другата страна, но пък нали тя бе започнала...
Направи още няколко стъпки по моста и застана лице в лице с отражението си. Нещо, което не я очарова особено. Понякога харесваше повече разлините визии, които си изграждаше наум.

Джорджия повдигна дясната си вежда и наклони глава любопитно наляво. Интересно й бе защо именно такъв въпрос бе задала русокосата, която явно сама се чудеше на това, което бе излязло от устата й. Момичето се взираше в светлото лице на събеседничката си, оглеждаше с интерес чертите й и все повече се убеждаваше колко много й напомняше на една млада версия на майка й. Естествено с годините Джорджия се опитваше да изгони образа на тази жена от главата си, именно за това бе толкова странно, че все още пазеше нейна снимка в портфейла си. Но както много пъти си припомняше, тя беше там за да й напомня от какво бе избягала и какво й бе причинила тази жена. Какво зло съществуваше, в лицето на човек, който трябваше да бъде ангела в живота й, човека който трябваше да й показва пътя обсипан с цветя и рози и да прави дните й на дете по-леки. Вместо това сега Джорджи не пожелаваше на никого това, което майка й й бе причинила, понякога сама й се искаше да не се беше радвала, тъй като явно беше едно голямо бреме за света. Поне майка й й беше втълпила тази мисъл в русата главица.
Живота се променяше всеки ден, за това момичето не обръщаше внимание на тези, които казваха че той е предварително написан и ние само се движим по страниците, които бог е изрисувал. Джорджия вярваше, че всеки сам пише своята история и като актьор на една голяма сцена я изиграва. Може би в предишния си живот, тя е била лош актьор, някой зъл персонаж и за това сега страдаше толкова - за да изкупи грешките, които бе направила в предишния си живот.
- Има ли значение? - продума най-накрая русокосата. Леденият й глас, смрази дори самата нея. Ръцете й плавно се скръстиха пред гърдите й, а главата й се изправи в предишното й положение. С леко движение, Джорджия отметна назад русите си кичури коса, които се пречкаха пред лицето й, след което обърна поглед към водата. - Не сме ли всички еднакви?! - продължи философски момичето. - На дали Бог предварително е решил да създаде потомци от тази и онази раса или от еди си какво поколение. Ние сме си виновни да има расизъм - сви рамене тя. Не, че това имаше някаква главна връзка с въпроса, който събеседницата й бе задала, но тя все пак каза всичко, което за миг премина през главата й.
- Между другото, харесва ми косата ти - продължи пак без никаква връзка Джорджия и на ум се наруга, за глупостите, които говори.
Въздъхна тихо и поклати глава на себе си, като между временно стъклено сините й очи се извъртяха с досада. Надяваше се с това да не е обидила другата русокоска, тъй като далеч не бе насочено към нея.
- И ти ли си от онези привърженици на самотата и само упрекването?

Лемарн се заслуша в думите на Джорджия. Усещаше се една неприветливост, студенина в думите на Джорджия, в гласа й. Това бе единствената интонация, която Вирджиния можеше да разпознае без да сгреши. Беше я чувала твърде много пъти, за да може тя да се запечата в съзнанието й. Тя й напомняше за дома, който едва ли все още можеше да нарича такъв. Комплиментът за секунда се докосна до сърцето й. Подобни думи бяха рядкост в ежедневието й. Никой не си правеше труда я да я забележи или ако го направеше, то не бе с цел да открие нещо ново у нея, за да я опита да вгорчи всяка секунда земно съществуване. Може би беше права... Но Ви в никакъв случай не харесваше косата си, нито някоя друга част от себе си. Или пък го правеше, но бе на подсъзнателно ниво. Единственото, което виждаше сутрин бе приликата с майка си, която й напомняше отново и отново колко недостойна е да се нарича нейна дъщеря. Как може две една лица да притежават толкова различни вътрешности? Едната бе силна, уверена, решена да постигне всичко, а Вирджиния бе просто вещ, без глас, без мнение, без капка увереност. Фактът я прониза като хладно острие и я накара да свие дланите си в малки юмруци. Отново усети онзи плам в тялото си и бързо отпусна дланите си, отмествайки ги от камъка, отдръпвайки се крачка назад, вглеждайки се в бледите черни петна върху каменната повърхност. Липсваше успех в контрола над силите, но успяваше да ги развие. Вирджиния забелязваше потенциала у себе си и тайно опитваше да го развие. Може би това бе липсващото парче в пъзела на живота й, с което да изгради всичко останало.
- Не. – отговори остро на въпроса на русокоската. Знаеше, че думите й са в разрез с впечатлението, което поражда. Не можеше да се оттърси от това излъчване. Пък и хората малко или много говореха, така че още по-трудно бе да се разчупи общественото мнение спрямо някой, но винаги имаше изключения. Ви искаше да бъде едно от тях. Нейната крехка външност, липса на мнение по какъвто и да било въпрос все по-често бяха просто част от един велик план. Можеше да бъде подценявана от всеки, колкото пъти този всеки си пожелае, но тя бе хитра и с остър като бръснач ум. Преценяваше предала на силите си и се учеше как да го разшири.
- Привържениците на самотата и самоупрекването са слаби и безхарактерни. Хора без цели и без желание за борба. Не всички сме си виновни за расизма, а само те... Не могат да получат онова, което искат, заради това избират лесния начин и упрекват останалите. Ти би ли предпочела да гледаш отстрани как останалите изграждат живота си, а ти да се будиш и заспиваш в самота, да се упрекваш, че нямаш техните възможности? Няма богопомазани и богонаказани, защото няма висша сила, която да се спре да искаш и получиш онова, което заслужаваш.
Нямаше представа откъде намери въздух да изрече всичко, но бе факт, че го изрече в гняв. Чувство, което винаги бе потъпквала, но сега липсваха обстоятелствата и оковите, които я принуждаваха да го прави и изведнъж се почувства свободна, когато всичката тази отрова просто напусна тялото й.