Старият кралски дворец

С малко повече късмет и този ден щеше да се изниже тихомълком, без да предизвиква особени скандали из наемническото общество, което напоследък бе станало все по-изнервено. Дали се дължеше на факта, че поръчките намаляваха и няколко наемника се бореха за едно място - да, дори това, което те вършеха се бе превърнало в подобие на работа. Конкурентноспособността бе нещо, от чиято липса нито един от кандидатите не можеше да се оплаче, но винаги се откриваше някой, който да извади по-голям коз и да прати всички останли в мизерните (или не толкова) дупки, където прекарваха съществуването си. Не само Пейн бе този, който живееше, за да работи. Много от наемниците бяха превърнали именно лова на глави в главната и единствена цел, в смисъла на всичко, което вършат. И до някъде сивокосият мъж ги разбираше - той самият не можеше да се почувства като пълноценна част от обществото ако не прилагаше това, което знае практически. В този случай, голямо удовлетворение му носеше работата с Хоуп - момчето напредваше бързо, разбира се - имаше какво да се желае, но всички стрелки клоняха към отговор "Да, от него ще стане добър наемник". Което пък от своя страна щеше да означава, че малкият експеримент с кодово име "Хоуп" щеше да е сполучлив. И тогава, може би само тогава, Деймос щеше да си помисли за кратка почивка - може би на някой тропичен остров, където костенурките са големи колкото автомобила му, сигурен че има някой, който да отстоява неговата позиция достатъчно самоуверено в бранша. Но до тогава имаше още много път, който да бъде изминат и хляб, който да бъде погълнат. Така че, Тристан трябваше да се задоволи с това, което разполагаше - малките часове по никое време.
И понеже днешният ден вървеше повече от добре, Деймос реши че може да си позволи малка разходка из добре познатите на всички аристократи (а и не само) улички, където не е една девойка бе готова да даде и душата си за малко ласки и внимание. Не, че чаровникът не можеше да се сдобие с момиче, което да отговаря както на външния му вид, така и на изискванията в някой бар. Просто проститутките, които предлагаха услугите си срещу значителна сума, изглеждаха като доста приемлив вариант - без усложнения. Както обичаше да казва не веднъж - чукаш и бягаш. И го устройваше. Но за да се случеше това, Деймос трябваше да постигне онова съвършенство между духа и тялото, което нямаше как да се случи, освен ако не отмиеше миризмата на силен тютюн, премесен с одеколон и дим, от стройното си тяло.
Само няколко минути, след като вече бе взел решение как ще се развият следващите няколко часа от живота му, той се разхождаше, преметнал хавлия през едното си рамо, като току що започнал работа, барман и прилепнали боксерки в тъмно син цвят, които не пропускаха да отбележат и най-малката извивка на сивокосият мъж. Но той очевидно не се притесняваше от факта, че изглеждаше по-малко или повече гол. Все пак - кой можеше да го види? Не е като да не бе спал с половината девойки или да се срамуваше от тялото си, за да го покаже пред мъжете. Така че, боксерките се явяваха нещо като преграда, поставена само за да не кара някой срещнал го да се изчерви до лактите.
Първоначално, Деймос се запъти към банята, която буквално бе на ръка разстояние от стаята му, само и само, за да установи с неудоволствие, че и без това порутеното помещение, е негодно за употреба. В момента, в който пръстите му се плъзнаха по едно от ръждясалите кранчета то остана в голямата му, мечешка шепа. И макар сивокосият мъж да бе наясно с програмата на Хоуп, за миг не му мина през главата, че той може също да е в другите бани, които Тристан чак сега разбираше защо са толкова популярни сред останалите. Също така, той знаеше за притесненията на момчето да се къпе с останалите - бе чул какви ли не подигравки по негов адрес още от самото начало - и като по чудо бе решил да се съобрази с желанието му. Дали защото и той имаше белег, който не се чувстваше горд да показва, никой не знаеше. Факт бе, обаче, че Деймос не се бе възползвал от това, карайки Хоуп да обиколи изоставеният замък полу-гол, за да могат всички да се запознаят с това, което крие. О, да. Може би и това щеше да се случи някога, но точно сега сивокоското не изпитваше нужда да му го причинява. Нещата вървяха добре и той не виждаше смисъл да ги влошава.
Свирейки си забавна, стриптизьорска песничка, чиито думи дори не си бе направил труда да запомни, Райът вървеше из съблекалнята така, все едно я притежава. Бе настанала абсолютна, дори плашеща тишина, която можеше да накара и най-великият войн да потръпне, когато някой от множеството предмети издадеше типичен, пукащ звук. Или може би бе звукът на смачкан гръбнак, някога принадлежал на хлебарка? Всъщност... хлебарките имаха ли гръбнак или отвратителният звук, наподобяващ пуканки в микровълнова се дължеше на нещо друго? Е, Деймос никога не бе бил отличен ученик по биология и не се бе интересувал от анатомията на повечето животни. Камо ли защо хрупат, когато биват настъпани (или недай Боже...изядени).
За своя изненада, приближавайки към душовете, Тристан долови нещо повече от цвърчащи звуци и хранещи се дървеници - песен. Много, много позната песен, която вероятно всеки друг път щеше да избоде мислите му докато не изникне заглавието й. Този път обаче вниманието му бе привлечено от нещо друго. Идеята за това кой може да е изпълнителят на тази мелодийка. Гласът бе дрезгав и трудно можеше да се определи като приятен - или по-ясно казано, не бе нещо, което възрастните хора биха искали да слушат на неделната литургия. Но ако трябваше да бъде честен - на Деймос му харесваше именно това. Макар да бе човек, със скрита творческа страна, включваща таланти като пеене, танцуване и дори свирене на музикален инструмент, той имаше твърде странни разбирания за приятен глас - може би за това не одобряваше своя.
Без да казва каквото и да било, сивкосият мъж се настани в съседната кабинка, пропускайки всички разхвърлени неща по пода, хвърляйки боксерките си някъде в страни, предлагайки на някоя гадина да си опъне палатка от тях и преметна хавлията през матовото стъкло, което почти моментално се запоти още повече, когато водата бе пусната да тече свободно. Топлата струя подейства като хапче против мускулна треска на Деймос и той почти се разтопи под нея, мислейки си как няма друго подобно усещане. И макар да бе пренебрегнал присъствието на човека до себе си, то чаровникът нямаше как да не се върне обратно в реалността, когато с изненада установи, че сапунът му липсва. Да. Или някой бе огладнял до толкова, че да закуси с него или просто бе забравил да го постави. Което и да беше от двете, Деймос не бе много доволен.
- Извинявай... - той почука на тънката стената, която го свързваше със съседната кабинка и с дрезгав, нисък глас каза -Ще ми подадеш ли сапунa? - ако някой го гледаше отстрани, със сигурност щеше да си представи една от онези комедийни случки, които ни се струват прекалено тъпи, дори за да се смеем на тях. Но фактът си бе факт - Деймос нямаше сапун!
Той протегна ръката си в очакване над малкото разстояние, което бе останало незазидано до тавана, докато с другата си ръка нервно потропваше по собственото си бедро. Ако закъснееше още малко всички добри проститутки щяха да бъдат наети.

Хейдън запали цигарата си, докато чакаше на ъгъла на голямата сграда. Знаеше... винаги трябва да гледа на запад и тя щеше да се появи от изток. Когато се взираше в юга, Елеонора се появяваше от север. Не можеше да предвиди действията й, но бе сигурен в едно- щеше да я види. Някакво вътрешно усещане го бе накарало да напусне леглото си в този късен час и да излезе навън за цигара време и да я изчака. Ако се появеше за тези няколко минути, то бе прав и си заслужаваше. В обратния случай просто щеше да изпрати въздушна целувка към луната, която да я препрати към устните на Нора... може би дори щеше да тръгне към скъпия й дом само, за да зърне за миг лицето й.
Ах! Сърцето му туптеше заради нея. В буквалния и преносен смисъл. Усмихна се при тази мисъл и дръпна от бавния, никотинов убиец. Облегна главата си назад на стената на стария дворец, където отдавна никой не живееше. А откакто Романов се настаниха на престола без покана, никой не се и грижеше за него, а това беше идеална възможност за Хейдън да преживява под покрива на тази сграда, напълно оборудвана, трябваше само някой да запали камината в определена стая и да се настани удобно на креслото. Така правеше и самия той. Подсмихна се лекичко, докато издишаше дима и се ориентираше по прекрасния аромат на кожата й. Дали си го въобразяваше или не, не можеше да бъде сигурен. Имаше чувството, че е някъде на близо в тъмнината. Направи няколко непоколебими крачки напред и се завъртя. Виждаше, но не толкова добре, колкото през деня. Засмя се в малката им игра и се затича на мястото, от където мислеше, че я усеща. Когато пристигна там нямаше Нора. Отново се озърна и извади цигарата от устата си. Издиша дима нетърпеливо. Не се чуваше нищо. Тишината го накара да си помисли, че всичко бе игра на ума му или на някой недоброжелател.
– Нора?

Изпитваше някакво неистово желание да го види. Сякаш той бе единственото вещество, от което тялото ѝ имаше нужда, и му бе дошло време отново да се нахрани. Знаеше, че всичко това е грешно, дори греховно, макар че Нора не вярваше в тези глупости. Всеки път щом пристъпеше прага на скромния си дом, обещавайки на Кайл, че ще се върне скоро, тя отивае при него с гузна съвест, но и със нагласат, че той бе нейната сродна душа и таакъв вид влечение нямаше как да бъде пренебрегнато, защото това бе природна стихия. А и без това Кайл също излизаше напред-назад без да каже дори дали излиза или не. Техния брак, по-скоро само на хартия, отколкото на чувства, бе така - тихоизказани обещания, лъжи, които бяха прозрачни като парата на сутрешно кафе и неудобни и престорени разговори за това как е минал нечий ден. И въпреки това, връзката ѝ с Хейдън бе някак си забранена.
Но тя бе забранена! Тя бе забранена, защото той бе обявен за общонационално издирване, той бе престъпник, враг на режима, заплаха за сигурността и още една камара словосъчетания, които нямаха нищо общо с едрата фигура, облегнала се на ъгъла на стария дворец, който бе надвиснал над тях като заплаха, сякаш щеше да изчезне и да изпее на Лора Романоф за местонахожденията на двамата, а тя от своя страна саморъчно щеше да ги избие.
- Нора? - повика той, обръщайки се с гръб към нея. Не знаеше дали се преструва или никога не познаваше посоката, от която щеше да се появи блондинката. А тя на свой ред винаги минаваше по различен маршрут, заради опасността от следене. В тези размирни времена бе опасно.
- Хейдън. - в тъмнината гласа ѝ се чу ясно, като звън на звънче.
Един фас падна на земята, а в следващата секунда тя вече бе в ръцете му, потъвайки в страстна и продължителна целувка. От устните ѝ се откъснаха стон, послед още един, молеше го за въздух, молеше го да спре, просто за секунда, за да си поеме дъх, а след това да се върне за още.
Той я пусна на земята, а тя дори не бе усетила, че земята под нозете ѝ бе изчезнала. Задържа я в прегръдките му, а топлият аромат на кожата му, смесена с парфюма му се смесваха в една феерия в белите ѝ дробове, карайки я да иска още и още. Но не можеше. Най-малкото: имаше работа за вършене; бунт за подготвяне.
- Боже, колко ми липстваше, Хейдън!
Той я притисна още по-близо до себе си, а тя натани глава в сгъвката на врата му.
Преди да питате - да, тя знаеше какъв е. Той знаеше каква е тя. Между тях нямаше тайни, всичко бе истинско.

Изпита мир в душата си. Точно в този момент, Хейдън се чувстваше пълноценен по всички възможни критерии. Не мислеше, че може да има по- хубаво и удовлетворяващо нещо от това да я държи в ръцете си- малка, нежна, любяща или ядосана, нямаше никакво значение. Просто трябваше да я усеща. Не бе обръснал наболата си брада и сега тя драскаше лицето й с любов, докато отъркваше бузата си в нейната или изпиваше устните й нетърпеливо. Беше готов да я отнесе в сградата и да отпие за пореден път от тялото й, но почувства, че нямаше да му бъде позволено. Обви лицето й с ръце само секунди, след като я бе оставил на земята и го приближи към своето. Изкушението да я има само за себе си бе болезнено забранено. Не веднъж я бе виждал с Кайл. Разкъсваше се, готов да я отнеме на момента, но нещо все я спираше, а важното, което се въртеше в ума на Хейдън беше, че трябва да останат така, както Нора се чувстваше добре.
– Ели... Господи! – издиша шумно и опря чело в нейното, докосна устните й със своите бегло, но любвеобилно. В момента бе изправен пред най- опасния си наркотик... най- вредния и сладостен навик, който не можеше да изостави дори и да бе смъртоносен. – Защо трябва да си тръгваш? Зарежи това копеле и избягай с мен! Ще си намерим спокойно място в света, където никой няма да ни закача.
Усмихна се на тази прекрасна идея. Звучеше му като едно светло и спокойно бъдеще, когато нямаше да му се налага да бяга и дори, може би, щеше да улегне и да стане сериозен мъж, който да се грижи за създаденото си с нея семейство. Прегърна я през раменете и я обърна към тъмния хоризонт. Ръката му го описа, докато изричаше първите си думи.
– Представи си малка къщичка в гората и две деца, които няма да кръстим Хензел и Гретел... може да са две момичета! Или пък... не- не. Нека е уютна каравана на брега на морето – идеите за бъдещето им бълваха в главата му като вулкан.

Неговите мечти бяха като наркотик за нейната душа. Тя се отпускаше при мисълта за неговите деца, отпускаше се цялото ѝ тяло, когато бе с него. Знаеше, че нищо лошо нямаше да ѝ се случи - той нямаше да го позволи. С него Нора бе съвсем различен човек - същество, за което думите страх, разочарование и омраза не съществуваха. Може би точно това ѝ липсваше, когато бе с Кайл - при него огънят, от който Елеонора Морети се нуждаеше, липсваше. Кайл прекално добре знаеше, че тя не го обича. Някога - може би да, но сега между тях имаше само разбирателство и един брак, толкова строг и безхарактерен, колкото и една ипотека.
Мечтите на Хейдън бяха и нейни мечти. Тя настръхваше, когато той я погали, а когато ѝ говореше за онова бъдеще, което и двамата знаеха, че няма да имат, тя се отдаваше на илюзията, сякаш бе под въздействието на опиум. Но всичко това бяха само и единствено илюзии, неосъществими желания, които ги човъркаха, бавно и болезнено ги изпиваха, докато накрая нямаше да остане нищо - само празни черупки на някога живи хора. И демони.
Тя въздъхна отчаяно и се отпусна в ръцете му. Той повдигна нежно брадичката ѝ, целуна върха на носа ѝ, сякаш бе най-нормалното нещо на света, и я поведе навътре. Вътре в неговото убежище бе светло, топло, уютно и всеки път тя се чувстваше като първокласничка, която за пръв път стъпваше в класната стая.
- Хейдън... - тя се чувстваше виновна, знаейки, че с тези думи за пореден път щеше да разбие сърцето му. Тя не бе негова. Тя бе нечия друга, въпреки че Елеонора сама не се определяше като притежание на Кайл. Но ако си позволеше да бъде на Хейдън, да му се отдаде напълно и изцяло, двамата щяха да бъдат изпепелени, унищожени, разделени. А тя не разчиташе на надеждите си, че може би ще се видят някъде там - горе или долу. Не можеше да си позволи да го изложи на опасност. - Знаеш, че не е толкова лесно. Няма да успеем дори да излезем от това проклето място, та камо ли да създадем семейство в някоя закътана къщурка в гората.
Тя усети как ръката му се стегна около нейната. Знаеше, че го наранява. Знаеше го и се мразеше за това. Не искаше, но не можеше без него. Той се бе превърнал в неизменна част от нея.
- Хейдън, прости ми. - изхлипа Нора, когато забеляза как той разтрива с пръсти слепоочията си. На лицето му бе изрисувано разочарование, а устните му бяха изпънати като струна от болка и мъчение. - Прости ми, любими. Ще ни убият. Ще ни разделят.
С тези думи тя подви крака под тялото си, настанявайки се на дивана до него, и се сгуши в топлата му прегръдка, а една сълза от изтощение се плъзна по бузата ѝ.

Винаги забравяше. Забравяше шибаната подробност, че в крайна сметка, те двамата нямаха общо бъдеще. Той беше беглец и винаги щеше да бъде, дори да му се подадеше възможност да спре да бяга и да се установи някъде из Нортфорд. Не би могъл. Ежедневието му беше такова, че постоянно се намираше на тръни, рядко можеше да се отпусне и когато се отпускаше, Хейдън бе в компанията на Нора. За пореден път му бе напомнено, че това няма да продължи вечно. Че на сутринта, Ели отново щеше да си тръгне, а той да остане сам с мислите и мечтите си по нея. Да чака следващия път, когато тя ще се появи, за да получи новата доза от лекарството за сърцето си- Елеонора. Същото лекарство, което разрушаваше малко по- малко части от тялото му.
Сви рамене, просто защото не можеше да каже нищо без да звучи отчаян, наранен или ядосан. Беше и трите неща на веднъж. Изпитваше ярост към онзи Кайл. Беше отчаян, защото, ако Ели не желаеше това, което той, е безнадеждно да се надява, че някога щеше да стане. И наранен... просто беше наранен, но щеше да му мине съвсем скоро. Прехвърли ръка през раменете на Елеонора и я стисна с любов, но отказа да я погледне. Не беше най- добрата идея, която можеше да му дойде. Предпочете да задържи и последната останала гордост от себе си, която щеше да му гарантира бързо гарантиране след това. Но не издържа. Трябваше да си каже.
– Но, ти не си опитала, за да кажеш, че не става. Опитай с мен! Ако веднъж емигрираме, никой няма да ни търси повече – отчаяно успя да измисли Хейдън. – Опитай! Не ми харесва всеки ден да живея без теб!