Жълтата улица

Навярно минаваше полунощ и всеки нормален жител с капка разум в съществото си, вече бе в покоя на съня. Разбира се, да сложиш всички под един общ знаменател бе немислимо, особено след като се намираха и такива откачалки като Даниел, за които нощта тепърва развиваше потенциала си. Навън нощният живот течеше с пълна сила и точно този в момент изхвърляха споменатия вече младеж от модерен клуб. Защо, сигурно се питате? Ами, причината е повече от ясна. Можете и сами да я видите в раздърпаните му и разпокъсани дрехи и кървавите бразди по ръцете и лицето му. Някъде по него трябваше също да се мъдрят и първите наченки на подутини и синини, предпоставка за вида тип „ранно платно на Пикасо”, с който щеше да се накичи след броени дни.
Да, точно така. Става дума за поредния побой в местен клуб, нищо интересно.
Русокоското бе запратен в стената срещу задния вход като бездомно куче, от охраната на въпросното заведение, и се строполи на земята с глухо тупване. Той се прокашля немощно, поизправяйки се едва-едва, а двете горили заеха отбранителни пози в отговор. Дани им хвърли пренебрежителен поглед и вдигна ръце в знак на примирение. Стигаха му толкова забавления за една вечер, макар в момента Сайръс да разиграваше цял спектакъл от размахване на помпони и ободрителни призиви, с неговото вълнение като на някое хлапе в Дисниленд. Да, добре, поиграха си на коктейли-фламбе в бара, в началото това дори бе атракция, но когато нещо подобно избухне в лицето ти... Е, явно ревностно защитаваш територия си, в частност поизгорели мигли и опърлени вежди.
„Ама сега приличат на две гъсеници!”, обади се едно гласче в главата на момчето и то прихна да се смее, щом картинката се оформи с идеална чистота в съзнанието му. Истеричният му и гръмък смях продължи да озвучава притихналите улички, докато Дан се клатушкаше в произволно избран път. На моменти залиташе опасно близо към тухлените фасади, които заплашваха да оставят и своя принос към творбата на муцуната му, но най-сетне излезе на по-главна и лишена от препятствия улица. Фактът, че нямаше упора се явяваше недостатък, както и реалната опасност да го блъсне кола, но Гордън не обръщаше внимание на тези дребни и незначителни подробности. Не, той продължаваше да върви по своята мислена линия, колкото и лъкатушеща да изглеждаше тя отстрани, докато най-накрая нещо не прикова вниманието му.
В края на улицата, малко по-надолу, се различаваше един силует, окъпан в оранжева светлина. Изглеждаше някак магично и напомняше на Даниел за онази птица от митовете. У него внезапно се роди желанието да се доближи до тази струя от светлина, да я докосне и да улови част от нея в... ами, в бирена бутилка, най-вероятно. Но няколко секунди по-късно демонът направи връзката и приклекна зад близката кола, ползвайки я като прикритие. Вярно, зрението му не беше в най-добрата си форма, особено след тупаника, който изяде в бара, но нямаше как да е чак толкова замъглено. Оставяме настрани факта, че изглеждаше като пропаднал пияница – в действителност русокоското беше със съвършено бистър ум, с който да осмисли случващото се пред очите му.
- Мамка му! – ахна Дани, докато продължаваше да зяпа учудено пламъка, обвил непознатия мъж в пипалата си и момичето, което се навърташе покрай клетника със скръстени ръце.

Не беше добра идея да излизаш с високите токчета, Еф, помисли си Фрея, докато крачеше устремено към дома си. Зад нея тракаха още един брой токове - на мъжки обувки. Крачките на непознатия бяха също така устремени, но в походката му се усещаше една нетърпимост и неочакване. От колко време главата на Бостънската мафия бе обявила тлъста парична награда за хубавата руса главичка на Фрея Балтимор.
Не че тя пряко имаше няккава връзка с тях, но покойната ѝ сестра се беше забъркала доста с тях. Куфарът на нейно име с двеста хиляди долара в банкноти с поредни номера и фалшивата хартия, от която бяха направени, стоеше в сейфа на Бостънската полиция вече пета година, но никой не си правеше труда да уведоми с нещо малката сестра на мъртвата Роузи.
И незнайно как, веднага щом си взе дипломата от университета преди по-малко от година сякаш животът ѝ се преобърна с главата надолу. Постоянно я преследваха някакви мъже, които обаче рядко правеха изобщо някакъв контакт с нея. Само я следяха тихо като нейна втора сянка. Но на нея не ѝ трябваше да се обръща назад, за да познае кожените якета, изтърканите сиви джинси, черната качулка и... татуировката на феникс на гърдите им. Не се очудвайте, Фрея Балтимор беше направила грешката да преспи с един от преследвачите ѝ и с малко помощ от страна на два аспирина и една кубинска пура, успя да изкопчи малко информация за мафиотите от напушения мъж.
Сега обаче усети как чуждото тяло се приближава, как походката му ставаше по-бърза и той определено не се боеше да издава звук. Еф си помисли да бяга, но знаеше много добре, че няма да успее да му се изплъзне. Ръката на преследвача ѝ се уви като змия около тънкия ѝ кръст и тя машинално се обърна с лице срещу него.
Първото нещо, което забеляза след като умът ѝ се пречисти от внезапния контакт с никотина от цигарения му дъх, беше че бе много грозен. Определено беше на светлинни години от привлекателния си събрат, който Балтимор бе упоила преди месец и нещо. Имаше крив нос, а разстоянието между предните му зъби беше прекалено голямо, за да се счита за чаровно.
- Ех, Балтимор. - въздъхна той, а Еф сгърчи носа си в отвратена физиономия при досега на дъха му с носа ѝ. - Шефа те иска веднага в Бостън. Писна му да бягаш като мишка.
Тягата около кръста на Фрея се увеличи, а дистанцията между двамата се скъси драстично. Определено този приятел тук не бе дошъл само за тлъстата пачка, а може би топките просто го сърбяха за малко секс.
Сега е времето да ви кажа, че Фрея Балтимор не беше човек, който се възползваше от специалните си умения. Да, вярно е. Можеше да подпали дори и ледено кубче, но никога не бе ползвала възможностите си за да се излага с готини парти трикове. Тя дори отбягваше да възпламенява нещата. Готвеше по старомодния начин - включваше фурната и чакаше да се образува златиста коричка, макар че можете да погледне пилешките хапки и те веднага да избухнат в красиви оранжеви пламъци.
Сега си представете непознатото жалко подобие на мафиот като тези пилешки хапки. Една мисъл. Само една и той беше свършен. Можеше да избира между две програми на готвене. Едно - бавен огън. Мъчително и боленено. Или две - бързо изпичане, където мисълта, че гори нямаше да бъде стиганала мозъка му и той вече щеше да е мъртъв.
Е, дори и Еф не знаеше какво си бе избрала, но непознатия вече се бе стоварил на земята, а от ръкавите му се вихреха огнени крила, които вървяха в комплект с ужасени крясъци.
- Колко пъти да повтарям на господин шефа ти, че си нямам и ни най-малка идея в какво е била замесена Розалин Балтимор?!
Някой изруга.
беше тихо, но все пак достатъчно, за да се чуе. Свидетел, помисли си Фрея, страхотно! Сега трябваше да се разправя и с невинен минувач, станал свидетел на нещо не толкова приятно. Рея се усмихна загадъчно на мафиота и след това се приближи към колата, зад която се бе чул гласът.
- Какво видя?

Може да се каже, че когато момичето тръгна в посока на нашия скъп демон, пулсът му се учести. Трудно е да се установи причината – апетитният външен вид на блондинката или просто някакъв по чудо запазил се инстинкт за самосъхранение? Та това си беше проклета гатанка като онова с яйцето и кокошката! Затова нека кажем, че двете бяха взаимно свързани по някаква непонятна за потърпевшия причина.
Но нека ви разкрия една малка тайна за Даниел – когато ножът опре до гърлото, той не бе в състояние да чертае планове и схеми как ще се развият нещата по най-благоприятен за него начин. Не, тогава бе склонен да си плюе на петите със скорост, която дори Бъгс Бъни не би смогнал да развие, но сега нещо го спираше от това намерение. Здрав разум, може би? Не, той беше поставен на заден план в момента.
„Имитирай пияница! Изиграй, че си фиркан до козирката!”, отново се обади онова гласче в главата му.
- Аз... – чу се един нерешителен глас. Нима принадлежеше на Дани? О, небеса, главата му бе на косъм да се пръсне на хиляди малки парченца, които дори великата Капчица не би оправила. Мислите гъмжаха в главата му с влудяващото жужене на гневен кошер с пчели и се надпреварваха за вниманието му. Той притисна длани към слепоочията си и едва се удържа да не извика от болка.
„Не... не мога, не мога!”, викът на Гордън оглуши мислените му бариери и сякаш някъде в тунела се появи примамлива светлинка.
„Остави на мен, тогава...”, обади се друг глас и просто така Дан изчезна и на негово място се появи изпечен лъжец, майстор на игрите, който си умираше за рисковете. Изненаданото изражение, пък бе заменено от половинчата усмивка и премрежен поглед. Класика.
- Чо’ече... – поде мъжът завалено, клатейки глава, ала думите му бяха прекъснати от пристъп на неудържим кикот. – О, ‘еше тол’ва яко!
Погледът му се рееше безцелно, но в очите му пламтяха искрици. Било то от вълнение или вероятното съдържание на алкохол в кръвта – никой не можеше да каже, но поне ролята му пасваше добре. Русокоското едва се държеше на краката си, намерил упора единствено в капака на колата зад него и едва-едва размахваше ръце в някаква имитация на вълнение.
– Ти... ти ‘идя ли ги? Огггньо’ете? Онси мъж, той... той ги разма’аше! Чо’ече, ся’аш и’ли’аха о’ ръсете му. Беше тооол’ва яко! – повтори той възклицанието си, докато направи неуспешен опит да вдигне поглед нагоре и да се поизправи едновременно. Строполи се на земята миг по-късно, прегръщайки каросерията като пръв приятел по чашка и продължи с бръщолевенето си, загледан с изцъклени очи в асфалта пред себе си
– И поссле... после се испа’и в змм'ята! Еей така – пуф! И вввече го ня’ашее... – мъжът се опита неуспешно да плесне ръце при дадения пример, но се отказа и хвърли замислен поглед към блондинката над него.
- Абе... Да не би да ее сирков арртис?
„Глупак!”
„Млъквай, сцената е моя!”
„Спукана ни е работата, няма да се върже...”
„Само гледай.”
Тази препирня се проведе само в рамките на нестабилния разум на Даниел и остана скрита от чуждите погледи. Сай, от друга страна, продължаваше със спектакъла на влажния поглед и като цяло кучешка физиономия, представен единствено за тази мистериозна блондинка. Е, щом ножа опреше до гърлото, другото „аз” можеше да бъде много креативно и почести обезателно му се полагаха.

При вида на скрития зад една кола блондин, краката на Фрея омекнаха. Не! Не, не, не! Не беше заради отчаяния му вид на бездомен побойник, който по принцип привличаше русокоската. Беше по-скоро мисълта, че той я гледаше със съвсем ясни очи, които изглеждаха толкова древни, че сякаш веднага се бяха сетили какво ставаше около него. И това я изплаши. Движенията му бяха плавни, някак грациозни и дори малко привлекателни. Но в момента, в който Рея попита какво точно бе станало, настъпи часа на мини театралното представление на непознатия. Очите му, до преди малко ясни и искрящи въпреки синините около тях, веднага изгубиха цвета си и се трансформираха в пиянско сивото, което хем надъхваше Балтимор към забранени неща, хем я отвращаваше. Иди и разбери!
Започна да обяснява. Нещо за циркови артисти, крила и огньове. В първия момент Еф преглътна шумно, сигнализирайки на трезвения непознат, който се криеше зад маската на пиянде, че нещо от това, което той казва има истина. След това тя си представи, че е в бърлогата на един приятел и играе покер с останалите си дружки, които бягат от тази и онази мафия. Общо взето те си бяха нещо като тайно общество. Но, да не се отплесвам в разказа си, Фрея закачи на лицето си маската на идеалния покер фейс и зачака блондинът срещу нея да свърши с пиянските си излеяния.
След това се опита да се изправи. И го направи. Успешно. Задраскайте това. Той се строполи отново на студения асфалт като торба с цимент. Изиграва го, Фрей, каза Самосъхранението на Фрея, което толкова често се обаждаше в главата ѝ, че тя бе свикнала с постоянния му глас там - малко по-твърд и плътен от нейния собствен.
Тогава горящия преследвач, който не я беше занимавал изпищя от болка и започна да хлипа. За секунда огъня покрай него загасна, като няколко парчета от нещото, което преди се наричаше блуза все още догаряха върху опърлената му кожа.
- Мълчи! - студено каза Фрея. Рядко беше жестока. Не обичаше да бъде жестока, но току що бе спасила хубавата си кожа от изнасилване и най-вероятно от някой побой, дело на най-близките ѝ приятели - Бостънската мафия, така че сега ѝ се прощаваше.
Фрея се приближи към седналия на влажния бетон русокос непознат и прокара пръсти по лицето му, хващайки го за брадичката. Огледа го добре - първо от едната страна, после от другата, докато не стигна до преценката, че макар и адски пребит, човекът пред нея си беше съвсем трезвен. Или беше страшно добър актьор или можеше да се напие за по-малко от секунда. По-вероятно бе първото. След като очите ѝ се срещната с неговите, лицето му придоби едно напълно различно изражение, смесица между "Опа, спипаха ме. Голяма работа, поне е секси" и "Мамка му, мъртъв съм".
- Зарежи представлението. - помоли със напевен глас русокоската, но все пак остротата и лошото ѝ настроение прозираха под тънкия плащ фалш. - Знам, че не си пиян. Какво видя?!

„Казах ли ти аз? Разкрити сме! По-добре ме слушай като ти говоря, та подобни грешки да не се повтарят. Не мога да повярвам, че... ” продължаваше ли, продължаваше тирадата на Даниел, докато гласът му не заглъхна, сякаш някой бе дръпнал шалтера на захранването. Да, понякога нищожните останки на здрав разум можеха да бъдат страшно досадни. Я стига, сякаш Дани не знаеше, че неговото прескъпо раздвоение знае какво върши! Това беше повече от нелепо и много, много обидно. След всичките години, който са прекарали заедно това ли получава? А си мислеше, че вече си имат доверие един на друг. Каква голяма заблуда, я!
Да, добре – Сайръс остави за момент прикритието му да се изплъзне, когато момичето най-нахално започна да разучава чертите му. Иначе щеше да изпсува, задето ни най-малко не внимава с пръстите и контузените участъци, по които ги прокарва. Или просто да подхвърли някой вулгарен коментар, че ако иска да го види по-отблизо могат да отидат някъде насаме и така нататък. Което пък ни води до главната причина за предполагаемата дупка в защитата, къртица в градината или там както ще го наречете. Нека блондинката си мисли, че нещо куца в плана и подхода му – това щеше да направи триумфа още по-прекрасен.
Очите на русокоското отново добиха познатата си тъмнина, наподобявайки онези бездни, в които другия можеше само да се огледа, без реално да разчита нещо в тях. Прозорец към душата, врели-некипели. Единствената им полза в момента бе ясно да се открояват на бледата му кожа и да контрастират с русите кичури по главата му. По устните на демона отново затанцува усмивка, но той не ѝ даде предимство, а я остави само леко да намеква за себе си. Чар и обаяние, ето това беше ключът към свободата му.
Сай хвана момичето за ръце, затягайки хватката си около тях – достатъчно, че да не му бяга, но и не прекалено, за да ѝ причини болка – и се изправи, повличайки и нея след себе си. За момент останаха така, близко един до друг, приковали погледа на другия, без да казват нищо. Ако зрението на русокоското все още не му бе било шута окончателно, то преценката му трябваше да е вярна. Потвърдено, съдейки по горещят дъх, който галеше кожата му и очите, които не се откъсваха от неговите.
- Нищо, което си струва да бъде запомнено. – чу се да казва демона, а гласът му имаше онази очарователна дрезгавина, която само му помагаше в случая. Блондинката премигна веднъж-дваж сякаш се чудеше в каква връзка го казва, забравила вече темата на разговор. Джакпот! Усмивката най-сетне достигна устните на Сайръс, извивайки краищата им нагоре, само за да разкрие два реда искрящо бели зъби. Погледът му пък се плъзна надолу по тялото на момичето с неприкрита похот, което само по себе си даваше да се разбере, че има много други неща, които биха оставили ярък отпечатък в нечие съзнание.
„На това вече няма как да устой!”, каза си Дан, защото все пак, във всяка една лъжа имаше зрънце истина. А и тук помагаше естествената му харизма на луд, която прозираше едва доловимо под кожата на русокоското.

Сякаш цял цирк се разиграваше изпод кожата и похотливите погледи на непознатия. Израженията му се меняха със скоростта на светлината, очите му ту бяха светли и почти лъскави, сякаш стъклени, ту забулени във приятен мистериозен чар. Какви игри си играе с мен този, запита се Фрея. След това в главата ѝ се заредиха една камара причини, заради които нещо подобно можеше да се случва пред погледа ѝ и да обърква посоката на всяка логическа мисъл в главата ѝ. Може би съм упоена? Може би този да е в комбина с човешката пържола на паважа?Може би, може би, може би...
Но русокоското срещу нея нямаше нищо общо с отрепките на Бостън, които проваляха жалкия ѝ животец вече пета година. Той беше строен и нищо нито в държанието му, нито в стойката или маниерите му подсказваше, че той изобщо е замесен с мафията. Всички така наречени "мафиоти", а всъщност просто торба мускули без мозък, вървяха леко изгърбено, бяха винаги намусени и сякаш принудени да вършат определената за тях работа. Този приятел тук обаче грееше от щастие, а очите му шареха нагоре-надолу по извивките на тялото на Балтимор. бе спокоен, а на лицето му грееше усмивка, която ѝ обещаваше много забранени удоволствия.
Еф сведе поглед към ръцете си, сключени между пръстите на непознатия. За миг стоя така, чудейки се какво да каже, понеже в този момент тя си помисли, че бе по-добре да се бе оставила на онзи бонбон от Бостън, който бе предсказуем като колумбийска сапунка, от колкото да сто и да се взира в мистерията, която представляваха двете светли очни кълба, които сякаш я пронизваха и я караха да се чувства гола.
Стана ѝ неудобно.
Сама се набута в устата на звяра, Фрея, измърмори вътрешното ѝ аз. Ако ме беше послушала сега щеше да лежи леко опърлен на асфалта до мини Кръстника.
Рея се напъна колкото се може да се съсредоточи и да изключи всички желания, които набъбваха в нея да се впусне в обещанията ма очите на непознатия. Тя се изкашля, прекъсвайки неудобната тишина, но след като той отказа да пусне ръцете ѝ, Еф се накара да използва малко от специалните си умения. Един пламък като змия се покачи по крачола на русокоското, стигайки до самите им ръце. Но нищо не стана.
непознатият изобщо не реагира на огнените езики, които обвиха в топъл пашкул сключените им ръце.
Със студен поглед и кисела физиономия, че фокусът ѝ не проработи Фрей попита:
- Какво искаш и ти от мен?

пп.:извинявам се, че е такава боза. едвам си го изсмуках от пръстите...

„Добре де, може би си бил прав, извини ме”, за сетен път се обади Дани, този път с натежал от вина глас. Сай положи всички усилия да не превърти театрално очи и си каза, че ще оставят разговора на тема доверие и евентуалните начини на реванширане, за по-късно. Сега живо го интересуваше момичето пред него, което доколкото можеше да отсъди, също не бе безразлична към него. Така де, все пак откликна достойно на изпитателния му поглед и също му хвърли втори такъв, да се надяваме, вече с други очи. А това все пак е някакъв прогрес и се има за сравнително добро начало, нали? Пък и можеше да се окаже плюс, голям при това. Изключваме изкусителните картини, които въображението на русокоското се бе погрижило да обрисува – сега ставаше дума за друго. Не толкова коренно различно, но все пак друго.
Е, явно и на двамата им беше удобно в мълчанието и не изпитваха неистова нужда да запълват тишината с приказки. На Сайръс това му допадаше, а свенливостта на блондинката беше наистина очарователна и сякаш захранваше усмивката му с нова, свежда енергия. Кой знае, може би еволюира в нов вид? Някакъв енергиен вампир или нещо от сорта? Всъщност, това дребно го интересуваше в момента, така че можем просто да продължим нататък, без излишно да задълбаваме в темата.
Удобство в тишината, очарование... глупости. В мига, в който усети горещината по глезена си, демонът бе на косъм от това да прекърши ръката на момичето на две и да я захвърли към отсрещната кола като поредната празна, безполезна бирена бутилка. Нямаше представа какво го спря. Благоприличие? Да бе, как не. В подобни моменти, в които съзнанието на Даниел бе изцяло водено от емоциите – от които някак си гневът обикновено доминираше – нищо не бе в състояние да го спре, ама абсолютно нищо. Дори някакви проклети морални ценности. Беше безскрупулен в жестокостта си, но разбира се в края на всичко винеше другото си „аз”, което всъщност нямаше нищо против да обере пешкира. Защото отчасти може би наистина имаше вина, било то незначителна или основна, но нека не увъртаме излишно и се върнем направо в настоящето.
Чертите на русокоското се изкривиха по един чудат начин, в който устните му се свиха до тънка линийка, а очите му добиха някаква грубост и острота в самия поглед.
- На първо време да спреш с опитите да ме направиш на печено пиле? – попита леко подразнено той и се откъсна от момичето, настанявайки се на неотдавнашния му приятел в нужда – капака на колата.
- Ако исках да те нараня, щях да го сторя досега. – добави Сай с крива усмивка, чиято любезност бе умело фалшифицирана. В действителност, в нея прозираше недвусмисления намек, че една стъпка в страни от страна на мистериозната блондинка и дори пироманската ѝ наклонност нямаше да ѝ отърве задника от това, на което бе способен един демон в лошо настроение. Чийто пламтящ от най-разнообразни емоции поглед ,също беше доста показателен, между другото. А какво искаше от нея всъщност? Привидно нищо – просто да не го закача повече. Каквото видял – видял, не изгаряше от желание да изприпка в най-близкото управление и да изпее на някой униформен. Разбираше я – всеки си имаше някакви проблеми и се справяше с тях, както му е угодно. Той си играеше с огъня, а очевидно и тя. Какво толкова, чудо голямо.

Duh, аз пък го карам без муза и... просто нямам думи =.=

И въпреки несериозността в дрезгавия глас на непознатия, Фрея му вярваше. Вярваше, че мъжа пред нея в случая е по-голямото зло, сравнен със жалкия дон Корлеоне, който се въргаляше в локва кръв на няколко крачки от тях и пъшкаше тежко. Уверената поза, начинът по който се бе облегнал на капака на колата, как свелината от уличната лампа се отразяваше в светлите му очи – всичко и нашепваше, че този екземпляр е опасен. Но не опасен като повечето мъже, които я преследваха вече пета година. На него не му трябваше оръжие, за да бъде опасен – или поне така изглеждаше отстрани.
Фрея се замисли как той дори не потръпна, когато огнените езици залазиха по прасеца му, как дори не прехапа устни, когато пламъците се обвиха около китката му и останаха там, точно толкова, колкото трябваше на огъня да разяде обикновената човешка плът. Може би беше различен, като нея. Беше чувала, че по света имало хора, които можели да правят това-онова, господи, та тя смаата беше жив пример, но никога не бе вярвала на подобни приказки. Тя самата трудно намираше повод да повярва във собствените си способности, та какво остава и за чуждите. Макар че се бе научила да ги контролира почти до перфектност, силите ѝ си оставаха нещо, което тя самата не можеше да си обясни, а Фрея Балтимор трудно вярваше в неща, които не можеше да си обясни.
Да вземем за пример Дядо Коледа. Още от пет годишна спря да вярва. Цяла година бе правила точно това, което майка ѝ кажеше – лягаше си когато трябва, не спореше с никого и се къпеше без да възразява. Не се биеше с другите деца в детската градина и ходеше на зъболекар още в същия ден, в който майка ѝ я накараше да отиде. И въпреки всичко това тя все пак не получи ново колело за празника. След като на единадесет тя съвсем неволно подпали семейната кола с майка ѝ и сестра ѝ в нея, отново се опита да вярва. Единствено си пожелаваше да не подпалва повече неща, пожелаваше си само веднъж отново да види Роузи, да я пита как е и дали мама ѝ е ядосана. Но и това не стана. Колкото и да се опитваше, Еф не можеше да се обясни как няколко елена могат да летят и да пускат големи подаръци през малките комини на сиропиталището. Нямаше логично обяснение, следователно не съществуваше.
Обаче въпроса със силите ѝ беше съвсем различен – съществуваха. И изпитателния предизвикателен поглед на непознатия, и агонизиращите стонове на мафиота потвърждаваха това. Нямаше обяснение, поне и логично такова, но ги имаше.
И Балтимор, със всичкия си разум, реши да направи една малка крачка към русокоското, опрян на колата. В този момент сякаш някой натиска някакъв бутон, за чието съществуване Фрея не знаеше, и надълбоко в мозъка ѝ се образува желанието да го предизвика. Знаеше, глупаво е, но пък какво от това. И без това нямаше много, за каквото си струваше да живее. Очите му, някак прекалено шарени, за да са човешки изскряха с копнеж, сякаш сам я молеше тя да направи грешната стъпка. И каквото и да беше това, което я накара да направи следващите глупости, тя му се поддаде.
Зад него се образува малка огнена сфера, голяма толкова, колкото да се побере в шепата на блондинката. Тя се приближи безшумно, висейки във тъмнината, сякаш някой невидим я бе сграбчил, и се блъсна във врата на непознатия. Глупаво и много неоригинално по стандартите на Фрея, но пък я накара да се обеди, че колкото и да караше топката пламъци да се удря във врата, в гърба и в ръцете на непознатия, той дори не потръпваше, да не говорим за това, че не избухна в пламъци.
- Странно. – каза тя на себе си, забравила напълно, че е под наблюдателния поглед на непознатия. – Защо не гориш?
Наистина ѝ бе любопитно. Не бе срещала човек, освен себе си, който можеше да отблъсне така ефективно единственото ѝ оръжие срещу света. Блондинът от пречка и опасен свидетел се бе превърнал в нещо ново – поредното интересно и напълно загадъчно откритие на Фрея, което почти се доближаваше до мистерията на сестра ѝ.

Изглеждаше чудесно.Да,всеки човек искаше да изпита онова чувство,което всички поети описват в сктите си поеми.Да,усещането,че един ден ще се върнеш някъде,някога...и отново усещаш позната атмосфера на прекрасния град,където се чувстваш защитен.Където се чувстваш така,както сгушен в любимия.Аз крачех по горещите улици.Не познавах никого в града,но нищо не се знаеше.Колебаех се.Чудех се...защо не съм в някой бар?Нали в това виждах единствената причина за странния живот,който водех?Алкохолът ставаше по-предпочитан от мъжете...и двете неща се сращаха рядко напоследък.Къде изчезнаа онези времена,когато всичко беше нормално?Каков нормално?Аз съм ненормална,пък...няма да споменавам,че отдавна не бях усещала сладкият вкус на онази течност,която се спускаше във вените на хората.Денят започваше,нямаше да се оплаквам.Огледах картата.От напрегната обстановка и клюкарски вестници...усетих някакво напрежение.Усещах човек.Повдигнах бутилката .Напоследък алкохолът беше единственото нещо,което ме успокояваше.Не,усещането,че наблизо ще намеря жертва...

Токчетата тракаха по пустата улица. Звукът се удряше с бетонния лабиринт и рикошираше. Русата коса на жената се полюшваше от топлия ветрец и бавните стъпки. Беше задушно и Елизабет се задъхваше само от мисълта за времето. Небето бе ясно, а Жълтата улица изглеждаше върховно през нощта. Лампи я обливаха в слънчево-електрически оттенъци. Звездите бяха толкова ярки, че когато Ел погледна нагоре се изгуби в тях. Беше по-красиво и северното сияние, което тя обожаваше. По-красиво и от залезите, на които се наслаждаваше. По-красиво и от Париж от Айфеловата кула през зимна вечер. Пръстите й хванаха една от малкото пейки, които бяха останали. Лизи седна и се загледа прехласнато към Луната. Толкова й се искаше да я докосне, да я види по-отблизо. Пълният мрак обгръщаше нежното й телце и я караше да настръхва.
След малко Ел затвори очи. Започна малко по малко да притъпява сетивата си, за да ги замени за по-добри и полезни. Слухът й се простиеаше на километри, виждаше вече детайлно звездния купол, усещаше всяка треска с пейката, помирисваше два пъти повече неща от преди. Усети лекия аромат на дъжд, идващ от изток и се усмихна. Щеше да се разхлади. Вниманието й обаче отново се насочи към блещукащите пътеки над нея.