Окултния магазин на старата врачка

by **Oliviyah Rayne Norrington** Пон Яну 02, 2012 3:15 am

Защо, по дяволите, кармата беше решила да го играе мръсно и днес всяко нещо дразнеше Оливия? Като че ли нещо витаеше във въздуха, което я караше да изпитва нужда за разрушение, за гняв, за болка и страдание. Ще си кажете, че това е нещо нормално за демон, но прибавете към картинката едно невъзможно уравнение (породено от факта, че тя не може да осъществи желанията си, просто ей така) и ще получите формулата, която в момента подлудяваше червенокосата до краен предел. Единственият начин да се отърси от цялото това напрежение, бе да се разходи, пък току-виж все някак ѝ излязъл късметът. Затова без много да му мисли повече, тя навлече коженото си палто и тръгна в произволна посока.
Докато вървеше, Олив си тананикаше някаква мелодия, сигурно от стара, почти древна песен, която като почудо бе останала, заклещена между пукнатините на спомените ѝ без път за бягство. Въпросната мелодия не бе нищо особено – някаква семпла композиция от пияно и цигулка – която обаче завладяваше цялото ѝ същество, всички нейни мисли и я връщаше някъде назад във времето към Френската революция.
Вероятно валс?, запита се Норингтън, докато все още тихичко си тананикаше. Нежното звучене отекваше в съзнанието ѝ и някак ѝ припомняше за шампанско, за коприна и дантела, за шоколад и канела. Все едно отново присъстваше на едно от онези пищни тържества, на които можеше да поговори с всеки, да бъде ухажвана и да се почувства желана. Но това бе едно време, когато животът ѝ бе тъй невероятен, тъй простичък и лесен. А днес... днес тя бе една от многото сенки, които нощем бродеха в кадифената тъмнина, обвити в мистерия.
Внезапно, токчетата ѝ престанаха да тракат и Нора се закова на място. Нямаше представа къде се намира, но определено не беше на място, което бе посещавала преди. Странично от нея имаше сравнително висока дървена постройка, която вероятно бе нечия къща. Това, което будеше съмнението на момичето, беше табелата, която оповестяваше, че всъщност това е окултен магазин и вътре се намира не кой да е, ами някаква стара врачка. Очарователно.
Но всъщност не табелата бе това, което прикова вниманието на Ри на първо време, нито дори внушителната къща. Всъщност сякаш момичето излизаше от транс и чак сега фокусираше заобикалящото я. За да бъдем напълно искрени, в действителност нямаше много за фокусиране, защото всичко беше покрито с бяла пелена, накъдето и да погледнеш. А малко по-встрани от къщата на врачката, се намираше и поляна, с все още девствена и незасегната от човешки крак снежна покривка. Светлината от уличната лампа нежно се плъзгаше по снега и се пречупваше през снежинките, карайки ги да изглеждат като малки проблясващи кристали. Беше толкова прекрасно и гледката така те изкушаваше, че червенокосото момиче не се стърпя – с глухо тупване се приземи върху меката земя и въздъхна някак облекчено. След това затвори очи и отново се потопи в магическата мелодия, която създаваше умът ѝ, със съдействие от въображението. Всички тези спомени и цялата тази енергия, адреналин и привличане във въздуха, извикаха в мисълта на Оливия спомена за мирис на мъжки одеколон - силен, с аромат на мускус. Страшно привлекателен. Споменът бе толкова ярък, че Нора имаше чувството, че наистина може да го долови в хладния зимен въздух.
Тогава усети нечие дихание да се плъзга по врата ѝ и отвори рязко очи. И сякаш дъхът ѝ секна, заклещвайки се на огромна буца в гърлото, докато момичето продължаваше да си повтаря, че това е някакъв извратен плод на въображението ѝ. Със страшно познати черти.

by **Виктор К.** Пон Яну 02, 2012 12:40 pm

Един познат плод на разположение, моля! Да, нямаше съмнение кой се бе материализирал като с чиста магия зад нея, изкарвайки я от релсите на спокойното и меланхолично умствено тананикане. Първо, можеше да го познае по шапката. Въпросната персона имаше фетиш към този детайл от облеклото и то бе център на цялата композиция- определяше какво ще се случва по-надолу в подбора на дрехи и само по себе си бе изключително важно. В момента кацнала спокойно между непокорни черни къдрици се спотайваше средна по размери руска шапка от истинска кожа. Кое ли животинче бе загубило живота си за да се превърне в това малко произведение на изкуството? На цвят бе кафяво а самата козинка се преливаше много леко към червеникаво; дори на това мизерно и мрачно нощно осветление преливането бе поднесено със слой блещукане и въпреки кървавия си произход наистина печелеше награди за красота от раз. От същата "материя" имаше и якичка и тя бе част от масивното вълнено палто, в което се бе облякла фигурата. Принципно слаба и лишена от извънредна масна наслоеност, в момента можеше да кандидатства за малко по-мъжествено положение в обществото защото кройката си я биваше наистина много. Бе на правилните места с всичко правилно и правеше младият мъж малко по-зрял от колкото обикновенно изглеждаше. Сигурно бе нарочно търсен ефект- той имаше проблеми с това като становище и мразеше, че не зачитаха годините му. Вярно, беше извънредно младолик и проклятието го преследваше от както се бе пръкнал на този свят. Как да не развие човек комплекси от подобна ситуация?
Нека се върнем обратно към описанието. Виктор Колдън в момента бе като млад руски благородник и единственото, което го спасяваше от том "Война и мир" и Анна Каренина изскачаша иззад ъгъла бе наличието на обувки под скромно скроените мръсносини дънкови панталони, които между другото почти не се виждаха от наглостта на палтото да стига до под коляното му. Беше като някакъв шлифер, който не бе шлифер и все пак мязаше позорно на балтон; само дето изглеждаше нормално и добре планирано, което автоматично го отлепяше от този вид дрехи. Обувките обаче наистина разваляха руското впечатление а реално отиваха на тоалета. Беше като да накараш кралица Елизабет Първа да нахлузи минижуп към гигантската си яка и прическа и да се покълчи на пилон в модернистична дискотека. Добре подбраните стилни дрехи сдаваха багажа в познанството си с правените по поръчка озимнени converse-ки, които освен че бяха в радикално турско синьо, обещаваха да светят наистина коварно на неоново осветление. Имаше си и ръкавици в същото положение и тях тъкмо бе свалил от бледите си ръце. Беше му студено въпреки топлоносещите дрехи и странно му напомняше за онзи извратен уикенд в Сибир от преди няколко години. Беше се изгубил сам в нищото преди да попадне на тумба руснаци-миньори. Огромните мъжаги го бяха прибрали на топло в мината им и не, това не се бе оказал стандартен сюжет за извратен порно филм. Прекарвайки две денонощия в игра на руска ролетка, канадска борба и много, ама изумително количество много водка... бе научил всички тънкости на миньорската професия и сега можеше да копае качествени тунели за добив на шарени камъчета ако го бутнеш нощем насън. Едно от многото неща в CV-то, което никога нямаше да покаже на никого, защото пазеше пълна дискретност основно реалната си работна ориентация и биографично минало. Вик и миньорство; това и да го кажеше на някой нямаше да му повярват. Домино, очарователната му и доста садистична в отношението си към него, негова колежка щеше да му се изсмее искрено и с абсолютно недоверие, същото важеше и за господин Шефа. Останалите от компанията как щяха да постъпят? Не бе сигурен, след като приятели имаше малко и Дезмънд се водеше главен в списъка... а него да търси по поводи в които да се изисква мнението му бе нещото, което нямаше да направи на трезво. Беше част от кодекса им на взаимно доверие. Иди и търси логика, за Вик определено нямаше.
Нямаше и в това, в което за малко не се бе блъснал. Стара позната, бивша ...хм, каквото там се водеше. Искрено терзан от отчаяните мисли с които бе прекарал последните дванадесет часа той идваше при врачката за да потърси изцерение на опропастената си душа. Една зла, зла жена... го бе проклела на улиците и от това, че бе част от циганското съсловие и преди това бе искала да му гледа на карти младежът бе заключил, че става въпрос за магьосница владееща всички аспекти на магията. След като й бе отказал си бе спечелил заплюване и шумни псувни, които можеше да тълкува само като смъртно проклятие; от тогава не се чувстваше особено добре и се бе поддал на внушението, че в момента е прокълнат и вероятно обладан от зли духове. Един екзорсизъм щеше да му дойде добре и да го остави с някакво спокойствие но личните му опити да го постигне вкъщи не се бяха оказали успешни. Може би бе защото му липсваше свещеннически сан но богове, бе се опитал да уреди нещо набързо; в момента криеше под леглото си шапката на английски епископ и това бе доказателството, че се бе провалил в мисията си да се издигне на духовно ниво. Може би бе далеч от схващането на цялата система, кой знае? Беше по-безопасно да отиде при специалист и услугите на тази жена му бяха препоръчани от една служителка в полицейското управление.
Обратно към настоящето- с обяснение, че Вик наистина се бе стресирал и за момент не бе регистрирал присъствието на Оливия пред него. Сега обаче почти цялото му внимание бе насочено към нея, останалата част обмисляше паническо бягство. Помежду им бяха останали много неизяснени неща и основното бе собствената му вина. Как ли... добре де, трябваше да е бясна макар и да бе минал период от три години. Преди толкова по време на почти потвърдената и от двете страни връзка я бе зарязал без предупреждение, сменяйки направо континента. Това бе плод на шок и стрес от реалното му обвързване с друго същество и евентуалното съвместно бъдеще... макар и да бе глупаво да смята, че има шанс за такова с нея. Бяха прекалено различни и по никакъв начин нямаше да оцелеят дълго време заедно. Защо обаче да се хваща за това след като страхът да не би да се получи и да продължи бе по-силен?
- Лив? - обърна се той с паника в гласа си, прибягвайки автоматично към старото обръщение, което бе имал към нея и което.. бе плод на някогашна интимност.

by **Oliviyah Rayne Norrington** Пон Яну 02, 2012 3:12 pm

Да видим... Да не би по някое време нашата скъпа Оливия да си е хапнала от онези весели гъбки, които те карат да виждаш разни неща? Или чисто и просто силата на мисълта ѝ беше толкова всемогъща и велика, че буквално материализира спомени от миналото? Грешното време обаче, защото момичето си припомняше края на XVIII век, а не повече от двеста години по-късно.
„Разкарай се, халюцинация такава! Не ми е до теб сега.”, недоволно запротестира червенокоската на ум, затваряйки отново очи. Сетне, вложи всичките си усилия в някакво вуду-муду-абра-кадабра заклинание, с което видението да е било плод на изтерзаното ѝ въображение и да изчезне. Нора отвори очи. Момчето още беше там, с тази нелепа шапка на глава. От устните ѝ се откъсна изморена въздишка.
Мамка му.
Защо? Защо тя? Защо сега? Защо той? Мразеше го. Мразеше и себе си, задето бе толкова глупава. Веднъж, само веднъж си бе позволила нещо повече от краткотрайна забежка. Едно леко кривване от пътя, едно малко отклонение от статуквото и всичко отиде по дяволите. Пипалата на гнева се обвиха около Олив и за незнаен път тя бе готова да извърши жестоко и типично касапско престъпление, без да я е грижа какво ще става след това. А можеше просто да се държи зряло, без да навлиза в истерични драми и кървави бани. Защото това имаше по-голям шанс да изнерви неочаквания гост от миналото, отколкото напълно предвидима буря. Да, точно това щеше да направи.
Демонката се надигна от студената земя, подпирайки се на лакти и срещна искрящия поглед на Виктор. Опитваше се да отсее физическите му характеристики – какво се беше променило и какво я беше привлякло в него на първо време. Все още не забелязваше дори най-дребни наченки на брада. Минус. Все още изглеждаше някак по момчешки невинен, сякаш е недорасъл за възрастта си и някъде вътре тайничко се спотайва шестгодишно хлапе, което само чака удобен момент да повилнее. Още един минус. Всъщност, чертите му не се бяха състарили нито с ден. Разбира се, Норингтън също не се бе променила, но причината беше друга. А и бяха минали само три години, така че няма да приспадаме това към черното му досие. Да преминем нататък със следващата задача – в коя негова черта се криеше обаянието му? Може би вече споменатите искрящо сини очи? Или пък плътните устни, които те изкушаваха да си откраднеш целувка? Честно казано нямаше представа. Но червенокоската продължаваше да се пита едно – къде по дяволите ѝ е бил умът? И какво си е мислела, когато сметна, че може просто ей така да промени начина си на живот, заради някого? Тя беше машина за убиване, не проклетият Купидон.
- Разкарай тази физиономия от лицето си, изглеждаш абсурдно. – леденият ѝ тон разчупи мълчанието, докато Оливия пробваше някакъв нов вид поглед, с който можеше да хвърля мълнии по хората. Щеше да добави и едно „И се мръдни от пътя, закриваш светлината”, но реши, че може би е твърде деспотична само в едно свое изказване. Въпросната физиономия наподобяваше подплашен гъсок, глътнал шишарка, но също сметна изказването за неуместно. Стъпка по стъпка.
Ри се изгледна отново назад и затвори очи, както преди. А планът да се държи цивилизовано като зрял... хм, демон? Срина се на парченца, когато моментът ѝ на спокойствие бе грубо прекъснат. Поне Вик имаше късмет, че купчина ледени висулки не летят към очите му.

Съчинено е набързо, така че ще прощаваш ако има грешки и неточности xD

by **Виктор К.** Пон Яну 02, 2012 11:54 pm

- Аз... ама... оф. - в момента Вик бе като първообраза на "щастливата кравичка" без да е щастлив и да е кравичка. Според един будиски монах, който между другото му бе личен приятел и заедно ходеха да се топят в минерални извори дълбоко в сърцето на Хималаите, това бе метафора за всичко онова в живота, което бе хубаво и все пак необяснимо до степен в която ти е неприятно да го гледаш защото е прекалено налудничаво. Може би в дзен будистичните учения това намираше своето обяснение с по-прости и кратки изрази, които да са точни а не бегло засягащи всичко, но за младежът си ставаше неясно и почти със статус поговорка. Демек не го разбираше, тайно се смяташе за алергичен и в момента го използваше като някаква плънка с която да запълни абсолютно изключилата се негова умствена система. С "оф" бе спрял изцяло и раменете му бяха виснали тъжно надолу, издавайки силната неработоспособност. Понякога, когато му се натрупат премного проблеми на главата всичко просто спираше да функционира и системата правеше пълен reboot, често триейки моменти от спомените му за да предотврати неприятно и скорошно повторение. Бе като в някакъв супер гъзарски и високобюджетен филм в киборзи и Вик бе нещо като тяхна кралица-майка, понеже това често се водеше най-върховна позиция а за друго просто не ставаше. Дали реално под плътта му не се мъдреха жици и скъпа техника? Не, веднъж вече му бяха правили антишокова терапия с пускане на ток и нищо не се бе повредило- или ставаше въпрос за извънземни нива на интелект и индустриален процес или просто си бе нормално същество. Не-човек, дракон, макар и това да бе условно като определение. Тюй, така му отиваше оправданието защо просто спира в напрегнати етапи и по никакъв начин не можеше да даде обяснението нужно да запази някакво достойнство. Изправен пред Оливия щеше да има нужда от това- тя бе от типа дами, които освен с нежна и ефирна красота се славеха и с дарбата да те размажат като грозна испанска муха върху радиатор само с леко перване на изящна и много красива ръка. Кралски жест. Дори можеше да си го представи и на места тялото му глухо се обаждаше припомняйки си някогашната изпитана болка. Така се бяха запознали двамата- посред нощ и в трезор на добре охранявана банка. Така и не бе разбрал тя защо се намираше там по това време на денонощието но може би бе нещо сходно с неговите намерения въртящи се около един точно определен трезор съдържащ в себе си доста ценен калъп от някакво златно гюле притежание на известен немски барон. Рядко и много търсено нещо бе въпросното и мнозина бяха готови да платят с Австралия за да го получат. Вик се бе опитал, наистина, щеше да му дойде добре да се докопа до някоя държава след като президентството му в Афганистан бе свършило доста бързо и кратко. Като втори шанс му се струваше удачно. Добро занимание за свободното време което тогава го бе мъчило в наистина огромни степени. Оливия го бе ступала така хубаво, че накуцването бе влачил със себе си няколко дни- подобен шут в задните части не отшумява лесно. За да се погрижи да не бъде забравено като изживяване по време на връзката им го бе изпитвал неколкократно, включително на голо. Тогава си му бе било наказание за опитите да се вмъкне в женската част на турския хамаам който бяха посетили и Лив с цялото си достойнство и оскъдна кърпа покриваща голотата й го бе изритала с директен шут там от където бе дошъл... и няколко метра по-нататък. Пукнат череп и извадено от ставата си рамо.
Това всъщност беше хубав спомен и дори носеше някакво умиление... емоция, която в момента не бе хубаво да изпитва. Както до сега всичко се бе носило в дебрите на нищото, нека не забравяме че за момент бе спрял изцяло, Вик изведнъж включи на някаква ниска скорост и сините му очи отново се наляха с живот. Да, изражението не се бе променило много както го бяха поръчали но сега поне лъхаше на свободомислещата му практичност. Това бе знак, че иде реч за нещо от страна на професионалното му отклонение като крадец и измамник- Вик щеше да се опита да я метне за да се измъкне от ситуацията. Колко познато. Кой ли сценарии щеше да използва? Не можеше да си подбере и няколко пърхаха щастливо из джунглата на творческото му дзен поле. Той се изявяваше като горд ловец-изследовател от преди век и със смешните си панталони и гигантска пушка смело крачеше, впил очи в ятото "жертви". Коя да отстреля? Вдигнал зареденото оръжие младежът се подготви за действие, прицелвайки се ловко. С неговият късмет щеше да попадне точно на най-тъпата идея и това тотално би провалило всичките му планове да оцелее и да се справи с обладалия го зъл дух. О, какво бе това ужасяващо проклятие застигнало го? Не можеше да си представи с какво го е заслужил и това го жилеше най-силно.
- Извинете, сигурно ме бъркате с някой друг. - О, не... не и това. Той дори не се усети какво е изцепил набързо, прибягвайки до много мащабно извъртане в страни и опит да подмине Оливия така, сякаш наистина не я познава. Не стига, че вече бе възкликнал името й под формата на някогашното обръщение ами и имаше наглостта да се преструва. Може би така смяташе, че има шанс да се измъкне но реално се отказваше от мъжеството си и го хвърляше пред стадо бесни носорози, защитавайки по този начин постъпката на пълен страхлив идиот. Мъже! Винаги ли трябваше да бягат от отговорност или това бе само когато наистина не трябваше да го правят?

by **Oliviyah Rayne Norrington** Вто Яну 03, 2012 3:49 am

Spoiler:

Не можеше да повярва на ушите си. Да го бърка... Та той вярва ли си изобщо? Порядъчността да върви по дяволите, заедно с малките крачки – shit just got real. Кръвта напусна лицето на Оливия и изведнъж тя намери ключа към загадката, която я терзаеше цяла сутрин – ако имаше някой, който бе в състояние да я изкара от релси за наистина отрицателно и рекордно време, то това беше Виктор. Момичето бе повече от готово да сипе огън и жупел върху него – щеше да го направи с неизмеримо удоволствие и дори нямаше да търси заслуги и отличия след това. Беше си цяло чудо, че все още не го бе проглушила с някой яростен вик, който се предполагаше, че изразява сегашното ѝ състояние, докато всъщност си беше чисто спартански нрав.
Ледени висулки, пфу. Олив едва успяваше да си поеме дъх, но със сетни трезвомислещи сили някак успя без дори да си помръдне пръста да оваля снежни топки, които в следващия миг бяха запокитени към кокалестата фигура на младежа. И това беше само началото, защото Бог ѝ беше свидетел – ако наглостта му продължаваше да е тъй неизмеримо огромна, щеше да замирише на загоряло драконско.
- Наистина ли ще ми пробуташ тази плоска лъжа? – попита невярващо Нора, вече изправила се на крака. – Стига, Вик, мислех те за повече от това. – ръцете ѝ бяха скръстени пред гърдите, а в добавка очите ѝ се свиха критично. Типичната приветлива поза, чиято основна цел бе да предразполага. Но наистина, демонката упорито продължаваше да вярва, че тъмнокоското притежава поне капка достойнство. Разбира се, тя се беше погрижила да го срине из основи през по-голямата част от така наречената им връзка, но щеше да продължи да ползва природата си като оправдание. А и, мътните го взели, той разполагаше с три години да се съвземе! За това време се предполагаше, че ще придобие малко повече увереност и ще израсне духовно. Дзенбудистки глупости – беше си все същата сложна личност от спомените на червенокоската. Може би малко по-лицемерна, но като цяло същата.
Все пак синеочката трябваше да признае пред себе си, че в отношенията им имаше както спадове, така и възходи, макар главно да преобладаваха неприятните моменти. Както когато подпали по погрешка една от любимите му шапки, тип ушанка, защото я беше взела за котка с особено силно окосмяване, а Норингтън имаше искрена неприязън към тези създания по онова време. Това беше само една малка част от конфузните ситуации, макар и далеч не най-фаталната, но сега не беше момента да навлизаме в подробности за нагласени палежи, рогат добитък и една безследно изчезнала лодка насред океана.
Всъщност, Ри можеше просто да пропусне изказването на Виктор през ушите си и да се престори, че нищо не се бе случило. Можеше да превключи на режим пълна изолация и да си представи, че той наистина бе плод на развинтеното ѝ въображение. Въпросът е, защо тогава не го правеше? О, да – беше изключено егото ѝ да бъде оскърбено безнаказано. Ако драконът я познаваше поне малко, щеше да си вземе поука от придобития опит, за да осъзнае, че мис Червенокоса фурия не е някой, който трябва да бъден подценяван. И определено не бе най-подходящата персона, с която би искал да има взимане-даване. Можеше да е сигурен, че ще му го върне в троен размер, при това с лихвите и по най-жестокия възможен начин. Щом той щеше да ползва уменията си на изпечен лъжец (макар и не толкова силно развити, след като реши, че ще му се върже на измишльотините), за да се измъкне от ситуацията, Оливия пък щеше да прибегне до първичните си инстинкти на демон, за да му натрие сол на главата веднъж завинаги.

by **Виктор К.** Съб Яну 07, 2012 12:03 am

Снежните топки го удариха подло и неочаквано, но това все пак бе Оливия. Тя правеше такива неща. И колкото и да се правеше на "дръж ми шапката" Виктор го намираше за напълно очарователно, което си бе почти престъпно. Може би в един по-добър свят сега щяха да си живеят двамцата заедно, почти щастливо, обхванати от някакво семейно щастие и моментни изблици на армагедон с колекцията от минохвъргачки и остри предмети. В този неговата параноя от обвързване не бе отшумяла нито инч и вероятно никога нямаше, което бе предпоставка за много битова драма. Може би трябваше да приеме да снима онзи испански любовен сериал за да вложи в него малко от опита си с драма и сложни и оплетени връзки. Трябваше да се свърже с агентите си в Нова Гвинея и да обсъдят евентуално отново офертата и с повечко късмет отново щеше да се разкара от континента, който се бе оказал опасно съдържащ отново бившата му... да кажем приятелка. Слава богу не му бе стигнала смелостта да й предложи брак и ако бе извадил късмет в общото им някога жилище тя не би трябвало да бе намирала пръстена с краден диамант, който между впрочем арабски петролен магнат все още издирваше, твърдейки, че е наследство на рода му датиращо чак от времето на цар Соломон. Иди и разбирай, с кръв и родословия не можеше да се оправя- и от двете му ставаше лошо и му се подкосяваха краката, дори можеше да стигне до възприемане на халюцинации като висша форма на стрес. Как е могло да пропадне толкова, че да се сдобие с този пръстен? Добре де, първо бе кражбата, после търсенето на златар в Камбоджа, задача твърде сложна, за да я обясняваме подробно, и тогава... подходящото калъфче. В момент на паника дори бе смятал да се пробва с някой от традиционните методи за правене на предложение и бе забил на идеята да пъхне дяволското нещо в гигантска роза, която да бъде сервирана на сребърен поднос в скъп ресторант на брега на морето. Идеята бе сбор от няколкото филма, които бе гледал на тази тематика и като цяло и сега му изглеждаше и отвратително сладникава и невероятно банална но... жените харесваха такива неща, нали? Оливия беше жена- така де, почти нямаше съмнения в това. Имаха правилните различни органи с които да могат да постигат интимен контакт както им е било отредено от природата и така нататък. Не че и иначе не можеше де, но след като всичко се случваше по традиционният начин и само една от персоните носеше сутиен с реален пълнеж можеше да си взима изводи за цялата ситуация и слава богу, защото иначе щеше да му дойде в повече. Високите му нива на интелект работеха в много сложни ситуации изискващи изчисления, планиране и активност но станеше ли въпрос за изцяло битовите проблеми спираше отвсякъде и можеше да разчита само на природни забележителности, указатели и най-вече риалити предавания. Вик бе някакъв странен мелез между перфектен и красив ум и пълен олигофрен и как точно бе успял да оцелее толкова дълго време с такъв ексцентричен и рисков начин на живот не можеше дори да прави опити да обмисля, защото евентуалните анкети не биха имали добри показатели на финалното четене. Колкото и специалени да бяха отношенията му към Оливия- поне до сега не бе тренирал нищо друго по подобен начин - те щеше да е хубаво да си седят кротко и далеч от него, което забраняваше разпращането на картички по коледа. И останалите празници. Всички празници.
Палтото му възприе лепкави и бели следи сняг от там, където топките го бяха ударили и само дебелата материя в момента пазеше Вик от това да си има един мокър задник. Понякога бе хубаво да прибягваш до по-монументално облекло, сегашното бе някаква броня срещу опитите да бъде повален подло от това странно зимно отмъщение. Дали се криеше някакво послание зад него? Освен стандартното не можеше да види повече и това като че ли бе добре. Надяваше се да мине покрай капките и да побърза с напускането на терена; имаше час при врачката за един проклет екзорсизъм и обладаването от духове бе по-важно от разни бивши приятелки. И евентуални... бивши годеници. О, дано не бе намерила пръстена! Колдън се бе надявал да се върне за него по някое време но ге дострашало а и графикът му се бе оказал запълнен с прекалено много сафарита- да се замесиш с наркотрафиканти в африка бе едно от любимите му неща за развлечение щом се подтисне и шест месеца си бяха отишли просто така в престрелки и постоянни рискове. Беше свършил като крал в някакво селце само, защото им бе доставил огромно количество картофи и царевица и това като професия си фигурираше в официалното му забранено CV в раздела за политически опит и кариера. Не бе довършил основаването на собствена монархия, но всички жени, които му се бяха обещали сигурно и до ден днешен го чакаха- от сватбата си с една от тях бе забегнал през някакво поле-пустиня и това бе приключило царуването му.
- Не знам за какво говориш Оливия, не те познавам и никога не съм те виждал. - младоликият мъж не се обърна за да съпроводи крясъка си с поглед и това доведе до заковаване на място и шумното му плясване с длан по собственото му чело. Уж се правеше, че не я знае коя е а се бе изцепил цялото й име преди да се усети. Добре, това бе малко прекалено дори и за него и една стилизирана мантра от "идиот" зае мястото на всичките му мисли за точно четири седкунди и няколко микро такива.
- Не, ох, все тая. Имам да ми махат зъл дух от тялото и това е по-важно от някаква си красива жена с прекрасни очи и червена коса която искам просто да гнявя и ... - Вик изръмжа от прилив на срам и бяс към поредната си изцепка и крачките се подновиха, този път много забързани и със силен прилив на вина в тях. Що за глупости говореше в момента? Не че лъжеше де, но това не бяха неща, които казваш така на някой от който умишлено си избягал преди солиден куп време.Я да си се концентрира той върху врачката и да не му мисли, току виж мислите просто го напуснеха. Да се отърве от свиващото стомаха му чувство и перверзни размисли би било най-хубавият подарък, който можеше да му се стовари и Вик отчаяно привикваше Буда на помощ в този сложен куест.

by **Oliviyah Rayne Norrington** Сря Фев 01, 2012 10:08 pm

При други обстоятелства, Оливия щеше да остави пипалата на гнева да я обвият като пашкул и да раздаде правосъдие така, както само тя си знае. И както Вик със сигурност е научил, в последствие. Но сега? Не, сега тя просто остана загледана в гърба му и онези бели следи от снежните топки, а лицето ѝ красеше една неразгадаема половинчата усмивка. В погледът ѝ пък се четяха много неща. Съжаление? Не, не съвсем. Тъга? Може би до известна степен. Умиление? Да, по-скоро да. Защо ли? Просто е – червенокоската си припомняше отминалите времена и намираше объркването на тъмнокоското за очарователно, макар и отдавна забравено. Заедно с всички негови навици, които старателно беше изтрила от съзнанието си като с гумичка. По принцип Олив не беше на „ти” с емоциите или в това да намери правилният начин да ги изрази, затова и бе на мнение, че просто не изпитва каквито и да било чувства. Колдън обаче я свари неподготвена и донякъде я изненада, не толкова приятно обаче. Защото точно в този момент нашата скъпа демонка не бе в настроението да изразява каквото и да било, под каквато и да е форма, ала явно щеше да ѝ се наложи.
Тя направи няколко крачки към дракона, докато беше забила невиждащ поглед в бялата покривка в нозете си и вдигна ръка към шията си. Там, пръстите ѝ напипаха една тънка и фина верижка и я издърпаха навън изпод връхните ѝ дрехи. На нея беше закачена една златна халка, с внушителен диамант, която бе оставена самотно да си виси. Пръстите на Нора се обвиха около малкия овален предмет и тя затвори очи, връщайки се за пореден път някъде назад в спомените си към един паметен следобед.
Представете си следното – средностатистическа и напълно нормална двойка дели един прилично изглеждащ апартамент. На пръв поглед всичко е просто прекрасно, без никакви облаци на хоризонта. Е, разбира се, присъстват седмичните – добре де, дневните – препирни, в края на които някой изяжда як бой, но в битието на коя двойка отсъстват подобни сцени? Но да се върнем към нашата Американска мечта – в един слънчев ден приятелката се прибира вкъщи, терзана от нещо, представящо себе си за съвест и изкупила кажи-речи половината маркет, с основната цел да зарадва своята половинка с една хубавичка вечеря на свещи, сякаш като излязла от филмите. Дотук – добре, но за един късмет, сварва жилището празно, като не броим наскоро заселилите се насекоми и гризачи. Точно тук приказката поема остър завой, в който нашата принцеса опустошава всичко, в пристъп на ярост, твърде типичен за нейния нрав. И така докато не стига до килера, с намерението да подпали всяко негово притежание там, но докато се рови из вехториите, попада на една дървена кутия с необичаен механизъм, скътана зад някакво остаряло пончо с незнаен притежател. След още известно време ядове, прекарани основно в усилия да отвори проклетото нещо, това най-накрая се случва и нашата героиня намира вътре хиляди безполезни книжа, засягащи пряко и не толкова пряко разни незаконни сделки и... едно кадифено калъфче със същия огнен цвят като косата на момичето. За голяма нейна изненада открива там не какво да е, а годежен пръстен. Пратила по дяволите така нареченото „навлизане в личното пространство”, събрала си багажа и драснала клечката. И да, под това имам предвид, че подпалила прокълнатия им апартамент и повече не погледнала назад.
Досега. Да, добре – наречете я сантиментална, но целта на въпросния накит, който краси шията на Ри въобще не бе тази. Не, всъщност тази халка е нещо като намек, че съществува нещо – или някой, да речем – който би изравнила със земята с по-голяма радост и удоволствие, отколкото цял град. Става дума за същия този индивид, който в момента получаваше всякакви очарователни епитети като определение, задето няма достойнството да се изправи лице в лице с миналото си. Фигуративно, и не чак толкова, казано.
С едно по-рязко дръпване на ръката, верижката на Норингтън напусна поста си.
- Може би това ще опресни паметта ти, скъпи. – натърти момичето и изчака фигурата пред нея да се обърне, за да хвърли халката в лицето, надянало недоумяващо изражение.
„Ти долно нищожество, пропълзяло от пукнатините на Ада, за да ме измъчва, погледни ме в очите и ми кажи, че не ме познаваш. Давай, съкровище, кажи ми!”, заканваше се червенокоската мислено, докато за пореден път се мъчеше да бележи рекорд в нова, несъществуваща дисциплина – мятане на мълнии с поглед.

by **Виктор К.** Чет Фев 09, 2012 1:35 am

- Бляах. - това бе единственият звук, който Виктор Колдън успя да възпроизведе преди един много годежен пръстен да го удари по челото. А тъкмо се бе извърнал! Определено не бе за да посреща подобни подли удари с вещи, които бе купил почти от собствени спестявания. Останалото бе крадено от фонд за вдовиците на Мадагаскар- което всъщност бе прикритие на семейството му да пере пари и да събира за малка морска флота изцяло на тяхно разположение и с която да управляват наркотрафикантските мрежи по Нил. Не трябваше да му е гузно, че е свил кинтите тогава, не му беше и сега. Съжаляваше само и единствено, че бе купил масивното бижутерско чудо с тях и дори бе имал намерението да го използва по причина. За да се ожени за тази... тази... ох! Да му се незнае, не знаеше как точно да я определи в мислите си. Искаше му се да е нещо много цветущо, много цинично и абсолютно обидно, но... ако успееше да го чуе? Веднага го полазиха тръпки, макар и да смяташе, че четенето на мисли все още не е от множеството й дарби. Просто параноя. Проклетията го психираше във всеки един свободен момент, но може би мазохистичните му прояви се чувстваха най-добре именно в такава Виетнамска обстановка. Нямаше правото обаче да го замерва с годежният им пръстен и.. о, богове. Спрете, спрете за малко. Върнете лентата и всичко и каквото там се включи в кампанията назад и си поемете дъх. Тя бе намерила пръстена? Ужас, трябваше да го унищожи като доказателство. Богове, защо не бе постъпил така, когато бе имал възможността? Един гениален крадец от невръстна възраст като него се отдаваше на физиологични нужди със същата лекота с която разбиваше защитите на швейцарските банки, почистваше пръстови отпечатъци и се триеше редовно от всички възможни световни регистри- под които между другото присъстваше с всякакви имена, включително и Матилда Хагинс, дистрибуторка на дамска козметика от Чикаго. Как тогава бе успял да се направи на пълно фламинго и да забрави да прибере пръстена преди да избяга в името на живота си от обвързването като цяло?
Още по-интересен бе въпросът защо по дяволите... тя го бе запазила и дори постоянно го бе носила. О, богове, не и това!
Толкова сложно бе станало всичко за някакви микросекунди, че наследствените мигрени, които Виктор нямаше, се опитваха да го обладаят и да го научат на някакво ново цирково изкуство. Отново- иди и търси логика, защото дракончо определено не можеше да я намери. Не знаеше от къде да започне търсенето. Не стига, че го бе обладал зъл дух и спешно се налагаше да му направят екзорсизъм, ами сега и годеницата му се появяваше на хоризонта. Не, чакай, не бяха стигали до предложение и прием/отказ. Да, но тя носеше пръстена, макар и на верижка и макар и да му го бе върнала... пак значеше прекалено много, за да се пренебрегне просто така. Заболя го стомах от толкова много вълнение и Вик се закани, че ако преживее първото денонощие(то винаги е най-рисково) ще отиде и ще стои цял месец при ескимоското семейство, което го бе осиновило преди доста години. Щеше да тича свободен из преспите с няколко пингвина под ръка и да се лекува психически, защото ежедневието му в момента се опитваше да го превърне в склуптура на Микеланджело... първо разфасовайки го до кламери. Хиляди кламери. Шарени кламери.
Богове пръстена! От силата, с която го бяха пернали по челото със сигурност щеше да има синка- и то двойна, защото задните му части бяха ударили земята. Опашката му се натърти от раз и мъжът отново издаде някакъв "ох-ау-бляах" звук, опитвайки се да изрази възмущение.
- Не те познавам, но ако искаш да знаеш..- мъжът повиши тон постигайки някаква отчаяно писклива тоналност и размаха пръст във въздуха, сякаш опитващ се така да я скастри и накара да се покае за всички грешки. Пръстенът сега лежеше в страни от него, потънал в снега. Липсваше само един свободно минаващ по улицата Ам-Гъл, който да го прибере и да се случват някакви епични неща.
Това нямаше да промени факта, че го болеше стомах от всичките тези нерви.
- Ако искаш да знаеш няма да се оженя за теб, колкото и да го хвърляш тоя пръстен по мен. - о, вече бе изпаднал в крайна параноя- Няма да те заболи да си малко по-мила, когато правиш предложение! Не си ли помисли и за моите чувства? Не сме в каменната ера, че да ме ухажваш с насилие. Букет цветя, жълти рози, и ще обмисля да те приема отново с проклетата диамантена идиотщина. И не забравяй, АЗ СЪМ РОМАНТИЧНА ДУША. Толкова много ли бих искал ако евентуално те накарам да паднеш на колене и да ми предложиш по традиционният начин?

You O me. /moriarty style <3/

by **Oliviyah Rayne Norrington** Пон Фев 13, 2012 10:23 pm

Наглост в най-висшата ѝ форма.
Оливия не можеше да повярва, че някога бе имала нещо общо с този индивид, стоящ пред нея, който можеше така да изопачи думите ѝ, че накрая пак тя да е виновната. Не можеше да го понася в момента. Не можеше да понася и себе си, задето е била такава глупачка на времето. И бла-бла-бла, още мелодрама. Да, добре – в случая може и да имаше някаква вина, колкото и минимална да бе тя... Вярно, може би беше малко по-садистична от нормалното по време на така наречената им връзка, но хей – какво друго се очаква от нея? Нямаше опция да се обърне на сто и осемдесет градуса, превръщайки се магически в една романтична натура, която всеки ден се умилква около половинката си и търси внимание. Не, от това ѝ се повдигаше, но всъщност не това е темата в момента. Ушите на демонката пищяха и буквално можеше да чуе учестения си пулс в тях – гнева кипеше в нея подобно на сгорещен вулкан, готов да избухне всеки момент. А лавата щеше да довърши Виктор, окончателно и безвъзвратно. Едно добро нещо поне, от цялата тази идиотска ситуация, а?
„Не, не, не!”, писъците отекваха с досадно ехо в съзнанието на червенокоска, а възмущението ѝ съвсем сериозно заплашваше да я задуши. Тя се оставяше да ѝ влезе под кожата. Някакъв нищо и никакъв крадец и измамник въртеше нея, ужким безскрупулно същество, на малкия си пръст. Това беше нечувано и наистина, наистина притеснително. Тя... тя се размекваше! Даваше предимство на човещината в нея, а това беше недопустимо. Кой знае как, по някакво извратено чудо бе оцеляла до днес, само за да изпълзи от пукнатините на самоконтрола ѝ с едничката цел да създава неприятности на Рейн. Беше срамно само да си помисли, че изобщо съществуват подобни дупки в защитата, но след като така рязко менеше настроенията си... на какво друго можеше да се дължи? Мислите кръжаха в съзнанието на демонката и тя яростно се опитваше да въдвори някакъв ред, но полза – никаква.
„Ставаш жалка, мила ми Саския!”, втълпяваше си тя, а думите на Колдън се въртяха в главата ѝ. „Не те познавам, не те познавам”. Ами ако наистина не я познаваше? Ами ако ѝ въртеше някакъв номер? Ами ако просто я подценяваше? Всичко това бе една огромна игра на вероятности и предположения, в която Норингтън нямаше желание да вземе участие. Защото точно в този миг, главоблъсканиците не бяха за нейното състояние, в което бе подвластна на всяка една емоция, колкото и незначителна да бе тя. Искаше краят ясно да се вижда на хоризонта, всичко да е простичко и лесно за изпълнение. Но най-вече, искаше всичко това да приключи. Тук и сега.
И просто така, сякаш някой дръпна шалтера и някакво въображаемо копче прещрака в Олив. Тя срещна погледа на Вик и с плавни крачки се приближи до него. Може би ѝ се стори, но видя как той присвива леко очи, когато тя вдигна ръка нагоре към лицето му. Добре, явно още имаше едно на ум и инстинктът му за самосъхранение не беше сдал багажа. Съвсем. Страхът можеше да е подходящо оръжие в правилните ръце. И да кажем, че Нора беше основният претендент за тази позиция. Тъмнокоското може би очакваше някакво обяснение или поне ответна реакция, но някой трябваше да го просветли, че такава надали щеше получи скоро. Не, червенокоската просто стоеше там, напълно смълчана, а една половинчата усмивка красеше устните ѝ.
„Той действително не ме познава”, заключи накрая тя, докато пръстите ѝ очертаваха тънка пътечка от слепоочието до самия връх на брадичката му. Едно толкова леко и нежно движение, но все пак го накара да трепне. Погледът на Ри се преобрази в леден и изпълнен с презрение. Не му дължеше нищо, още по-малко обяснения или признания в пламенна любов. Той беше този, който прати по дяволите дори най-беглата надежда за нещо помежду им – не тя. Нямаше право да я вини за каквото и да било, нито да иска нещо от нея. Нямаше абсолютно никакво, проклето право.
Демонката поклати глава и само за миг потърси с поглед падналата в снега халка. Каква подигравка само!
- О, не... – поде тя веднъж, щом върна вниманието си отново към Виктор. – Аз приключих с теб, драги. – рече простичко тя, а краищата на устните ѝ се извиха в майсторска имитация на вежлива усмивка, която рязко контрастираше с хладнината в погледа ѝ. Ръката ѝ се отпусна до тялото и докато отстъпваше назад, Оливия направи разликата – сега се чувстваше... преливаща от щастие, безметежна като вселенска прашинка. Беше върнала старото си аз, вече нищо не я задържаше и можеше да се върне към статуквото. Жестокото, кърваво статукво. А това ѝ допадаше по един особен начин.
„Всичко приключва тук и сега. Тук и сега.”
И с вече тържествуваща усмивка, нашата Червенкоса фурия загърби миналото си. В съвсем буквалния смисъл.

by **Виктор К.** Пет Фев 17, 2012 9:25 pm

Драконът остана безмълвен, макар и сърцето му все още да туптеше, подложено на силни вълнения. Беше се умълчал от всякъде с тази преливаща от всякъде емоционалност и вероятно ако не получеше сърдечен удар в следващите няколко часа всичко щеше да е наред. За създание носещо късмет той определено не можеше да се похвали самостоятелно с такъв- липсваше му по начин сходен с идеята за беззъба пираня. Или нещо такова. Мислите му бяха прекалено объркани дори и за него, което не му се струваше здравословно. Нямаше да го признае, но реално в момента бе под въздействието на лек шок. Как иначе да обясни свитото гърло, невъзможността да възпроизведе думи, болезнено насмотания на възели стомах и омекналите крака? Не се бе чувствал така от както бе зарязал Оливия в онзи паметен ден и може би няколкото пъти в които бе прекалявал с ликьора в името на това да се осмърти и събуди облечен като Снежанка в някой Мол. Да не би да бе нещо свързано с личната му позиция по въпроса? Не ставаше въпрос за желанието да се изплъзне умело от всичко и да остане вечен ерген; в момента говорим за малко по-дълбоко заровените неща от които честно казано идиотът не разбираше нито грам. Под младоликото лице и непокорните черни къдрици логика не съществуваше и нямаше намерението да започва да го прави. Нормален човек би седнал и би се замислил за нещата, които изпитва и всички издайнически следи- във век в който експлатираха идеята за любовта навсякъде, мултиплицирайки я в огромно количество франчайзи... дори идиот можеше да схване какво се случва с него. Виктор Колдън обаче бе под това ниво и това се превръщаше в сериозен проблем, защото в момента май почти съзнателно пак си бе провалил живота.
Дали да не се затича след нея? Имаше шанс да я настигне но проклятие, краката му бяха омекнали прекалено много, принизявайки се до долно и много лепкаво сирене. Това водеше ли се саботаж или не бе причина да се изправи в съда готов да защитава правата си? По-добре да изключим преследването от картинката; защо да не пробва да извика след нея и да се опита да се извини? Не забравяйте, че гърлото му се бе свило качествено, навлезнало в някаква фаза между дехидратацията и древногипетското мумифициране. Липсваха само бинтовете и пирамидите, но Вик вече се бе опитвал да краде второто и не му бе допаднало особено много. Колко трудно бе да повдигнеш многотонно съоръжение от каменни блокове и да го преместиш на друг континент? Все още не бяха изобретили работещ способ но в момента в който го направеха той щеше да е там, заел почетното си място в челната тройка на опашката. Точно след брат му, който бе прочут терорист и майка му, която печеше толкова корави мъфини, че неведнъж ги бе използвала за да убива хора. И после защо не общуваше с истинското си семейство? Осиновителите му ескимоси бяха къде къде по-земни хора и го разбираха, риболовът пък му се отдаваше доста качествено.
Да теглим една черта, а? Вик бе именно онзи идиот, който отново бе провалил всичко и захвърлената в снега годежна халка доказваше ясно всичките простотии, които бе извършил. Сега бе моментът божието наказание да му се стовари на кратуната и да му даде някакъв урок но пълното заличаване в името на вечно страдание на душата му някак си не бе достатъчно. Не заслужаваше и толкова; сега бе най-добре да запази малкото чест, която мистериозните сценаристи наблюдаващи всичко това от друго измерение му бяха изначално предназначили и да се свие някъде на топка, обхванат от самосъжаление и спомени. Трябваше добре да меморизира огнената червена коса, аурата готова да играе канадска борба със слонове просто заради провален обяд и Огъня. Лив гореше с особен жар и плам и това правеше характерът й толкова магнетичен; поздравленията отново отиваха във Виктор за това, че не го бе оценил и вероятно това му бе последната среща.
Време бе да му направят екзорсизма, след това го чакаше кофа сладолед и пържена риба. Това бе неговото лечение щом настроението му станеше странно а в момента не смяташе, че може да е в някаква друга фаза. Надяваше се да изнамери кутията дискове с пълна колекция от филми на Чаплин; терапията нямаше да е терапия ако не е пълна.
Вселената можеше да си отдъхне само за едно- драконът все пак имаше смелостта да прибере със себе си халката и така в морските дълбини на пълния идиотизъм можеше да се каже, че припламва някаква идея за надежда. Ако нямаше, то най-добре просто да се изруси и да приключи жалкото си съществуване.

by Sponsored content

Окултния магазин на старата врачка

Окултния магазин на старата врачка

Re: Окултния магазин на старата врачка

Re: Окултния магазин на старата врачка

Re: Окултния магазин на старата врачка

Re: Окултния магазин на старата врачка

Re: Окултния магазин на старата врачка

Re: Окултния магазин на старата врачка

Re: Окултния магазин на старата врачка

Re: Окултния магазин на старата врачка

Re: Окултния магазин на старата врачка

Re: Окултния магазин на старата врачка

Re: Окултния магазин на старата врачка