Малкият ресторант->Лаурен и Дамиен

Как двама напълно непознати попадат на една и съща маса на връх деня на любовта?Пълна мистерия..

Стомахът му го свиваше така, сякаш е създаден да го прави от както свят светува. Личеше си от далеч, че този млад мъж е обхванат от доста силно и нарушаващо спокойното му съществуване терзание. Какво можеше да е? Нещо дълбоко засекретено, вероятно плод на множество безсънни нощи и натрупали се за отрицателно време проблеми. Ще кажеш, че тежестта да решава човешките съдби бе паднала само и единствено на неговите плещи и още от първия работен ден бе сдал багажа, свивайки опашка между краката. Горе долу беше така, но цялата история нямаше чак толкова сериозно значение. За него определено притежаваше, да, но от страни проблемът... не бе толкова драматичен и дори от части можеше да породи забавление. Не беше лъжа обаче, че Дем се бе терзал в продължение на няколко нощи, сънят му сериозно се бе оказал притеснен от цялата история. Почти не бе мигнал и Сам само му бе вгорчил живота по неговия си начин за това, че е пълен идиот. Вероятно приятелят му бе абсолютно наясно за какво става въпрос и къде точно се крие проблема но нямаше правото да говори за това, след като сам бе отговорен за събитието. Преди няколко седмици двамата се бяха върнали към стари навици свързани с времето в което отношенията им бяха били само приятелски. Тогава веднъж месечно се бе организирало малко състезание, в което оставилият се да бъде най-трезвен до края неизменно обираше титлата. Този път се бяха надпреварвали над това дали да празнуват празника на влюбените, а трябва да предупредим още от рано, че Озуалд бе абсолютно против, или да не го правят и това да е просто обикновенна вечер в ежедневието им. Дем упорито се бе преборил за това да му се сбъдне желанието и да има романтичен ден биещ всички други по точки от раз, понеже ако не друго, душата му бе прекалено наслоена с блудкави любовни филми и книги. Беше един от дразнещите минуси на характера му, но слава богу се проявяваше само върху Сам... което пък от негова гледна точка бе нещо чудовищно като събитие. Равновесие имаше само от това, че двамата като пълни противоположности се бяха намерили и за сега проблеми нямаше.
Дамиен обаче бе убеден, че ако не намереше скорошно разрешение на Проблема всичко би се провалило; едва ли щеше да има възможността да поправи грешката в собствените си очи и да успее да се търпи в последствие. В момента бе толкова обсебен от цялата история, че не можеше да каже къде се намира и какво по дяволите прави там. Първичният му инстинкт бе да седне и това по някаква случайност се оказа точно на стол подреден около маса. Най-важното? Освен, че беше в заведение можеше да се похвали, че е нацелил една от малкото маси около които стои някой друг. Беше жена, млада при това, но това бяха само детайли. Богове, защо бе толкова трудно?
- Не, наистина, защо? Как може това да е един подарък, от който да зависи всичко? Защо трябва да е толкова трудно и защо имам само няколко часа докато ми се наложи да го предавам? - мъжът зарови пръсти в рошавата си кестенява коса, създавайки още по-голям хаос в нея. В момента наистина бе в шок и не подозираше, че гневната му тирада предназначена само за монолог вероятно ще се счете за начало на разговор.
На младото му лице обрасло с брада се мъдреше изтормозена физиономия но тя с мъка го правеше нелицеприятен. В него имаше нещо прекалено положително, за да се пречупи толкова бързо и аурата му бе в ярки и неопетнени цветове. Дрехите му бяха тънки и не подхождаха на температурите, но нито един инч от тялото му не подсказваше, че има проблем с това. Можеше да се каже дори, че не забелязва подобни неща и това нямаше да е далеч от истината- като жар птица кръвта му винаги кипеше също като огъня, който едновременно даваше и живот и смърт. Това му позволяваше да се разхожда само по тънко кожено яке и тениски през хладните сезони, както бе направил в момента.

Абсолютно глух за всичко останало, което му беше казала- и което от части бе укор, че неканен се бе самопоканил на масата- Дамиен издаде нещо като стон имитиращ умираща чайка преди да стовари глава върху масата, създавайки мащабен трус. Челото му удари студената плоскост с шумно и доста болезнено "туп", което не прозвуча никак здравословно. Имаше и сподавено "ох", но то намекваше, че болката е търсен елемент. Дамиен реално наистина се наказваше за всичко и се опитваше да постигне някакво равновесие в нарушената си карма подлагайки се на тежко болезнени процедури. Беше почти мазохизъм но не съвсем- не му доставяше удоволствие да се мъчи и не виждаше как може да го постигне като идея. Беше обречен, обречен! Поне имаше на кой да говори и ако и двамата бяха октоподи а не привидно човешки същества в момента щеше да се е вкопчил с всичките си крайници в другарчето осреща на масата, пускайки гадна слуз. Просто защото го можеше и защото в главата му звучеше драматично- реално жар-птицата мразеше този субект от морските обитатели особено ако го видеше в чинията си. Причиняваше му световъртеж, имаше нещо в проклетите му крака, пипала или каквото там представляваха лигавите неща с ... брр. Тръпки да те побият.
Тръпки го и побиха, при това видимо. Мъжът потръпна, но единственият по-сериозен резултат бе в това, че една къдрица се размести от поставената под стрес коса, намирайки си друго местоположение само с няколко градуса по в ляво. Това не направи прическата му по-малко "оцеляла след торнадо", но бе някак важен детайл. Може би.
- Боговете да са ми на помощ, не е толкова лесно. Иска ми се да е, но просто не е и не иска да е колкото и да го искам да е. - в момента жар-птицата освен още по-отчаяна звучеше и като персонаж от Луис Каролината Алиса, липсваха му само изчанчените дрехи. Тениската и коженото яке бяха прекалено обикновенни на вид и просто създаваха впечатление за идиот с вкус. Нищо повече, нищо по-малко. Думите му бяха отговор почти директен на предложението на Лаурен да купи това и онова и да бъде традиционен. Нима не го беше обмислил? Вярно, това със зелената картичка не му бе дошло като идея, но можеше да му се прости. Прекалено много му бе на главата за да мисли многоцветно. С удоволствие щеше да похарчи всичките си спестявания за тир с рози и още един с шоколадови изделия но проблемът се коренеше в това, че... тези неща подхождаха повече на някоя млада дама, от колкото на неговата половинка. Полът в момента се оказваше някакъв непроходим Еверест, който по никакъв начин не искаше да улесни поетия вече поход. Сам се бе вкарал в капана с желанието си да празнува празника на влюбените, спор нямаше. По-добре да пазарува за кралицата майка, тя сигурно в пъти бе по-малко претенциозна от един точно определен господин с руса коса и прелестно...
Дем си удари шамар за това, че бе позволил на мислите му да скочат в броката и да се търкалят с похотливи движения. Не трябваше да се разсейва с точно такива образи, главата му вече бе каша и вероятно нямаше по никакъв начин да успее да я подреди като хората.
- "Тя" е той. Той като... той. Нали разбираш? - продължавайки да се обръща към своето новонамерено душевно кошче за отпадъци мъжът възпроизведе серия от неясни въздишки с които не бе особено сигурен какво опитва да покаже. Още да наблегне над личната неволя? Не помнеше кога за последно се е държал толкова егоистично, но нуждите изостряха всичко в него и го превръщаха един голям гъ... така де, седалищни части. С цензура винаги бе по-леко, това го бе открил още преди години. По-добре да си постави някакви ограничения и да ги спазва, за да не загуби съвсем контрол над себе си. Ако изгубеше и това... сега вместо да стои уж кротичко проснат с цяла тежест върху масата просто щеше да търчи от точка А до точка Б със скорост граничеща тази на светлината, ръкомахащи навсякъде около него ръце смътно засягащи темата за бамбукова гора по време на цунами и гласни струни възпроизвеждащи приматски звуци.
- Толкова е трудно, той е като императрица на консерватизма и консервите, защото вкусовете му са прости на някакво недостижимо ниво и никога не можеш да си сигурен, че си се справил достатъчно добре, защото той реално не иска да се раздаваш за него но ти се чувстваш задължен точно от това, защото искаш да го зарадваш и ... - Дем надигна глава, почти бе започнал да посинява. Добре де, образно казано, но наистина бе изрекъл всичко на един дъх, изпразвайки дробовете си до дупка. Беше почти болезнено като постижение, но несъзнателно постигнатите обикновенно са така. Светлите му очи потърсиха нейните, надявайки се да намерят някаква утеха и обещание за помощ. Не беше ли просто крайно нахалство от негова страна? О, беше. Нямаше никакво съмнение, гадинката обсебващо се опитваше да я въвлече в личната си драма, за да не е сам в нея. Мелодраматичност и прочее, а към това трябваше да добавим и нуждата от чаша кафе. И нещо за ядене, реално умираше от глад. Не бе слагал нито залък в устата си от предната вечер, вълнението бе прекалено силно и не знаеше как да процедира с него. Сега също не не искаше да рискува и да пълни празния си стомах поради рисковете да му стане лошо, но се чувстваше като вълк готов да яде баби навред. На масата съседна до тяхната имаше една женица влизаща във възрастовата категория но Дем нямаше желанието да опира чак до там нагледно. Изглеждаше му нормална женица, нищо не му бе направила за да я яде. По-добре да си поръча нещо, освен ако не бе заобиколен само от илюзията за ресторант.
- Разбираш ме, нали? - това явно бе новата му любима фраза. - Кажи, че ме разбираш и не полудявам, защото наистина се чувствам така, сякаш полудявам. Полудявам ли?
Не, само стресът говореше вместо него. Нищо безопасно, но високата смъртност можеше да бъде процент, който да се превъзмогне лесно.