Запустялата улица

Алекс се прибираше от купон в тази част от Норт Форд. Купонът се бе оказал голяма скука, а и музиката беше гадна, не пускаха нищо подходящо за танцуване. Ала нощта бе млада още. Безброй много възможности тепърва щяха да се открият пред нея, като под възможности Алекс виждаше потенциални приключения или просто... Мислите и бяха прекъснати от появата на непозната фигура в далечината. Алекс се спря за секунда. Тук освен плъхове, някое и друго бездомно куче или... бездомник, не беше виждала. "Все тая." рече си тя наум и продължи уверено напред с ръце в коженото си яке. Обувките и леко потропваха по паважа. Русокоската съзря пламъче в ръцете на непознатия... а после и присветването на цигара. Той и хвана окото, изглеждаше интересен. Решението да го заговори беше прието като предизвикателство, което тя изпълни само след няколко секунди.
- Извинявай... Може ли огънче? - попита тя, изваждайки приготвената цигара от джоба си - тънка и изящна като пръстите и.

Алекс улови запалката ловко и със замах, въпреки че не очакваше той да и я подметне по този начин. Тя запали цигарата си и вдиша жадно дима, накланяйки главата си назад. След като издиша, отново погледна непознатия.
- Същество? Прекалено светла? Това него бях чувала досега. - засмя се тя. Беше сигурна, че другия вече е усетил аромата на тежък алкохол в дъха и, въпреки че не бяха толкова близо един до друг. Тя му върна запалката, като я пъхна направо в предния джоб на връхната му дреха, на приблизителното разположение на сърцето. - Първо, аз не съм... същество. Аз съм човек. Второ, косата, кожата и очите ми може да са светли, но до тук се изчерпват светлите неща у мен и трето... досега бях на скучен купон недалеч от тук. Но беше... ами скучен. За това реших да потърся други забавления тази нощ. Имаш ли какво да ми предложиш в тази сфера или... да ти се разкарам от главата?
Въпреки че му се бе присмяла за това, че я бе нарекъл светла, той пък изглеждаше тъмен и мрачен. Именно това я бе привлякло у него и я бе накарало да го заговори.

Алекс кимна, оглеждайки се наоколо. Все трябваше да има нещо интересно тук. И тя го откри.
- Хей, това мотор ли е? Твой ли е? - попита тя, като го заобиколи. Зад него имаше красив черен "звяр". Тя погали черните кожени седалки, километража и спуска пръстите си по една от дръжките му. - Всъщност е все тая дали е твой, важното е, можеш ли да го подкараш?
Това прозвуча като предизвикателство. Тя се отдръпна малко назад, за да му направи място.
- Не ти ли се иска една малка среднощна разходка като не си отлепяш крака от газта? - тя затвърждаваше впечатлението, което му оставяше на пръв поглед - сводолюбива и авантюристична до границата на безумието.

Алекс реши да не губи повече време, особено щом разбра, че моторът наистина не беше негов. Дали заради малката му лъжа, или заради това, че някакъв тип с пистолет се приближаваше с бързи крачки към тях и заплашваше да ги гръмне, но адреналинът и закипя във вените. Ловко се прехвърли на седалката на мотора зад Джонатан и го обгърна с ръце.
- Да тръгваме. - въодушевено, но тихо отвърна русокоската и погледна с ехидна усмивка към изоставащия вече назад тип, чийто мотор току що бяха задигнали и който вече сериозно pissed off започна да стреля по тях. Джонатан изглежда знаеше как се кара това чудо, а то от друга страна явно беше мощно, съдейки по ръмженето на мотора и бързината, с която те ускоряваха. - Аз съм Алекс, междудругото. Как се казв?! ... По дяволите какво е това!?
Преди да е успяла да довърши първия си въпро, тя зърна през рамо летяща сянка, която бързо приближаваше. После чу и изстрели, и един куршум, който мина изумително близо до ухото и.
- Мисля, че тази нощ започна да става по-интресна, отколкото очаквах! - изкрещя Алекс и се прилепи още по-плътно към него, за да не изпадне от силната струя въздух и високата скорост с която Джонатан караше.

Скоростта се увеличаваше... добре, че нямаше много коли или пешеходци наоколо. Летящия им приятел явно беше решил да мине над тунела и да ги пресрещне от другата страна, надали се беше отказал.
- Добре, Джони, харесва ми, идваш подготвен. - извика му тя в отговор... Километража вече показваше 180, или поне толкова и се стори на нея, докато се опитваше да напипа револвера. Нямаше много време, защото тунелът беше къс. Алекс го извади тъкмо навреме, колкото да махне предпазителя и да го насочи към гърдите на летящото им приятелче. И стреля. И той стреля също, с тази разлика, той не уцели, докато нейния куршум прониза сърцето му и той се строполи пред тях. Джонатан направи странна маневра, за да пропусне тялото му, което за малко да ги изхвърли от мотора, но той ловко го овладя и двамата продължиха напред с бясна скорост.
- Мисля, че току що убих човек. - невярващо рече русокоската. Не, това не и се случваше всеки ден, всъщност не и се беше случвало никога. Беше се учила да стреля, но не бе и предполагала, че някога всъщност ще стреля по нещо различно от скучната обездушевена мишена. Може би щеше да изпита и повече съжаление за стореното, ако не беше адреналина и алкохола в кръвта и, които сега замъгляваха всичко. Джонатан едва сега успя да "подуши" страха и, въпреки че тя не го показваше по никакъв начин. Това, че не беше овладяла добре дарбата си все още, я караше да се отприщва от време на време в подобни ситуации, като предаваше емоциите си на другите около нея.

Алекс се усети и веднага се опита да се овладее. Мразеше когато става така. Нейната твърда черупка се пропукваше, а това не и се нравеше.
- М-моля? Какво да има? - попита фалшиво самоуверено тя. Тактично избягвайки втория му въпрос, русокосото момиче го контрира. - Просто карай... и не намалявай повече.
Последното не беше заповед, а прозвуча като молба. Тя се отпусна на гърба му и затвори очи, светлините по пътя леко проблясваха под клепачите и.
- Къде отиваме? - попита Алекс най-накрая след няколко минути, в които двамата слушаха само рева на мотора.

Алекс се ококори и се понадигна на мястото си. Косите и все още се развяваха назад като полудели от скоростта, с която се движеха.
- Моля? - тя искрено се стъписа при въпроса на Джонатан. Да оберат банка? Това ли и предлагаше? Чакай малко... една дребна кражба като мотор беше едно... но банка? - Само един банкомат веднъж... И за малко да ни хванат. Но банка? Все още не съм станала тотален психопат, не искам да свърша в затвора. Там не е забавно.
Логиката и разбиваше. От това, което беше чувала за затворите всъщност, наистина не и се ходеше в такъв, особено този тук, в Норт Форд. И все пак не беше тотално отхвърлила идеята... Все още замаяна от алкохола, въпреки че и доста изтрезняла от скорошните събития, Джонатан лесно можеше да я убеди да го направи, трябваше само да жегне слабото и място - че не и стиска.
- За какво ни е да обираме банка все пак? - попита Алекс и направи неразбираема физиономия.

Джонатан се направи на глух и продължи с бясна скорост напред. Вече бяха в доста познати за него места и скоро щяха да пристигнат. Късата двуцевка се намираше в ботуша на левия му крак. Беше му малко неудобно, но пък беше и много практично...
Един завой и големите витрини на един от основните офиси на Национална Банка Голиат(Goliath National Bank, а.к.а. GNB) се появиха. Черният спря да дава газ, за да може да спре навреме, ала все още се движеше с невероятна скорост. Когато се приближиха малко, той извади късата двуцевка и стрелна в стъклото. То се разби на множество парченца, който изпопадаха на земята секунди преди моторът да нахлуе в банката.
- Никой да не мърда, това е обир - викна Джонатан, след като спря ефектно мотора настрани. Той насочи пушката към охранителя и продължи. - Всички на земята, освен ти. Искам ръцете ти да са високо вдигнати, че да ги виждам.
В банката нямаше много хора по това време. В главното помещение нямаше други хора, но Джонатан знаеше, че има и други охрани, които със сигурност вече са алармирани. Трябваше да действат бързо - той кимна на Алекс, която още държеше револвера.

Алекс усети накъде биеха нещата. Успя да измрънка само едно "По дяволите...". Току що беше станала съучастник в углавно престъпление. Тя стисна револвера в ръцете си и го насочи към непозната касиерка, която явно бе единствената останала по това време. Тя хвана една подходяща торба, която лежеше до бюрото и, изпразни я от съдържанието и я подметна на касиерката.
- Напълни я догоре. - нареди Алекс, докато пистолета в ръцете и сочеше право към главата и. Сърцето и препускаше с бясна скорост. Непознатата явно беше леко разколебана, затова се наложи Алекс да използва дарбата си и малко от гнева си. - Веднага!
Касиерката веднага отключи касата и започна да изпразва съдържанието и торбата. Когато торбата беше абсолютно пълна, Алекс си я присвои бързо бързо.
- Толкова стигат ли ни? - попита тя Джонатан, поклащайки натежалата с пари черна кожена торба. Беше с размерите на сак, така че според Алекс това беше напълно достатъчно. Точно в момента, в който зададе въпроса си, отвътре нахлуха още 4ма охранители.
- Хей, стойте на място! - извика един от новопоявилите се охранители, а Алекс сякаш напук заотстъпва назад, бавно но сигурно.

Джонатан погледна торбата и каза, игнорирайки четиримата новодошли:
- Стига ни, не сме дошли тук да си изкарваме прехраната. Може би ще е удачно да залегнеш.
След това той погледна охранителите и се направи на изненадан. Вдигна ръце, но все още с пушката в ръка. В следващия момент оръжието стрелна и строши лампата. Настана почти пълен мрак. Стъкла почнаха да се сипят от тавана. Охранителите веднага почнаха да обсипват с изстрели мястото където се намираше Джонатан преди да гръмне лампата. Да, пронизаха дрехите му няколко пъти, но не и него. Той вече не бе там. Двуцефката, черният му кожен шлифер, заедно с другите му дрехи се строполиха на земята. Джонатан се беше дематериализирал и сега се приближаваше към охранителите. Беше мрачно, да, но Джонатан можеше да вижда в мрака, пък и надушваше четиримата страхливци отдалеч. Той се материализира зад тях, хвана една метална статуетка и ги нокаутира. Последният се усети и замалко да не застреля Черния. Куршумът одраска лявото му рамо. След това и той отнесе една статуетка в главата и се строполи при другите.
Изведнъж аварийното осветление светна. Четиримата охранители се бяха строполили на земята, имаше множество натрошени стъкла, а Джонатан бе абсолютно гол, като в последния момент бе успял да се покрие с шапката на един от охранителите. Той стоеше, и доста сконфузно се обърна към Алекс:
- Ъм, из-извинявай, ама... Би ли ми подала дрехите?
Черният не бе предвидил че ще има аварийно осветление и сега малко щеше да стане за посмешище. Това беше минусът на неговата дарба - когато се дематериализираше, всичко по него оставаше на мястото си - дори дрехи и бижута. На гърдите на Джонатан имаше изписани странни символи- нестандартен избор за татуировка.

/Може да пишеш какво прави героинята ти и през времето, в което моя герой върши тия неща./

Алекс беше залегнала на пода, точно както и беше предложил Джонатан.По нея се посипа дъжд от дребни стъкълца, но не я нараниха. Не схвана особено какво се случваше, можеше само да прецени, че над главата и се стрелката изстрели, а после чу и разни звучни удари някъде зад гърба си. Уплаши се малко за Джонатан и когато лампите светнаха, тя инстинктивно го потърси на мястото, където беше стоял последно и там... имаше само купчина дрехи. После той се обади зад гърба и, което я накара да подскочи и да се обърне. Ченето и падна. Първата и мисъл беше нещо от типажа на "Оу, окей, жив е.", втората: "Хм, справил се е с 4мата охранители? Как по дяволите?" и третата : " И е дяволски секси!!!". Алекс се изчерви и извърна глава. Без да чака подкана, тя стана и бързо стигна до дрехите му, той през това време се беше поприближил малко.
- Хм... не виждам боксерки.. Оу окей. Заповядай направо панталоните. - подсмихна се Алекс и му ги подметна. - Останалите неща за обличане, ще почакат! Давай да се омитаме...
Докато Джонатан си нахлузваше панталоните, русокоската обираше вещите му от пода. и ги напъха в страничен джоб на торбата с парите. Изчака го да седне на мотора и се преметна на седалката зад него.
- Междудругото... Впечатляващо... наистина. - Алекс се сдържа да не се разхили, въпреки че го имаше в предвид съвсем сериозно, просто можеше да се изтълкува двойнствено... И точно така го имаше предвид и тя. - Какво си ти всъщност?

Е, такива ситуации изискваха бързи действия. Щом се налагаше, Черният щеше да нахлузи направо панталоните си. Но наистина нямаха време и трябваше да се омитат бързо. В далечината все по-силно и по-силно се чуваха сирени. Джонатан се подсигури, че Алекс се е хванала стабилно. Тъй като нямаше време да облича горна дреха сега бе полугол и усещаше допирът на Алекс върху кожата си... Ама какви си ги мислеше пак. Хахаха, явно беше някой от тия дни, в които Джонатан си въобразяваше някакви работи. Не му пукаше за момичето! Не! Абе не, казах!
Всъщност на Джонатан му пукаше все повече и повече...
Той запали моторът и тръгна в противоположна на сирените посока.
- И ти хич не си зле - опита се да отговори подобаващо Джонатан. - Аз... предпочитам да не говоря за това какво съм. Малко ми е трудно сам да определя. Просто...
Тук Джонатан спря. Срамуваше се от това, което беше - почти бездушен, безцелен и нещастен полу-демон. Това засмяно момиче до него беше толкова много повече. Да, сигурно можеше да и причини нещастие, но защо? Това да си по-силен от някой не значи че си повече от него и точно това бе случая. Момичето изглеждаше младо, весело и жизнерадостно...
Джонатан установи че прекалено много време се е отнесъл в мълчание.
- Знаеш ли някакъв хубав хотел наблизо? Или ти се ходи на друго място?
Кой би предположил - Джонатан да пита някой друг какво му се прави. Ако сам се запиташе защо го прави, щеше да си каже че се преструва, ала всъщност не се преструваше. Това да бъдеш мил и учтив, да могат да разчитат на теб... беше приятно.

Алекс усети неудобността на темата, която подхвана. Със сигурност Джонатан не беше обикновен човек. Дори без да е видяла точно телепортацията му, тя се досети, че най-вероятно ставаше дума за това. Освен това нищо обикновено нямаше в него, дори самия му поглед беше странен и някак безизразен, сякаш не си позволяваше да почувства нищо друго освен безкрайна пустота. Но имаше и нещо много човешко в него, специално човешко, уникално и неповторимо. "Хм, а и тялото му си го бива..." обади се тънкото перверзно гласче в главата и, което русокоската се стараеше да игнорира през по-голямата част от времето... Но сега, когато бе залепена за голия му гръб, някак бе по-трудно да се игнорира нещо такова. Умствено се нахока, че го пришпори да кара така.
- Уоу... мисля че ни се размина. - оповести невярващо тя, когато вече не се чуваха никакви сирени. Спомни си, как хитро се беше промъкнала до контролния пункт за камерите и беше изтрила касетата. За момента трудно щяха да ги намерят. - Хм... хотел, хотел... Карай към града, сещам се точно за хотела, който ни трябва.

Джонатан зави по пътя, по който Алекс го бе упътила. Усещаше как му става все по-студено - не си бе работа да караш без дрехи. Вятърът много лесно отнема телесната топлина. И все пак Джонатан щеше да издържи - бе издържал и по-тежки работи. Пък и Алекс го топлеше. Чувството беше доста приятно... В смисъл, това някой да го топли, вятърът беше всичко, освен приятен. Инстинктите му го караха да намали, ала той забърза още. Колкото по-бързо пристигнеха, толкова по-добре щеше да е.
- Виж, извинявай че те въвлякох в това без да те питам. Просто се почувствах авантюристично и ми се харчеха пари... Сега ще можем да си харчим на воля, така че надявам се си избрала някой много скъп хотел. Би ли ми подала цигарите от вътрешния джоб на якето ми?

Алекс изсумтя шеговито.
- Всъщност мислех да те поступам, заради това... Но виждаш ли, не ми се е отдала особена възможност. По време на обира не беше удачно, по разбираеми причини, а пък сега с тази скорост, с която се движим, последното нещо, което ми иде да направя е да те ступам. Ще подготвя отмъщението си внимателно и предпазливо. Beware! - всъщност от тона, с който го каза, Джонатан изобщо не изпита нуждата да се "пази" от нея, но това не и беше и целта. - Виж сега, няма начин да запалиш цигара с тези въздушни маси, които ще ни отнесат след малко.. Пък и намали... вече навлизаме в града...
Така беше, първите светлинки на града се показваха, въпреки късния час, усещаше се промяната от пустотата в живия клокочещ с човешки души град...