Бистро "Алегро"

by **Gale Belowgrave** Нед Яну 15, 2012 7:44 pm

Сред тежката арома на мухъл и набързо изгорен никотин малко неща съществуваха така, както наистина трябваше. Всичко бе така напоено с тези две миризми, че останалите не искаха да се явят на служба и на фона на мизерното осветление сивотата управляваше с лека ръка. Еднообразието на мрачни особи скрити в различни ъгълчета на заведението бе както винаги цветисто и безинтересно. Подтиснатият персонал в момента дори се бе отказал да обикаля покрай масите и нямаше нужда да се правят пояснения защо това е така- последния сервитьор опитал се да обслужа маса номер шетдесет и три бе свършил с нож между последните си, висящи, ребра и това май го бе довършило. Изобщо стандартна история, тук винаги бе така. Петната от кръв бяха част от паркета също като дупките от изгорено и куршуми. Беше като в някакъв ретро филм за италианската мафия и огромното количество спагети в разнообразни чинии по масите добре го допълваше като идея, работейки като финални щрихи. В момента вяли музиканти тормозеха инструменти, които още преди години бяха сдали багажа и звуците макар и мелодични имаха нещо ужасяващо в себе си. Това може би бе танго, но дори и за такова бе прекалено бавно и дразнещо, уловило настроението на тези, които в момента го изпълняваха. Въпреки всичко една двойка танцуваше в близост до пробитата сцена- възрастен мъж и още по-дърта от него жена, нацапана обилно с руж и пудра; всеки път щом партньорът й я завъртеше във въздуха се вдигаше леко облаче от бял прах. Няколко глави се вдигаха всеки път щом това станеше, правейки моментна асоциация с други прахообразни и белезникави неща и само дълбоките сенки под очите им издаваха до каква степен имат малки мании и пристрастявания. Населението в проклетото бистро се делеше на няколко главни подразделения и те бяха неизменно убийци, насилници, крадци, дилъри и зависими. Имаше и спонтанни индивиди които не принадлежаха на този свят но те не оцеляваха особено дълго. Гейл бе с ясната идея, че тук е сред свои и мнозина го разпознаха веднага щом прекрачи прага на заведението. Навън бе пълен мрак, но звезди не се виждаха заради наистина гъсто натрупалата се намусена облачност. Може би по-късно щеше да вали; сега имаше само плътна мъгла в неприятно жълтеникав отенък на бялото и малцина можеха да се срещнат по уличките на този така отдалечен квартал на градчето. Вярно, беше част от търговския район, но не изцяло и малко отиваше към мрачните части на пристанището- област известна с наличието на всякакви отрепки и редовна знаменитост на черните страници в градския вестник. Тук името му наистина значеше нещо и то не по лошия начин, който да свърши със смъртта му- имаха си уважението и Гейл дори имаше почитатели. Със слава като неговата как иначе да е? Сега бе сред свои, на територия забранена за всякакви лигави представители на "доброто" и ако такива се появяха... съдбата на злощастния сервитьор щеше да надвисне над тях също така мълниеносно както и облаците мъдрещи се над главите на всички в момента.
Главите, които се бяха вдигнали щом бе влязъл се сведоха отново, очевидно спирайки да му обръщат внимание. Можеше да е от липса на интерес или от лек страх, след като едва преди няколко дена... ех, преди няколко дена. За да отпразнува завръщането си в града след месечна пауза бе организирал малко и много кърваво представление в операта, успешно лишавайки от глава баща и дъщеря от заможно семейство, ако не се лъжеше държаха някакви фабрики в Нортфорд. Защо ги бе изпратил с бързия влак за отвъдното? Оставяше съобщение, не друго- тези индивиди носеха някаква трета от чиста ангелска кръв в себе си, без да са нефилими или някакво друго свръхестествено същество. Не можеше да остави подобни изверги на свобода, за това си бе позволил да действа крайно и соло. В името на своята богиня бе готов да върши чудеса от храброст и подвигът му от онази нощ наистина бе нещо, което дълго време щеше да предизвиква ужас в не една глава. Под прикритието на мрака и музиката, караща душата му да стене от екстаз(ако имаше такава, да) не бе имал никакви проблеми да се вмъкне в огромната сграда и да намери правилния балкон. Съпругата бе ръгнал бързо, кръцвайки й сънната артерия качествено и безвъзвратно но бащата и момиченцето бяха получили крайно любезно отношение. Ловко ги бе заколил и тях, също като някакви прасета, а главите им меко бяха тупнали долу сред публиката на партера, докарвайки й първите истински писъци за ноща. Някъде срещу тях един дон Карлос безметежно ридаеше над трупа на своя приятел, пеейки с плътен и звучен глас за своята мъка. Обичаше точно тази опера, харесваше му финалния завършек обезмислящ всичко. Смъртта имаше толкова много приложения- това бе научил през годините и въпреки всичко не бе спрял да се изумява. Дали ще е причинена от собствените му ръце или част от нещо по-формално, постановка например, нямаше значение; всякак бе равнозначна и финална. От нея какво повече? Дори сега бе омърсен и в същото време пречистен през нейната призма, отново прибягвайки до отнемане на чуждо съществуване. Може би бе почистил всичко, поне така си мислеше, но скоро щяха да го изловят и да му докажат обратното.
В момента се бе надвесил над чуждо тяло, опирайки предизвикателно гръдния си кош в добре сложен гръб, показващ ясно, че собственик му е не друг а някаква дама. Ръце в черни ръкавици, много студени и окончателно нахални, се плъзнаха по оголен врат и деколте, носейки хаос и температурен шок. Жената нямаше как точно да се измъкне, не и когато лепката я бе нападнала толкова качествено, лишавайки я от възможноста да избяга. Обичаше да го прави- да е близо, прекалено близо, незачитащ личното й пространство. Ръцете му често шареха по тялото й по една или друга причина, те не познаваха никакъв свян. Нямаше и да опознаят. Гейл отметна кичурче коса и топлият му дъх с аромат на нещо тежко и ментово погали ушната й мида.
- Липсвах ли ти? - и толкова, а в наглият му тон имаше намек за усмивка. Беше закъснял с четири часа за срещата им и по неясни причини Бейли отново го бе изчакала. Защо? Той винаги постъпваше така... а и тя също и бе наистина някаква странна формичка, в която и двамата се чувстваха комфортно. По накъсаното му дишане можеше да заключи че или е пиян, или на медикаменти, или нивото на адреналин в кръвта му е високо; можеше и да е всичко едновременно, но докато не се обърнеше нямаше да има как да разбере. Черната кожа на ръкавиците му бе започнала да се затопля от допира с кожата й и в момента телата им обменяха топлина. Колко ли логично и банално сладникаво изглеждаха отстрани? Мъж прегърнал своята възлюбена през кръста и раменете, изненадвайки я докато дамата седи тъжно на висок и дървен бар. Малко по-зорки очи биха забелязали колко неестествено е и как нещо в цялата картинка кротко отмерва зрънце след зрънце в кофата "грешно".

by **Bailey...** Вто Яну 17, 2012 6:16 pm

Отново се намираше в някаква дупка, която според някои отрепки минаваше за бар. С влизането си искаше просто да се махне. Миризмата на застояло и тютюн почти можеха да просълзят очите ѝ. И въпреки това остана. Ето защо вече с часове седеше на този неудобен дървен стол, който ако можеше щеше да превърне на подпалки за камината си. По някакъв начин бе успяла да се абстрахира от обстановката и да не обръща внимание на гладните и честно казано опасни погледи, които ѝ се хвърляха от ‘псетата’ наоколо.
Още в първия час бе дала да се разбере на заобикалящите я, че нямат и ни най-малък шанс дори да се докоснат до тялото ѝ и то само с думи. В моменти като тези бе от части благодарна на баща си за дарбата. Все пак можеше да прочете всеки един в това помещение като отворена книга само с един поглед. А нека бъдем честни, хората мразят да чуват истината, затова и в момента все едно съществуваше някаква невидима бариера между другите и Бейли. Тази преграда създаваше някаква атмосфера на самота.
Нещо друго бе успяло да привлече цялото ѝ внимание като необяснима аномалия и изглеждаше така, че никак не мисли да го пусне в някой от близките часове. Дългите ѝ тънки пръсти, които биха отивали повече на пианистка, отколкото на жена с нейната ‘професия’ се бяха вкопчили здраво в черна химикалка, която се движеше бързо върху почти изписан отгоре до долу лист, оставяйки мастилените си следи, които изписваха красиви букви и знаци. Нямаше как просто да стои тук и да си губи времето. Поне можеше да свърши малко работа. Изглеждаше така все едно бе стигнала до задънена улица и се опитваше да измисли невъзможното или изражението ѝ просто подлъгваше хората да си мислят точно това. Чаша с чист бърбън стоеше почти непокътната на бара до жената, само от време на време, когато онези танцуващи старци подскачаха на сцената,бучките лед в чашата се размърдваха леко, както и целият под.
Но тя остана сякаш глуха и сляпа, както за това, така и за не особено звучната музика разливаща се из бара. Не забеляза и как всички сякаш за секунда замлъкнаха, когато вратата се отвори с леко проскърцване и звънчето, закачено с цел да оповести, когато някой нов пристига, иззвъня. Може би ако бе обърнала внимание на тези подробности щеше да си спести части от главоболието, което щеше да настъпи по-късно.
Ледено докосване я накара да настръхне. Дъхът ѝ секна след едно по-напрегнато поемане на въздух. Защо хората правеха това? Защо всеки път, когато нещо неочаквано се случеше или просто чакаха нещо да стане затаяваха дъх след едно много сладко вдишваше? Все едно това щеше да им е последния шанс да се насладят на кислорода навлизащ в белите им дробове. И все пак това чувство бе приятно и тъй сладко… По-рано споменатия лист вече бе сгънат и скрит в юмрука, който бяха заформили пръстите на дясната ѝ ръка. Кога и как бе успяла да направи този трик останаха малко неясни.
Глас познат до болка, в буквалния смисъл на израза, се чу и чертите на лицето ѝ се изпънаха по странен начин – човек не можеше сто процента да каже дали това беше изражение на някой, който е ядосан или на някой, който не му пука ни най-малко. Дишането ѝ се върна към обичайния си ритъм, а очите ѝ се впериха право напред невиждайки нищо. Вниманието ѝ бе привлечено от мъжа зад нея. Никак не ѝ се понрави начина, по който ръцете му шареха из тялото ѝ, сякаш то бе негова собственост. Как въобще бяха стигнали до тук?
С едно бързо движение, успя да удари с лакът гръдния кош на мъжа право в диафрагмата. Ударът бе достатъчно силен, за да наруши спокойното му дишане.
-Накара ме да те чакам 4 часа, Гейл!- Произнесе в отговор на неговия въпрос жената със спокоен, но студен глас.- А и по начина, който говориш май ти си този, на когото му липсва нещо.
През цялото време изражението ѝ си остана едно и също. Беше свикнала с маската, която сякаш сама се оформяше върху лицето ѝ, когато други хора навлизаха в личното ѝ пространство. Тази маска беше като самозащита от разочарование и болка. Трябваше да признае, че си вършеше перфектно работата, но отблъскваше и други неща… Така беше с тях двамата – Бейли беше тази, с каменното изражение, което можеше да се пропука ако на него се изпишеше усмивка, а той… той беше способния на емоции, които се виждаха от всички или поне от нея.
След нейните действия по-рано обърнатите глави към тях се наведоха обратно към масите си с лек сподавен смях. Това можеше и да нарани чувствата му на знаменитост, за каквато определено се мислеше тук, но си го бе заслужил…нали?
Най-после реши да обърне поглед към него и очите им се срещнаха, а напрежението сякаш се покачи. Беше се научила да отбягва въпросите му. Не обичаше да отговаря на подобни въпроси… вдигаха самочувствието му прекалено много. Затова предпочиташе да насочи прожекторите към него и да се наслаждава на ‘истината’, която той ѝ доставя.
-Е, каква е причината за тъй неспокойното ти дишане?-Думите сякаш увиснаха във въздуха, а тя взе възможността да се наслади на малка глътка от питието си.

by **Gale Belowgrave** Вто Яну 17, 2012 11:39 pm

Ударът бе наистина гаден, нямаше да лъже за това. Тя определено си разбираше от работата и за момент го подразни, че е от малкото хора, които обикновенно се разминават ако му причиняват някакви физически травми. Не че не й го връщаше, не че не я бе вкарвал в ситуации застрашаващи живота й но... това бяха случаи 7 от общо 20 и разликата наистина бе голяма. Да не би да му бе по-голяма слабост от колкото искаше да си признае? Звучеше грешно като идея, така че не му хареса и той по бързата процедура го изхвърли извън съзнанието си. Просто можеше да живее в някаква паразитна симбиоза с нея и това рядко водеше до стандартните за него нотки на насилие. Вярно, никога нямаше да забрави какво удоволствие бе получил да наблюдава ръцете си оцапани с все още топлата й кръв; наистина бе зрелищно, защото проклетията не бе очаквала да я простреля от абсолютно нулево разстояние, използвайки елемента на пълната изненада. Така се бяха измъкнали от наистина грозна ситуация преди сума ти години в Токио- вместо органите на реда да ги спипат и в крайна сметка да свършат в ръцете на ангелите и нефилимите Гейл ги бе обвил в илюзия, използвайки раната й за да я измъкне като невинна жертва поета под закрилата на парамедик. Можеше дори да не я ранява наистина, номерът би минал и без кървища но... му се бе сторило логично и нещо, което тогава внезапно бе желал до крайност. Ръцете го бяха засърбяли и не му бе мислил много- почти бе сладко, дори и сега, да си припомня изненаданата й физиономия и сладката тръпка, която го бе обладала в момента на изтрела. Красота. Беше кървяла толкова много, също като прасе на заколение и то за едно нищо- вярно, че я бе прострелял в стомаха но не и така, че да е фатално. Въпреки импулсивноста на решението бе мислил трезво поне в някаква степен и бе извъртял всичко така, че да не застраши особено много живота й. Не я ли бяха закърпили после добре? Бяха, дори й бе купил смачкана роза, правейки си гавра с идеята да ухажва своята "дама" докато е "обхваната от неразположение". О, как го бе презирала и мразила за дълъг период от време... физиономиите й от тогава бяха безценни и го топлеха отвътре. Сега се подсети именно за тях, представяйки си как точно е смръщила личице- от точките в които веждите й напускаха обичайното си местоположение до леко разширените ноздри и така нататък. Това го караше да се вълнува... макар и в момента да му бяха изкарали въздуха с доста успешен и подъл удар. Беше гадно и за момент му причерня, секвайки дишането му до минутна пауза, в която да не може да го извършва. Кучка! Така ли трябваше да се държи с него след като я бе посрещнал така радушно и позитивно? За него телесната близост значеше именно това и не можеше да разбере защо толкова позорно му я бяха натрили в носа, карайки го да пусне от лапите си гордо завзетата плячка. Ръцете му се стрелнаха към друга цел, която се оказа къде къде по-благодатна за допир- Гейл се самопрегърна, обвивайки ръце около жалкото териториално пространство, което се бе оказало жертва на коварна маневра. Болката пулсираше доста остро, това все пак бе един крайно остър лакът в нежна зона и слава богу, дишането се върна успешно като опция за него след доста краткотраен период от време. Сега му бе още по-трудно да си поема дъх и дробовете му се пълнеха с особено налудничаво скрибуцане.
Поне нещо бе успял да спечели от цялата ситуация- Бейли се бе извърнала към него, което значеше, че има вниманието й. Въпреки очевидния дискомфорт дразнещата усмивка се върна обратно на лицето му, примесена с леко присвиване на очи и звук наподобяващ "хммм". Мъжът бе в черно, отново, прибегнал до плътно зимно палто стигащо чак до колената. То бе с почти права кройка без да броим лекото вталяване и реално служеше като визуална измама, издължавайки още повече фигурата му. Панталоните отдолу обаче бяха тесни и свършваха в някакви кожени обувки напомнящи малко кецове. Единственото цветно петно идваше от шала с който плътно бе увил врата си- тук обаче идваше някаква несъразмерност, защото материята на лилавото парче плат бе копринена и прекалено декоративна за да го пази от студ както другите дрехи усърдно правеха. Вероятно бе нещо сложено в последният момент? Нищо чудно, при Гейл винаги всичко бе възможно и това си личеше само от острата налудничавост, която се излъчваше от свелите му очи в почти едни чисти деветдесет и девет процента от времето. Беше ли или не беше свързан този шал с мъчното му дишане? Осветлението бе прекалено мъждиво за да успее да направи малко по-обстойно оглеждане на територията пред нея и това може би бе плюс за Гейл.
- Колко грубо? И аз те обичам, скъпа. И аз те обичам. - още по-накъсан гласът му внезапно долетя отново близо до нея и разковничето се криеше в това, че се бе приближил отново, заставайки смело така, че да ги делят някакви сантиметри. Пусна ръцете си да паднат надолу свободно и привидно невинно, но това се оказа добре планирана маневра с цел разсейване на врага- демек нея. Отново усети познатите крайници върху себе си, атакуващи този път други територии- той я придърпа, смело обгърнал кръста й и така я свали от столчето на бара. Няколко крачки назад за него бяха няколко и за нея и то без дори да я питат. Беше я притиснал силно, точно по правилния начин с който да провокира нервите й още повече. Сега се усмихваше още по-широко и няколкото сантиметра с които се извисяваше над нея лесно му позволяваха да я гледа отвисоко с едно особено самодоволство. Очите му в момента бяха като пламъчета, макар и принципно природата да ги бе създала в гамата на студените тонове. Отиваха си отново по пътя на логиката с чисто черните кичури коса, сресани и дори лекичко зализани назад, където да освободят цялата рамка на лицето му и да не се пречкат. Защо всичко бе черно? Може би съзнателно бе паралел с проклетия факт, че от части бе с ангелска кръв и това предразполагаше да бъде третиран като нещо чисто... ха, късмет. Чудовище като него отдавна се бе доказало в противоположната партия и там си му харесваше.
- Дишам неспокойно? Не, не е така. - той се изкикоти и я поведе в нещо като танц, спазвайки вялия ритъм на мелодията. Беше почти валс, но по-кротко и без онова ограничение на стъпките и прочие. Не й даваше абсолютно никакво пространство в което да прояви своеволие и тялото й за момент се бе подчинило, признавайки надмощието му. - Дишането ми е напълно спокойно.
Очите му отново проблеснаха, доволни от първата лъжа за вечерта. Дори силите й нямаше нужда да се активизират, белите му дробове го издаваха достатъчно лесно. Явно нямаше да играят чисто и тепърва се подготвяха игралните пионки. До колко един танц можеше да бъде зловещ и заплашителен? Бейли тепърва щеше да има възможността да направи експеримент благодарение на щедрото спонсориране на този мрачен мъж... който от части бе нейният мрачен мъж. Иди и търси логика, при това там, където няма поставени граници на взаимоотношенията им.

by **Bailey...** Сря Яну 18, 2012 3:18 pm

-По дяволите…- Промърмори под носа си Бейли, когато новодошлият отново я придърпа към себе си.
За човек, който носеше последиците от проклятие, нашата героиня определено не си поплюваше, когато ставаше дума за по-остри словосъчетания. Тази реплика обаче не бе насочена към прекалено самодоволният мъж, чието лице се бе озарило от малка усмивка. Не, то бе насочено към чашата, която се бе изплъзнала от хватката на жената, благодарение на резките движения на други хора. Стъклото се пръсна на милиони малки парченца щом докосна пропитите с какво ли не дървени дъски на пода.
-Дължиш ми питие!- Просъска тя, като го погледна с очи изказващи цялото ѝ негодувание от създалата се ситуация.
Нямаше смисъл да се дърпа в подобна позиция. Гейл бе успях да я хване на тясно и сега единственото, което тя можеше да направи е да чака удобен момент да отвърне на удара. Определено не бе очаквала тази вечер да танцува, по простата причина, че не бе особено добра в танците, но изглежда, че партньорът ѝ умееше и за двама им. Погледна нагоре към него, все пак бе поне с едно десетина сантиметра по-висок от нея, и се огледа в сините му очи.
За момент ѝ се прииска да го удари. Желанието бе толкова дръзко и силно, че не можа да го задържи в себе си. Сякаш обърка стъпките за секунда и обувката ѝ съвсем случайно попадна върху неговата. О, защо не бе обула някой чифт токчета? Тогава поне наистина щеше да му се привидят звездички на светло. За части от секундата на лицето ѝ сякаш пребягна бегла сянка на нещо, което трябваше да мине за усмивка. Нямаше да му позволи само той да си играе на ‘г-н Мога Всичко’. Бейли, като негова достойна дама, щеше да изиграе перфектно ролята ‘г-жа Мога Всичко’.
-Съжалявам.- Извини се за действията си, както подобава, въпреки че и коства доста усилия да процеди думата през зъбите си.
Още не си бяха казали здравей и лъжите се почнаха. Колкото и да ги ненавиждаше имаше нещо чаровно в начина, по който те си разменяха тези отвратителни реплики. Вярно нейните бяха малки, все пак не си струваше главоболието, а и се наслаждаваше на изражението на лицата на другите, когато им сервираше голата истина. От друга страна, мъжът, за когото бе залепена, сякаш се радваше на всяко едно намръщено изражение, което докарваше на Бейли. И то, блаженството му бе прекалено видимо и това му докарваше една много тясна калдъръмена пътечка, по която той крачеше съвсем спокойно върху нервите на жената.
Четири часа?! Но какво ли и бе очаквала? Може би, че след този дълъг период от време, през който не се бяха виждали, той щеше да си направи труда да дойде навреме, за да покаже, че всъщност му е липсвала. Глупости! Докато тези мисли минаваха през главата ѝ, тя всъщност осъзна колко налудничави и не на място звучат. Нито един от двама им не си падаше по тези прекалено захаросани моменти и за секунда се наслади на нарцистичната му компания и главо-блъсканиците, които си предоставяха един на другиму.
И все пак нещо я дразнеше… И как няма?! Ето я нея, разголила се, само по някаква си рокля, а той навлечен все отива на северния полюс. Е, поне трябваше да признае, че черното му седеше добре, както винаги… Но този шал…не, определено не беше за него. Младата жена се възползва от момента и хвърли бързи и строг поглед към почти заспалите музиканти, които веднага го уловиха. Преди да може да бъде забелязана тази малка подробност, от когото и да било, Бейли бързо върна погледа си на мъжа пред нея, а музика малко се оживи.
Китката на лявата ѝ ръка се плъзна съвсем нежно по гърдите му като разкопча горните две копчета на палтото му. Определено не ѝ се нравеше.
-Не мислиш ли, че е малко неудачно да си облечен с палто, докато танцуваш?- Зададе въпроса просто ей така. Ако искаше щеше да се отърве от палтото без ненужни приказки, но в момента трябваше да му отвлече малко вниманието.
Силно се надяваше да се хване, въпреки че последните няколко пъти, когато се бе разсейвал с подобни неща в нейно присъствие, ставаше жертва на неизпитани медикаменти и той се превръщаше в опитно зайче. Скоро не му бе спретвала подобен номер. Може би бе време да поправи тази грешка…
Стъпките и движенията им подсказваха, че скоро ще последва завъртане, а тя само това и чакаше.
Ето го и то на дясно. Дясната ѝ длан остана в негова, но пък за сметка на това в лявата се намираше парче лилав плат. Тъй като не бе затегнал шала около врата си, а и с разкопчаването на палтото му, Бейли бе успяла да измъкне аксесоара от Гейл все едно бе детска игра. Пръстите ѝ се отскубнаха от неговите и тя отстъпи крачка назад, като се загледа в копринения шал.
-Лилавото не е твоя цвят. – Каза тя като вдигна поглед към мъжа.- Трябваше да е в синьо. Щеше да накара очите ти да изпъкнат на фона на всичко черно по теб. Все едно отиваш на погребение, заклевам се.
С един замах и шала обви голите ѝ рамена. На момента я удари уханието на парфюмът ми, толкова тежък и силен, но примесен с още нещо, което никак не се понрави на вкуса ѝ, а и не можеше да го познае. Музиката отново започна да забавя ритъма си.
-Ако дишането ти е съвсем нормално, защо тогава изпитваш затруднение с всяко едно поемане на въздух?

_____
p.s. малко е бозичка, но ще простиш xD

by **Gale Belowgrave** Пет Фев 03, 2012 1:20 pm

Тя взе шала, тя се покри с него. Какво повече? Можеше да се наслади на тежките аромати, които идваха с него и особената им привлекателност за всичките й налични сетива. Беше добре, можеше обаче и повече. Сега оставаше само да разнищи непознатата нотка и някак си в цялата близост това й се отдаде съвсем внезапно, подло изненадвайки я. Беше кръв, миришеше на кръв, нямаше какво друго да е така натрапчиво с особен металически привкус. Сега като се замислеше тази миризма се носеше от него доста ясно, може би дори бе негова? Не, нищо подобно. Копелето бе извратено но не чак толкова че да рискува извънредно за да се докаже. Можеше да заключи с една почти сто процентова сигурност, че става въпрос за някой друг, който внезапно се е превърнал в прасе на заколение. Нищо чудно, че бе закъснял. Отново някое от мръсните му хобита?
Друго нещо трябваше да я занимава с почти същата степен на важност. След като бе махнала шала пред нея се бяха разкрили сантиметри гола плът. Тази част от тялото му определено привличаше всички очи заради очевидната си апетитна привлекателност- белотата, изрязаните мускули, мраморното съвършенство... но сега те бяха снижени до минимум заради грозните синкаво-черни петна, които ясно си личаха. Някой го бе маркирал, някой го бе държал толкова силно, че да остави подобни следи от собствените си пръсти. Почти триизмерна, картината бе плашещо реалистична. Явно от това идваше нарушеното му дишане в момента, сигурно трахеята лекичко бе пострадала от всичкото изядено напрежение. Кой си бе позволил да направи сериозен опит да го задуши? Можеше да е същия онзи непознат индивид, който бе оставил кръвта.. защото да, определено имаше от нея по Гейл. Сега го виждаше. Няколкото копчета от палтото му, които си бяха отишли в процеса разкриваха, че отдолу се мъдри риза от мръсно изумрудено и тя в момента бе оцветена от едри петна, едри черни петна. Нямаше какво друго да е, особено по тази променлива тоналност, която се бе получила.
Гейл се усмихна, ръката му около талията й се затегна така, че да я притисне изцяло до себе си, без да пропуска нито един празен сантиметър. Беше го настъпила? Що за поведение, беше срамно. Да го бе наръгала, така поне щеше да изпита някакво уважение и да осмисли в бъдеще да спазва малко повече дадените й права. Сега я наказваше с крайна близост и това продължаваше да подсилва самодоволното му излъчване на демонично почти щастие. Бейли бе притисната до него почти болезнено, което веднага накара дишането им да се синхронизира; гръдните им кошове се опираха с особено напрежение всеки път щом въздух ги напълнеше. Сега можеше от почти първа ръка да усети нараняването на Белоугрейв; да опита от болката му и да е свидетел на всяко хрипливо поемане на въздух. Той се усмихваше толкова лъчезарно, че бе почти болезнено да се гледа а лицата им бяха прекалено близко. Неговото леко извърнато, така че да е правилно напаснато на нейното; малко делеше устните им от реален контакт но това бе нарочно търсен ефект. Нямаше желанието да я целуне точно сега. По-обсебващо му бе в момента да усеща топлината й и учестения пулс, което между другото пробуждаше чувството му за доминантност.
- Да изпитвам затруднения? Скъпа, не знам за какво говориш. Да не би да ми има нещо? - трябва ли да поясняваме? Дразнеше я, продължаваше да го прави и само боговете знаеха как по дяволите успява да го търпи. Временно бяха прекъснали танца и сега стояха в центъра на импровизираният си дансинг. Никой не ги гледаше а оркестъра привършваше малко по-живата мелодия. Гейл мислеше, правейки си инхалации с Нейната миризма. Тази позиция, подобна близост..о, танцуваше му се танго. Не знаеше дали "партньорката" му някога е правила такива неща но той имаше подобно минало. Привличаше го откритата агресия, сексуалното привличане между танцуващите и доминирането. Отново. Всичко винаги се въртеше около него. Защо малцина разбираха поривите му? В момента искаше да управлява Бейли, да я подчини на волята си и да прекърши всяка една съпротива. Ако трябваше да го направи с танц, то тогава танц щеше да е.
Дори и да не му позволеше.'
Дори и да направеше опит да му избяга.
Мъжът щракна с пръсти и вдигна два, давайки знак на оркестъра. Те, очудващо, направиха връзката веднага и мелодията им съвсем умря. Това бе началото.

by **Bailey...** Пон Фев 06, 2012 3:33 pm

Побъркваше я, а тя определено бе изгубила форма. Досега и тя трябваше да му е нанесла някакъв удар, удар много по-болезнен от тези, който вече се бяха случили. Но какво можеше да направи?? Твърдо отказваше да използва дарбата си върху него. Това можеше да ѝ докара единствено още по-опасни кошмари. Не, благодаря! Тогава ѝ оставаше да чака удобен момент и да атакува. Все един щеше да изникне някога...
Ама какви са тия взаимоотношения, които имаха те двамата?! Свят да ти се завие. Съвсем спокойно може да се заключи, че Бейли имаше някакви много странни мазохистични наклоности, след като дори след толкова много години не се бе измъкнала от този откачен маниак на тема насилие. Но като имаме в предвит миналото ѝ, можем да разберем от къде идват всички тези „проблеми”(daddy issues). Всяко едно нормално същество би получило някакъв белег над мозъчната си дейност или психиката. Бейли като едно проклето същество бе получила повече от един.
Секунди, мигове, които ѝ се сториха вечност. Очите ѝ най-после стигнаха до наранената му кожа на врата и странната миризма по-рано, която не можеше да познае каква е, я удари с такава сила, че чак ѝ се зави свят. Може би ѝ бяха пробутали някакво много гадно питие. Как можеше да ѝ отнеме толкова много време,за да осъзнае всъщност какъв можеше да е сценария, разиграл се преди срещата им?! О, как би предпочела да си бе останал покрай трупа, който сигурно държеше някъде в момента за трофей. Щеше да изчака да се изцеди кръвта му след това да си се наслаждава на дразнещата миризма и на червения ѝ цвят. А сега... сега щеше да се наложи на Бейли да се занимава с прекалено възбуденото съзнание на кавалера си. Някак си цялата тази ситуация и изпаренията, които идваха от шала и от него, я накараха да си припомни не толкова приятните моменти,в които той я бе поставял.
Притисна я до себе си, преди тя да има какъвто и да е шанс да се съпротиви или нещо подобно. Ами сега как щеше да се измъкне?
-Наистина ли толкова не можа да изтраеш няколко часа и товага да си играеш на куче и котка с поредната си жертва?- Думите излязоха малко накъсано, но това се очакваше, като се има в предвид, че ѝ причиняваше значително затруднение с поемането на кислород.
Цялата тази близост беше повече за Бейли, от колкото можеше да поеме, не и по този начин. Хватката му бе здрава и нямаше измъкване от нея. Размести се едва-едва, колкото да опита да намести поне малко тялото си, за да диша по-лесно, но всичко остана само напразно усилие. Наложи ѝ се да поема жизненоважния газ през устата на големи жадни глътки. И тази усмивка! О, забрави!
-Дявол те взел, Гейл!- Просъска тя на свой ред като му хвърли един сърдит поглед и обви ръце около врата му, за да е по-удобна позата им.
А сега като се замисли, проклетия шал все още бе около рамената ѝ. Силно се съмняваше да е на мъжа,с когото споделяше ‘страстен’ поглед в момента. Тогава сигурно бе на жертвата му. Усети как цялото ѝ тяло изтръпна и някак си движенията ѝ се сковаха. Как беше позволил да се загърне с подобно зло?!
Пръстите ѝ зашариха нежно по тила му. Също тъй нежно и невинно, уж напълно случайно стигнаха и до насинените му части.Бейли взе този шанс да натисне значително силно по синьо-лилавите петна и устните ѝ се изкривиха съвсем леко оформяйки странна изкривена линия. Естествено първата реакция бе да бъде притисната към него още по-силно и за момент дишането напълно ѝ бе ‘забранено’, но за момент. Последва отпускане на мускулите му и дишането ѝ възвърна предишното си спокойствие. Това беше заради шала!
Както и да го погледнеше, Гейл трябваше да приеме факта, че в тази ситуация винаги той щеше да е този, който да изпитва повече болка. Той беше абсолютен ку-ку и психопат, но когато ставаше въпрос за отмъщение, Бейли не му отсръпваше толкова лесно.

by **Gale Belowgrave** Нед Фев 26, 2012 9:38 pm

За ръка, която изглеждаше нежна и почти крехка силата, вложена в простия жест бе наистина зашеметяваща. Можеше и той да преиграва и да се инати извънредно- цялата месност, която бе наранена, в момента бе свръхчувствителна и дори раздвижването на въздуха дразнеше подложената на терор кожа. Белоугрейв усети как болката го залива автоматично, веднага, засищайки всичките му сетива до пръсване. Стомахът му се обърна и ако в него имаше съдържание то вероятно щеше да се опита да избяга и да го накара да се задави в почти смелена храна и стомашни сокове. Беше неприятно. Беше гадно. Пред очите му експлозията на бяла светлина, заличаваща всичко останало, би всички предишни постижения и го накара за момент да изгуби равновесие. Където обаче неговото тяло не бе достатъчно, това на Бейли се оказваше в полза и в няколкото секунди в които гравитацията се опитваше да го привлече надолу, тя се оказа владетел на цялата му тежест, служейки за опора. Проявата на слабост продължи за кратко- нямаше да е той, ако просто се предадеше и оставеше на болката да го управлява. Да, болеше наистина много. Да, проваляше и малкото възможности да диша правилно следващите няколко часа. Всичко това бяха опити да се ограничи личната му свобода до чисто нормалните граници на цялостното му съществуване. Гейл Белоугрейв нямаше да е това, което е - нямаше да е себе си- ако не отричаше всичко, включително вече споменатите ограничения. Ако се примиреше със съществуването си като такова, каквото е сега нямаше да е тук. И телом и духом щеше да е обратно в Япония, затворен в някоя мрачна стаичка на проклетата лудница-затвор. От идеята му се догади повече от колкото стомахът му се бе обърнал при срещата с ръката на Бейли около врата му.
Слабостта го напусна, за да направи място на нещо много напомнящо на силен прилив на енергия и емоции. Гейл почувства ярост, но не в чистата й в форма и това го накара да се концентрира върху събитията. Едната му ръка, тази падаща се ниско долу върху тялото на жената в обятията му, се плъзна нагоре, проследявайки линията на цялото й тяло, за да се обвие около китката, която го стискаше в момента. Крайчетата на зрението му все още бяха размазани в бяло и това носеше след себе си силно главоболие, но мъжът си наложи да не се поддава повече на болката. За пореден път щеше да преодолее личните граници. Цената за плащане не го интересуваше- реално сегашната ситуация не бе нищо сложно и трудно, за да се предаде просто така. Беше преживявал през много по-тежки ситуации. Нима щеше да се предаде сега- за нещо толкова маловажно? Имаше си чест, колкото и налудничаво да звучеше.
Без да се свени мъжът стисна здраво китката и я отскубна от себе си, отдавайки се изцяло на смесените гени, които се съдържаха в кръвта му. Прилагаше повече сила, от колкото бе възпитано но в това се криеше разковничето на играта. Садизмът срещаше мазохизъм и обратното- кой коя роля щеше да играе в ситуацията нямаше абсолютно никакво значение, след като рано или късно резултатите щяха да се изравнят. Винаги съществуваше равновесие и колкото и да не му се искаше да го признае... нямаше нужните доказателства, за да обърне ситуацията в своя полза. Всеизвестно бе колко ненавиждаше реда, на който се подчинява всичко и това му бъркаше в здравето. Хаосът срещаше сериозен подръжник в лицето му и Гейл се гордееше от това- до колкото можеше, разбира се, до колкото можеше. Сега не съжаляваше за това, че извива ръката на своята Бейли (важно е да намекнем над това, че тя му принадлежеше въпреки всичко) зад собственият й гръб. Беше стандартно за обществото да третира причиняването на болка върху женско съществуване като грях и наистина мътно престъпление, така че личното му бунтуване се считаше за зачитане на лични принципи. Усмивката се върна на лицето му, примесена с поглед полят обилно с презрение. От това, че в момента държеше в плен ръката й отново бе навлезнал извънредно в личното й пространство и устните му призрачно почти докосваха десният край на нейните. Много близо, наистина много близо, но с една идея незавършено. Гейл като че ли нарочно не правеше контактът цялостен, за да я тормози излишно. Трябваше да се задоволи с идеята за една подобна "целувка" само в собственото си съзнание и топлият му дъх обливащ лицето й не помагаше нито сантиметър.
Някъде в страни утихналият оркестър бавно започна да поема мелодията си. Тя бе различна от предната с доста малко, отново се водеше танго. Това обаче бе доста по-подредено от предишното и носещо малко по-емоционален заряд. Като знак бе достатъчно, Гейл нямаше нужда от повече. Собственото му тяло се настрои, предстоеше поредната борба за пълна доминация. Знаеше, че неофициално вече е спечелил, след като танцът е напълно непознат за младата жена. Щеше да я води, но това не значеше, че няма да има опити за бунт. Предчувстваше как точно ще се развият нещата и повече не му трябваше, за да се чувства доволен и почти пълноценен. Другата му ръка се плъзна надолу по тялото на жената докато неговото собствено я накара да се раздвижи. Реално всяко едно негово движение трябваше да е следвано от едно нейно и телата им бяха така преплетени, че да не е останало пространство за други избори. Държеше я прекалено здраво, за да може Бейли да се измъкне просто така от "клопката" и за някакви минути двамата вече танцуваха. Това поне трябваше да му се признае на Белоугрейв- имаше чувство за такт и наистина владееше този танц. Беше я повел умело, спазвайки все още бавните ритмични звуци, които отекваха в помещението.

by Sponsored content

Бистро "Алегро"

Бистро "Алегро"

Re: Бистро "Алегро"

Re: Бистро "Алегро"

Re: Бистро "Алегро"

Re: Бистро "Алегро"

Re: Бистро "Алегро"

Re: Бистро "Алегро"

Re: Бистро "Алегро"

Re: Бистро "Алегро"