Градския парк

by **Сойър Скот** Вто Ное 22, 2011 11:38 am

Нищо ново не се случваше в скучното ми ежедневие. Всеки ден от вкъщи отивах на училище, а след това се разхождах из без това малкия град, но единственото, което ме успокояваше беше слушането на музика докато правя някакви тъпи снимки. Е, от време на време се появяваше някоя, която да е по-добра от другите.
Днес реших да се разходя из най-големия парк в града. Понеже беше есен имаше доста интересни неща, които да поснимам. Играещи си деца, падащи листа от дърветата и много други неща ме караха да се усмихна.
Вървейки назад, за да заснема една малка, сладка катеричка изведнъж се спънах в някого. Всъщност едва не паднах на земята, но добре че човекът ме хвана.
-Извинете, не исках...-започнах да се обяснявам със срамежлива усмивка...

by **Даре мо Най** Вто Ное 22, 2011 11:47 am

След изпълнението на задълженията ми към кралицата реших да се разходя. Вървях по пътеката в парка и изведнъж забелязах едно момиче, което снимаше нещо. Загледах се в катеричката, която снима и не усетих как се спъна в мен. Забавих времето и я хванах в ръцете си. Придърпах я към мен и отново я изправих, но тялото и беше доста близко до моето. Забелязах, колко сладко се усмихнах и я успокойх с отговор:
-Спокойно. Нищо не е станало.

by **Сойър Скот** Сря Ное 23, 2011 1:45 pm

Обърнах се, за да видя човека, който ме спаси от сигурно падане на земята и счупване на доста скъп фотоапарат.
-Благодаря..Нашите щяха да ме убият, ако му се беше случило нещо.-вдигнах, за да покажа апарата.-Мога ли да ти се отблагодаря някак?-попитах, усмихвайки се невинно. -Можем да пием по кафе в близката закусвалня?
Щеше да е истинско чудо красавец като този да приеме да отиде на кафе с аутсайдер като мен, но кой знае..Можеше да стане чудо.

by **Даре мо Най** Съб Ное 26, 2011 3:45 pm

Усмихнах се и казах:
-Няма да откажа компанията на красавица като вас. - след тези думи целунах джентълменски ръката й и казах:
-Даре мо Най на вашите услуги. - след тези думи се изправих и си личеше, че съм по-висок от нея. Загледах я в очите и казах:
-Заведете ме където желаете мадам.

by **Катрин Ан Евънс** Съб Дек 31, 2011 12:05 pm

Изминаха около шест-седем часа от пристигането ми в тозш град и вече бях отегчена.Улиците през този късен следобед бяха сравнително пусти, а баровете-тихи.Вървях по тротоара и в далечината забелязах голяма табела на едно кафене, но не обърнах внимание.
"- Сякаш времето е спряло."-помислих си ядосана. Тези глупави часове в които нямах какво да правя ме побъркваха, имах чувствато, че ще умра от скука. Времето беше сравнително добре. Като изключим само, че слънцето не грееше, но това в момента бе в мой плюс. А как ми липсваше чувството да усещам горещите слънчеви лъчи върху кожата си, но това вече беше невъзможно Каква ирония на съдбата..
Докато вървях из една от алеите забелязах мъжка фигура да стои на една от пейките. Реших да го заговоря. Приближих се до него и се усмихнах .
- Здравей - поздравих го аз и отново се усмихнах

by **Шейн Колинс** Съб Дек 31, 2011 1:30 pm

От както баба ми и дядо ми починаха не бях на особен кеф. Рядко се случваше да изляза и по незнайна за мен причина днес реших да се разтъпча.Повечето ми приятели бяха на гости на семействата си,бях сам.Какъв купон.Тръгнах към градският парк и започнах да се разхождам по алеите.Нямаше особено много хора,кого заблуждавам в този град почти нямаше хора.Бях потънал в мисли,когато зад гърба си чух думите "Здравей" обърнах се рязко и за малко да се разбия в една красавица.На лицето ми изплува най-мръснишката ми усмивка(инстинктивно) и я хванах,знам ли защо.
-Здравей!Надявам се не съм те...-млъкнах тя беше вампир...Е нямах нищо против...Ако сега умра,захапан за врата от нея сигурно щях да съм щастлив...Кого залъгвам щях да съм сто процента щастлив и със сигурност възбуден...На къде тръгнаха мислите ми,прокашлях се и се усмихнах извинително:
-Надявам се не съм те наранил?

by **Катрин Ан Евънс** Съб Дек 31, 2011 3:06 pm

Момчето, което заговорих се обърна и едва не се блъсна в мен, след това ме хвана, явно бе разбрал, че съм вампир, защото изглеждаше малко уплашен. Нямаше смисъл, защото аз нямах никакво намерение да го нараня, беше прекалено сладък за да го убия. Усмихнах се.
- Не, не си ме наранил... - отвърнах аз. Успях да се измъкна от ръцете му и погледнах към него.
- Аз съм Катрин! - подадох едната си ръка и отново се усмихнах на непознатия. Явно не бях единствената, която нямаше с когo да прекара празника. И как бих могла да имам? Семейството ми ме намрази в деня в които разбраха в какво съм се превърнала, баща ми не пожела да ме види повече, откакто напуснах къщата им те дори не се обадиха да попитат как съм. Не, нямаше да мисля за това, не си заслужаваше да се измъчвам заради тях.

by **Шейн Колинс** Съб Дек 31, 2011 4:14 pm

Усмихнах се на момичето и поех ръката й:
-Шейн!-представих се и я огледах по-добре,беше с няколко години по-малка от мен,каква ранна възраст да се превърне във кръвопиец.Не,че имах нещо против.Нещо в главата ми прещрака,тя имаше дарба,а сега и аз имах нейната дарба.Как мразех това.
-Красива си!-казах и се усмихнах,не знам от къде ми беше дошло...Наистина беше хубава,кестенява коса,тъмни очи поне предполагах не можех да ги отлича особено на тази светлина,после погледът ми се спусна по тялото и.Да мислите отново нахлуха в главата ми и тръснах глава:
-Искаш ли да отидем някъде?-у нас например...Не!!Вече прейравах с тези мисли,много при това...

by **Катрин Ан Евънс** Съб Дек 31, 2011 4:37 pm

- Благодаря - отвърнах машинално без дори да помисля. Винаги съм смятала, че не съм достатъчно красива, въпреки че често ми го казваха. Просто не можех да повярвам на думите им, дори сега, когато Шейн ми го каза не вярваx.
- Добре! - отвърнах аз и се усмихнах. Перверзните мисли нахлуваха в главата ми, беше невъзможно да ги игнорирам, но се опитвах да мисля за нещо друго. Но за какво? Не попитах къде ще отидем, всъщност не исках да знам, предпочитах да е изненада до колкото бе възможно това .

by **Шейн Колинс** Съб Дек 31, 2011 4:47 pm

Усмихнах се и тръгнах към домът си...Не избързвах....А и Али щеше да е там...Стиснах устни и казах:
-Би ли искала да дойдеш у нас?-Нямах нищо против да дойде....Да я поканя и в моята стая,а и Али надали щеше да е там....Надявах се....Добре де тя беше най-близката ми приятелка отраснали сме заедно,а това момиче ми допадаше някак си и се надявах,че и двете ще си допаднат....Дали?

П.п.Пиши в домът ми,там може да се включи и Алекса-нещо като запознанство!

by **Алисън Грейс** Вто Яну 03, 2012 11:05 am

Обичайната ми сутрешна тренировка включваше около час и половина бягане заради което бях длъжна да ставам още по тъмно да обличам екипа си и да препускам по улиците като ненормална. Днешния ден не беше изключение, макар да бях пристигнала тук преди няколко дни вече бях опознала района и зоните в които може да бягам. Лошото на града беше че повечето му улички бяха в старинен стил с павета или камъни и нежните ми краченца започваха да ме болят след няма и половин час. Странното беше че до сега не бях виждала човек който да бяга тук, или всички бяха с идеални телосложения или просто бяха мързеливи.Времето днес беше прекрасно, мрачно и студено, с лек вятър. Бях толкова заредена с енергия че можех да си тичам спокойно 3-4 часа без дори да се уморя. Слушалките ми бяха в ушите усилени до край и имах чувството че главата ми ще се пръсне всеки момент. Улисана в собствените си мисли, доколкото можех да мисля от високата музика, дори не разбрах кога съм стигнала до парка, но силен удар и едно светкавично падане на твърдата земя веднага ме опомниха. Успях да осъзная какво се е случило и погледнах нагоре към мъжа който буквално се беше забил в мен със страшна сила и го погледнах гневно.
- Хей, гледай къде ходиш! - развиках му се и се опитах да стана.

Вечерта бе тежка.
Не беше особено сигурен как я бе преживял. Естествено за сега се бе съсредоточил върху факта, че все още бе на крака. Може би трябваше да се върне в клиниката за негово собствено добро. Но там не му даваха да пали каквото и да било… Не, нямаше да се върне там дори живота му да зависеше от това. Вижте за по-маловажна причина би се завърнал при редовните дози успокоителни и упоителни.
Може би нощните му подвизи бяха дали накъсо дори с малкото останал здрав разум, който притежаваше. Та, той тичаше?! Беше с анцуг и всичко, което си пише по книгите. Е липсваха му слушалки и тем подобни джунджурии, но той винаги се бе смятал за по старомоден и не разчиташе на такива неща за забавление. С други думи – след като се бе събудил просто бе хванал пътя и тичаше, докато му стигнат силите.
Чистият въздух, който вдишваше бе като отрова за Фред. Имаше чувството, че всеки момент може да се строполяса на земята и да не помръдне никога повече и то само защото има прекалено много кислород в системата. Затвори очи и се опита да се наслади на природата заобикаляща го в този приятен и доста тих парк.
Грешка! Тъп удар усети в гърдите си и закова на място. Когато хората казват, че природата е опасна, Фред никога не си бе представял точно това. Отвори леко притеснено очи, но остана доста изненадан, когато на нивото на очите си не видя нищо. Може би пък онази поробителна дупка не беше чак толкова лоша идея.
И въпреки това, благодари на всевишния, че нещо го бе накарало да спре онзи луд спринт. Посегна към джоба си и бързо извади ‘успокоителните’ си. Тогава и гласът на друго човешко същество му привлече вниманието. Хм, ето какво всъщност бе станало. Както и да е! Запали спокойно цигарата си и все едно се пренесе за момент на друга планета в друга вселена.
Когато се върна обратно в тялото си имаше чувството, че момичето все още продължава да говори. Без да казва каквото и да било ѝ помогна да се изправи и я огледа. Не я познаваше, може би…не се знае. Но нейната реакция даваше отговор на тази загадка. Може би…
-Добре ли сте??- Попита той, докато издишваше поредния облак сив дим. Не му се играеше на учтив, но вече толкова бе свикнал с тази роля, че не можеше да контролира глупавите въпроси.

by **Алисън Грейс** Вто Яну 03, 2012 12:23 pm

О боже до къде може да доведе наглостта някой хора. Мъжът стоеше срещу мен с цялата си наглост извиди цигара, запали я и най-спокойно издишваше дима без дори да ме погледне. А аз очаквах извинявай или нещо подобно, може би да ми подаде ръка да стана, мъжете в днешно време бяха супер нелюбезни. Подпрях се на едната си ръка и се надигнах леко от земята, изтръсках прахта и полепените камъчета и пооправих косата си.
- Извинявай, ама ти да не си пиян? -сопнах му се. - Как може да съм? Така като гледаш дали съм добре. -огледах последствията си. Супер, любимия ми анцунг беше скъсан, три от ноктите ми бяха счупени и имах някакви сухи пръчици в цялата си коса. Извъртях очи с досада и го погледнах. Много добро начало на дена, аба изобщо на престоя ми в този град.
- Вие тук така ли приветствате новодошлите? - попитах и го погледнах на кръв. - Мисля че ми дължиш една ноктопластика, посещение при фризиор и нов спортен екип, по възможност светло зелен с черно, точно като този!
Говорех му, а той изобщо не ме отразяваше, което ме изнервяше още повече. Настроението ми за бягане се изпари отвсякъде и единственото което исках сега е да се прибера и да се изкъпя.
- Хеей, ама ти изобщо слушаш ли ме? - развиках му се. - Дължиш ми поне едно извинение. И да знаеш че ако надебелея и стана грозна вината ще е само и единствено твоя.
Обичайно за мен да изляза и първото с което се сблъскам да е някой пълен откачалник, или пияница, или наркоман.. Макар че незнаех този мъж към коя категория спада. Нищо чудно някой ден да изляза и никой никога да не ме види повече, като си знам късмета. Защо човек не може просто да се натъква на добри хора, или поне на такива който те случат когато говориш.. Поех си дълбоко въздух и го погледнах.
- Хейдее..Няма да те чакам цяла вечност да кажеш извинявай, нямам цял днен на разположение.- започнах да потропвам нетърпеливо с крак. Нямаше да си тръгна докато не чуех извинявай. Една красива жена като мен заслужава поне това, че дори и повече, но днешните мъже просто не разбираха как трябва да се държат с жените..

Можеше да бъде гадняр и май точно като такъв трябваше да се държи в момента. Каквото повикало, такова се обадило, нали така казват хората? Ето още едно нещо, което не му липсваше в мястото от където се връщаше- непрекъснатото хленчене на някакви примадони. Не бе излязъл с намерението да се кара или да влиза в скандали с някой, но някои хора или същества направо си го просеха.
Естествено, че момичето пред него беше просто човек, но дори един просто човек в този град може да има невиждана сила. Може и на това да се дължи напереното ѝ държание. О, как щеше да се смее ако беше само въздух под налягане. Но нека се върнем обратно…
Та тя още ли нареждаше?? Не се ли чувстваше малко нагла?? Какво толкова бе станало? Луд народ са това жените. Огледа я и наистина имаше някакви поражения. Щом иска, така да бъде…
-Добре, добре, разбрах…-Започна Фред и извади портфейла си.- Колко ти дължа за услугата, че се блъскаш в други хора? Определено си я овладяла и може дори да останеш с бакшиш.
Усмивка се настани спокойно на лицето му, която имаше само за цел да дразни хората насреща. Да не би тя наистина да очакваше извинение от него?? След начина, по който навиква като луда? Може би тя самата трябва да се прегледа при психиатър. Не, щом тя щеше да се държи грубо и той нямаше да остане много по-назад. Въпреки, че той дразнеше по-много отвратителен начин и се съмняваше непознатата да издържи много в негово присъствие.
-А колкото до надебеляването, дори аз да съм виновен, няма да съм аз този, който ще страда. Липсва ми нещото наречено съвест…

by **Алисън Грейс** Сря Яну 04, 2012 11:45 am

Не можех да повярвам на наглостта му. До гуша ми беше дошло от такива перковци който си мислеха че са по велики от другите и не приемаха последствията от действията си. Наглата му усмивка ме караше да излизам извън кожата си. Въздъхнах ядосано и го погледнах на кръв. Той предложи да ми даде пари, което допълнително ме ядоса още повече.
- Не ти искам парите, аз си имам достатъчно, парите не са ми проблем. - казах му и си сложих подигравателна усмивка.- Задръж си ги, може да ти потрябват по късно. - засмях се злобно.
Не бях от хората който използват дарбата си наляво на дясно само и само да стане на тяхното, но държанието му беше върха на наглостта. Искаше ми се да го накажа по някакъв начин, та аз да не бях някой боклук че да се държи така с мен, в момента единственото нещо което исках беше едно извинение и мислех че го заслужавам. Защо изобщо трябваше да съм лоша и да си губя времето с някакъв мъж чието самочувствие просто няма граници.
- Виж момченце, прави се на велик пред който си поискаш, но не и пред мен. Предпочитам просто да се извиниш и да си продължим по пътя отколкото да се стига до нещо наистина неприятно. - казах със заплашителен тон и пристъпих крачка напред.
Застанах срещу него изглеждах почти нелепо, гледах го с вдигнат нагоре поглед защото беше една глава по висок. Усмивката му не се смъкваше от лицето и всякаш ме подканваше да започна да действам, но аз се опитвах да се контролирам. Знаех че все някога ще го пречупя и той ще се извини, но дали по свое или по мое желание не се знаеше, макар че тайничко се надявах да е по негово. Извадих кутията си с цигари и се възползвах от това че сблъсъка ни беше станал до една от пейките като седнах на нея. Запалих цигарата и го погледнах.
-Липсва ти съвест а? Хмм.. трябва да се научиш да я имаш. Или поне се научи да се извиняваш когато си допуснал грешка и когато си виновен, защотото не се знае съдбата с кого ще те сблъска.- усмихнах му с още по нагла усмивка и издишах дима, той се разнесе във въздуха и бързо изчезна.

Личеше си, че непознатата бе меко казано отвратена от наглостта, която Фред демонстрираше. Но като че ли разговорът им придобиваше вид на състезание-кой ще е този, който ще изтрае глупостите на другия по-дълго. Ако обстоятелствата бяха нормални и нямаше чувството, че главата му се цепи на две, магьосника нямаше да има нищо против да вземе участие в този дуел, така да го наречен, а още по-малко да спечели. Уви, нещата не стояха така и в момента постоянното бърборене на непознатата дама буквално му бъркаше… хайде да не прибягваме до цинизми.
Сега вече поне с чиста съвест можеше да каже, че тя е сто на сто някой човек с дарба. Само те бяха толкова глупави да се държат по подобен начин с хора, които срещаха за първи път. А тя самата, не бе ли споменала нещо, че е нова в града. О, съвсем скоро щеше да си намери майстора и тази напереност щеше да е срината до земята. Не че искаше той да е този, който ще разбие мечтите ѝ като кристална чаша. Напротив, Фред бе по-скоро от спокойните душици, които си живуркаха по тези земи без да бъдат притеснявани по простата причина, че те самите не се бутаха при шамарите. И честно да си каже, беше си му много добре.
Като един умен и предвидлив индивид, нашият герой реши да впрегне малко сили и да създаде лека бариера около ума си. Никога не бе харесвал да навлизат в личното му пространство по такъв начин, дори когато беше за удоволствие. Някак си не бе много съгласен с теорията, която повечето хора способни на подобни неща развиваха, а именно, че ако можеш нещо-направи го. Естествено тази бариера едва ли щеше да свърши кой знае колко работа, все пак той не бе един от най-изкусните магове, но поне щеше да забави ‘навлизането’ ако такова последваше и щеше да му даде възможност да я подпали като напоен с бензин парцал. А дали му липсваха пламъците…
-Аз се падам малко мазохист по майчина линия…- Започна бавно мъжа и погледна надолу, към непознатата, която май трябваше да е заела заплашителна поза.- Така че нямам нищо против неприятното, да не кажа направо, че съм за. А колкото до парите-ти бе тази, която каза, че ти дължа не знам си колко джиджавки. Пари на всеки му трябват, нищо чудно и ти да стигнеш до там, че трябва да заплащаш за всичко, което можеш да предложиш. – За да не остане по-назад с джавкането, той се наведе съвсем леко и лицата им бяха едва на няколко сантиметра едно от друго. – Мисля че сбърка обръщението- не е ‘момченце’, а ‘батко’.
Нямаше само тя да се забавлява, ха! Загаси цигара си и реши да се настани до момичето.Не помнеше да си бе поръчвал лекция на тема съвест, но все пак я изслуша. Имаше толкова много неща, за които можеше да се хване и да се заяде. Защо пък не?
-Не мислиш ли, че можеш да се поучиш от собствения си съвет? А колкото до извинението… - Ето я отново тази дразнеща, самодоволна усмивка, която сякаш се превръщаше в негова запазена марка. – Не мисля, че имам за какво да се извинявам.- Наблюдаваше момичето изкосо, сякаш очакваше всеки момент тя да скочи и да издере очите му. За да прибави напрежение към цялата тази картина реши, че трябва да помогне на вида ѝ като леко и нежно започна да маха малките съчки от косата ѝ.- Аз нямам абсолютно никаква вина, че ти се блъсна в мен…

by **Алисън Грейс** Пет Яну 06, 2012 11:46 pm

Мъже. Не че исках да се проявявам като някоя мъжемразка, мнее напротив аз обичах мъжете и по скоро обожавах удоволствието което можеха да ти доставят само с едно нещо там долу, или може би няколко, но понякога начина им на мислене направо ме изумяваше. Та аз бях такова добро същество толкова мила и добричка, а този тип тук направо ме караше да излизам извън кожата си и то не с думи а с мълчание. Погледнах към него и свих неодобрително вежди, след което поклатих глава. Явно това което исках беше на някакво невъзможно високо за него ниво. Нещо толкова нисшо, да кажеш извинявай сигурно щеше да срине и без това огромното му самочувствие. колко досадно, да стоя и да си губя времето с някакъв перко. Невиждания му инат ме ядосваше толкова много, но и разпалваше в мен желанието да остана и да се дразня със него още повече.
-Мазохист си така ли? - повторих когато той седна до мен и извъртях очи. - Е аз пък си падам по това да измъчвам. Изглежда и двамата ще останем доволни накрая. - казах му и погледнах със злобен поглед, като съвсем леко прехапах долната си устна.
Мъжете бяха толкова лесни, всичко при тях се ръководеше от не от горната ами от долната глава, и това до голяма степен ги правеше доста слаби. В ума ми преминаха доста мисли някой от тях добри други доста лоши, но погледа ми не издаде нищо от това. Бавно свалих горнището на анцуга и останах по късо спортно потниче. Може би трябваше да сменя тактиката, и вместо да му крещя да се опитам да си поиграя със съзнанието му. Той беше мъж, а аз доста красиво момиче, нямаше как да не поддаде на игричките.
- Хм.. батко значи. Не ти вярвам, държиш се по скоро като комплексиран тинейджър. - изсмях се изкуствено, а по лицето ми се появи също толкова нагла усмивка колкото неговата. - Или ти просто си един доста комплексиран мъж? А, бате? - погледнах го и погледа ми го обходи от горе до долу, а когато казах "бате" го погледнах право в очите, и с пръст го докоснах по среда между гърдите му, придвижих го бавно надолу после спрях и го отдръпнах.
Отново спомена нещо за това че няма да се извини, но изобщо не го слушах загледах се в него и се опитах да проумея какво може да го пречупи, точно когато той хвана кичур коса и започна да премахва малките трескички който бяха в него.
- Не, не, не! Е, господин ВЕЛИК. - натъртих на последното. - Човек би си помислил че проявяваш интерес към мен. А не искаме да оставаме с грешно впечатление нали? - казах и се отдръпнах леко,но косата ми остана в ръцете му. Обстановката беше толкова нажежена, че имах чувството че всеки момент нещо се избухне и силно се надявах да не бъда аз.

Двадесет и седем години (може би малко по-малко или защо пък не повече, все пак той не помнеше абсолютно всяка една година) бяха достатъчно време за един сравнително досетлив човек да разбере как действа мозъка на нежния пол или поне на по-дръзките от тях. Естествено тези години можеха да изглеждат напълно нищожни на някой демон или бог, а Фред бе хиляда на сто наясно с тяхното съществуване, но за него бяха точно необходимите, за да разбере, че новата му позната всъщност е човек. Може би не напълно обикновен, но все пак човек.
Нямаше как да си изкриви душата и да отрече, че тя е красива. Определено беше такава и то в доста прилични количества, и все пак… може би наркотиците, а защо пък не и шестте години в психиатрията не го караха да се чувства така както всеки мъж, който би се възползвал от ситуация като тази. Може би загубваше усета си към манипулация на хората. Проследи с поглед пръста ѝ, докато се разхождаше по гърдите му, а сърцебиенето му не се ускори даже с удар.
Двама можеха да играят тази игра, но кой ли щеше да бъде първия опарен?
След неговия ход момичето подскочи като попарено, а той се засмя съвсем леко. О, как обичаше да си играе с хората… Странно бе колко много му се отдаваше това. Изправи се и се протегна, все едно бе седял на едно място толкова много време, че чак се бе схванал. Гърбът му изпука леко.
-Разбирам, че срещата ни не беше особено приятна, по някаква причина, все още неясна за мен.-Обърна се към непознатата все още с усмивка.- И все пак мисля, че една жена не трябва да се възползва от външните си характеристики като супер сила, за да влиза под кожата на по-слабите мъже, само за да си изпроси едно незаслужено извинение.
Прекрачваше всякакви граници и сигурно щеше да си изяде някой и друг шамар.
-Затова, ако ме извините мисля да се върна към спокойното си бягане о да се надяваме, че този път ще е без препятствия. Но мога поне да кажа благодаря… „Велик”… Звучи ми като идеалния прякор. Може и да го използвам.

by **Birdi Heaven** Съб Фев 18, 2012 5:39 pm

Обичах дългите разходки дори и когато времето не бе особено хубаво. Бях облякла едно хубаво якенце,бяло но не и прекалено едро,а по скоро топло. Беше и бяло,което в този момент ме правеше малко по невинна. Черпих от прекрасния въздух и от всичко красиво,което се намираше.
По някое време се изморих,седнах на една пейка,като пъхнах ръце в джобовете си. Тогава видях една малка катеричка,която прибяга но щом ме видя,се качи на пейката при мен. Животните не се плашеха от мен,за това и идваха толкова близо. Извадих една торбичка,знаех че винаги някое животинче ще дойде,за това му дадох едно фъстъче. То стоеше и хапваше до мен,като ми позволи да я погаля по главата.

by **Ник Джонсън** Съб Фев 18, 2012 6:45 pm

Ник тичаше необичайно бързо. Бягаше от нещо или по-точно искаше нещо. След около две минути, той се върна в парка със спокойна крачка, реши да седне на една от пейките. Беше с черна тениска и дънки, беше решил да не прилича на убиец поне днес. Този вид му допадаше, а пръстенът, който носеше пасваше идеално. Той не сваляше пръстенът от ръката си, при никакви положения. Имаше нещо специално в този пръстен.

by **Birdi Heaven** Съб Фев 18, 2012 6:58 pm

Докато галих катеричката,се бях загледала на някъде и по скоро към съседната пейка където седеше един мъж. Бе облечен с черна тениска и дънки,изглеждаше доста красив но не успях много добре да го огледам,защото животното ме ухапа по пръста,помисляйки си,че пръста ми е фъстък.
Ох,наистина болееше,прехапах пръста си,като с другата ръка бутнах катеричката от пейката.
-Глупаво животно...
Знаех,че ще зарасне но не обичах,когато животните правят така. А,сигурно изглеждах нелепо в очите на мъжа,до мен или по скоро на съседната пейка.
Той се бе обърнал към мен и ме гледаше,как си смуча пръста,още по нелепо...
Извадих бързо една кърпичка и завих пръста си. Колко лошо се изложих.

by **Ник Джонсън** Съб Фев 18, 2012 7:35 pm

Ник видя, че момичето на съседната пейка е ухапано. Той стана от пейката и се приближи до нея. Извади едно шишенце и й го подаде.
- Заповядай! Ще ти помогне за раната сега и занапред. Между другото името ми е Ник. - Каза и подаде ръката си напред, а от шишенцето капна една капка върху кърпичката. - До пет минути няма да има и следа от ухапване. Може ли да седна?

by **Birdi Heaven** Съб Фев 18, 2012 7:57 pm

Значи не се бях изложила толкова много,а и имаше лек,явно или бе маг или нещо подобно. Е,раната и без това,щеше да оздравее по бързо от колкото той си мисли но не направих на обикновено момиче,нямаше още от сега да му заявя "Здрасти аз съм ангел!" не не това нямаше да протече добре:
-Приятно ми е казвам се Бърди но ми викат Ди.
Да името ми бе странно и не го казвах цялото.
-Да заповядай няма проблем...
Пръста ми зарасна много по бързо но го пъхнах в джоба,за да мине време.
-Защо си сам?
Така ли се питаше? Ужъс надявах се да не ме сметне за лунатичка....

by **Ник Джонсън** Съб Фев 18, 2012 8:04 pm

Ник седна до нея и се замисли какво да отговори. Нямаше да й каже "В момента съм на мисия и затова.", трябваше да подходи като обикновен човек. Ах, колко мразеше това - да се прави на обикновен, когато искаше да се разкрие и да не остави никого жив. Какво му ставаше? Започваше да помага на хора и да общува често с жени, нещо което влияеше зле на професията му. Тръгна си от Катрин, защото се раздрънка прекалено много и се натъкна на Ди.
- Ами, просто защото исках да остана сам за малко. Ами ти?

by Sponsored content

Градския парк

Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк

Re: Градския парк