Червената гора

Спомени- какво бяха те и кому реално бяха необходими? Последните няколко часа бяха минали в мъгла, плътна, гъста. От нея единствените ясни образи, единствените фрагменти достойни да бъдат наречени "спомени" бяха преплетени едни с други и реално нито един не съвпадаше с друг въпреки общата хронологична линия, която следваха. Съзнанието му се луташе от точка в точка, преплитайки време и пространство в една алегория на всичко изобщо; не беше много и да кажем, че в момента Джак дори не съзнаваше какво значат всички тези сложни думички, които се редяха като порой в главата му. Мисли. Какво бяха те и на кому реално бяха нужни? Богове, не знаеше. Кой беше той по дяволите? В последните няколко часа бе изгубил прекалено много от себе си и сякаш с всяко ново покорено разстояние все повече от същноста му се отделяше, оставайки назад. Следа от трохи, също като в детската приказка. Хензел и Гретел, сами в гората, изоставени от всички. И вълка бе някъде напред, погълнал жалкото подобие на баба, което уж имаха и момичето бе спуснало дългата си руса коса през прозореца, разчитайки на плитката да послужи за въже и стъклената пантовка се бе изхлузила... богове, това не бе неговата приказка, приказки. Не бяха негови, не. Историята му не бе сладка, напудрена и поднесена като скъпоценен сладкиш пред обично дете. Мръсна, кървава, обречена. Всичко, до което се докоснеше носеше този печат, беше прокълнато да носи печат върху себе си и да му напомня за личните му грешки и неправилни избори. Как да вземе правилни? Как да разграничи едното от другото, как да оцелее? Реално не знаеше, реално не можеше, никога не бе и могъл. Собственото му пролятие бе прекалено силно и обсебващо, прекалено сложно и утъпканата пътечка винаги пред него водеше само до пропаст с дъно невидимо за окото. Мрак го покриваше, мрак щеше да го покрива и винаги това състояние на незримо несъществуване на всякакво притежание, цветове, го преследваше и във всяка една друга реалност. Навсякъде, по всяко време. Мрак, мрак, мрак. Нямаше друго, не можеше да има друго, той бе изгубен и дори утъпканата пътечка бе прекалено несъществуваща, за да може да я използва в метафорите си. Душата му бе обречена да бъде белязана от много, понякога дори си мислеше, че няма такава. Не бе направил нищо, за да я заслужи. Той беше едно нищо- един никой, който бяха лишили от всичко. Кой беше той? Кой беше наистина?
Помнеше какво не беше, кого не бе. Без титла, без фамилно име, без собственото си родно- правото да живее и да продължи да съществува се бе свело до окончателен минимум, всичко бе опропастено. И защо? Причините му бяха неизвестни, но каквото и да бе реално си го заслужаваше. Още от раждането му всички тези рожденни права бяха много, не се оказваха правилни. Чудовище като него не би трябвало да заслужава каквото и да е, беше по-добре, че му го бяха отнели.
Спомените, мъглата. Не му трябваше повече, не искаше повече. Нямаше и толкова. Кой бе той? В момента дори не знаеше дали това, което смята за реалност е истина. Можеше да е затворен в далечно кътче в главата си и тялото му реално да е с много леко дихание някъде, забравено от всички. По някое време мъглата се разсейваше, понякога виждаше себе си. Езерото, собствения си образ отразен почти перфектно в матовата повърхност на заспалата водна стихия. Изтощението бе белязало добре страните му, бледността го правеше мъртвец повече, от колкото си мислеше, че е. Това той ли бе? Някога Джак Баскервил, сега просто сянка и беглец. Смокингът от китайска коприна, осквернен, разкъсан. Това той ли беше? Не можеше да се познае, не и по спомените как гледа отражението си в замъглените прозорци на имението, семеен негов дом и носител на много спомени. Морето бе бушувало, но водата под него... спокойна, да, спокойна. И той искаше да намери покой а животът му се бе променил драстично, новината го бе заварила неподготвен. Как да се подготвиш за нещо такова така внезапно? За броени секунди бе станал издирван беглец, престъпник в нещо, което не бе негово като престъпление. Имаше достатъчно на свой гръб, достатъчно... искаше просто да намери покой, сега и завинаги. Спокойното водно стъкло предлагаше, нашепваше. Тялото му бе откликнало на зова накланяйки се напред, отпускайки се изцяло.Силни ръце го бяха хванали, нежно, придърпвайки го обратно, отказвайки му покой. Защо, защо? Много ли искаше? Очите му се затваряха, клепачите танцуваха, съзнанието му се опитваше да прескочи отвъд. Ръцете не позволяваха, топлината им прогонваше всичкия студ в душата му. Но той не искаше, не искаше! Бореше се отчаяно, но чуждото го завладяваше и побеждаваше почти всичко изправило се като грешно убеждение. Джеймс, това бе неговият Джеймс. Защо имаше такова влияние върху него? Искаше просто да заспи, да намери покой и това да свърши. Трябваше да го оставят, да му влязат в положението. Какъв бе смисълът агонията му да бъде продължавана допълнително, сам не го искаше. Беше прекалено жестоко, прекалено нечовешко. Правата му, човешките му права... поругани бяха от където и да го погледнеш. В момента искаше да умре и му отказваха тази милост, ръцете го дърпаха от изкушението и мъглата отново лягаше върху спомените и всичко потъваше. И той затъваше, отново и отново. Езерото се бе превърнало в пропаст, тя пък в гора и така наттаък... напред, все напред. Джак имаше чувството, че не е мръднал от едно единствено място но това не бе истина, част от него пищеше, че не е. Продължаваха напред, все напред, макар и дестинацията да не му бе известна. Хрътките ги следваха плътно, в унеса си чуваше адските им викове отекващи наоколо. Неговата душа резонираше с техните енергиини центрове, долавяше кървавата им мисия и абицирана насоченост. Идваха за него, него и Джеймс и нямаше да бъде намерен покой докато не изпълнеха мисията си. Ръцете обаче го дърпаха напред- през мъгла и отвъд. Те не искаха да го оставят на произвола на вече предначертаната съдба, нямаше да го дадат толкова лесно. Джеймс... трябваше да го остави, Джак искаше да умре. Така щеше да е най-добре. Не заслужаваше това постоянно присъствие навсякъде около него, подкрепяйки го. Имаше на кого да остави гърба си да бъде пазен, поне сега не трябваше да има поводи за съмнения. Щеше да е в пъти по-добре, в пъти по-безопасно от небрежната грешка, която бе изпуснал пред краля. Мъглата отново се разсея, отново му донесе спомени и тези имаха малко по-завършен вид; тогава трябваше да приключи всичко, да се сложи край и това да е окончателно. Морето бе бушувало, да, не като спокойното езеро. Имението, семейното на Баскервил, бе утихнало, прислугата спеше. Джак бе сам, заобиколен от книги, от свещи и частично компания му правеше чаша десет годишно уиски. Хубава, качествена, напитка, нямаше как да си криви душата. Достоен подарък. Никълъс отдавна бе пресушил своята чаша и сега търсеше комфорт в налятата нова, и това само докато обсъждаха бегло държавните планове. На Амелия й предстоеше брак, трябваше да се избере достойна партия и родословието да бъде продължено.
Главата му се завъртя внезапно и спомените се разместиха пресявайки се през някаква особена турболенция. Сцената се измени макар и основните "подправки" да бяха все същите; Джак вече бе притиснат за огромното стъкло, залепен, а отровния глас нежно бе подразнил ушната му мида.
- Баскервил, не ти е работа да се бъркаш. - камата го бе прорязала само преди секунди, беше отрегирал много слабо. Болката го остави ням, изненадата бе неприятна и голяма. Беше засегнал чуждата чест с малкото си разследване и бе направил грешката, че въобще си бе въобразил, че може да го остави в тайна. Не бе негова работа да поставя под въпрос роднинската и кръвна връзка на принцесата с нейните благородни родители. Никълъс бе в правото си, но избраното отмъщение бе прекалено... не. Да. Не. Всичко отново се изгуби, всичко трябваше да се изгуби. Ако Джеймс не се бе появил с някакво половин часово закъснение на сцената Джак щеше покорно да изпълни предреченото от краля- да се остави на топлата кръв да му избяга, да остане безжизнен след нанесената странично и под ребрата рана и душата му да потъне в небитието и чистата енергия. Тази надпревара с времето в момента не бе за него, не виждаше смисъл за бягство. Джеймс трябваше да го остави, нямаше как да се измъкнат и двамата. Кралят бе пуснал хрътките си след тях за да ги довършат, планът му никога не бе включвал бягство и всички следи трябваше да бъдат заличени. В момента бегълците отлагаха изпълнението на смъртната присъда с някакви броени минути, само толкова, но светлина в края на тунела нямаше да има. За тях нямаше. Джак виждаше сам мрака, той не го оставяше и погубваше всичко. Ако го оставеха тук щеше да служи за разсейка, би дал време. Джеймс би имал малко повече шанс когато не влачи със себе си почти безжизнено тяло губещо, или по-скоро изгубило, огромно количество от кръвта си. Бившият благородник умираше и щеше да умре, той просто искаше времето да бъде скъсено и на всичко да се сложи край. Надяваше се поне така прокълнатото му съществуване да има някаква цел, да спаси някого. Никога не му се бе отдавало. Дали боговете щяха да се смилят и да му отпуснат тази услуга на края?
Мъглата отново се разсея и Джак усети, че временно го оставят на земята. Гърбът му се опря на някакво масивно дърво и шумата зашумя приветливо разместена от олекналото му тяло. Нямаше вече болка, всички чувства бавно и леко си отиваха и го оставяха изцяло безжизнен. Това ли бе смъртта, това ли представляваше? Дали и Алая бе минала през същото? Реално погледнато в момента щеше да се изгуби в небитието на не-живота по същия начин по който и тя бе предприела пътуването си. Ако това бе някакво кармично наказание... Джак го приемаше, о, богове. Сърцето му се сви и той му се скара, макар и само мислено. Лошо, лошо сърце, издайническо. След всички тези години все още болеше при спомена за нещата, които бе преживял и за които сам бе виновен. Този белег никога нямаше да бъде излекуван но мъжът и не искаше. Не го заслужаваше. Не заслужаваше нищо.
- Моля те... - думите се отрониха едва-едва и почти неразбираеми, но Джеймс не ги изпусна. Той бе говорил до сега, опитвайки се да си поеме дъх но нито една от неговите не бе останала чута. Изреченията просто бяха останали изгубени във времето. Джак бе като захвърлена играчка- пречупена, поставена пред пълен разпад. Тялото му бе съвсем отпуснато и за момент като че ли просто си почиваше, потърсил упората на старото дърво. Червените листа обаче бяха в същия цвят в който бе обагрено тялото му, телата и на двамата. Беше изгубил прекалено много кръв, ситуацията бе опасна и колкото и оптимистично да се гледаше на положението от страна на "спасителя" нещата не обещаваха да имат добър край. Хрътките щяха да ги настигнат след половин час, имаха към десет минутна почивка и нищо повече. Джак бе протегнал трепереща ръка напред, търсейки го.
- Моля те, Джеймс... моля те. Остави ме, убий ме, моля те. - ако го оставеше... щеше да може да се спаси, да оцелее. Би му стигнало времето да се добере до манастира, той бе на не повече от час пробег от тази гора. Защо обаче това не бе възможност?

by **Джеймс Уилям Алигиери** Пон Дек 26, 2011 12:36 am

Беше щастлив. Не му се бе случвало от толкова дълго време, че дори щеше да изпусне това почти нереално чувство, съмнявайки се в себе си и във възприятията си. Но сега, когато всичко си бе дошло по местата, когато животът му бе станал почти нормален, можеше да го признае пред себе си - и най-вече, пред Джак. Той сигурно щеше да се зарадва, че Джеймс е преминал седмичната си депресия, която се случваше почти всеки месец, така както едно особено явление при момичетата. И за да затвърди щастието си, русокоското реши да затопли постелите си, преди да се срещне с най-добиря си приятел - без да изкара пари от това. Имаше няколко случая, в които Джеймс се бе запитвал с колко мъже е спал, защото наистина му се иска и бройката не достигаше над десетима, което означаваше че може би трябва да подобри любовния си живот поне малко.
Русокоското вървеше към дома на Джак без да осъзнава, че си подсвирква. Пъхнал ръце в плитките джобове на особено впития му панталон, той дори подскачаше от време на време, събирайки погледите на малкото хора, които все още обикаляха улиците. Знаеше, че закъснява за срещата им с малко повече от половин час, но Баскервил щеше да му прости - трябваше да му прости, когато видеше колко щастлив е. А ако това не подействаше...
Джеймс се отби в най-близката, затънтена уличка, за в която знаеше, че ще може да открие красив букет, предварително направен, от всякакви видове цветя. Не бе сигурен дали Джак е фен на подобни неща, но самият жест трябваше поне мъничко да го трогне. Или поне Джей на това се надяваше. Той знаеше колко отвратителен навик са му закъсненията, но този път имаше основателна причина - много приятна, основателна причина. Като се замислеше, все още усещаше парфюма на онова непознато, младо момче по себе си, ако се помъчеше, може би щеше да успее да възвърне и онова еуфорично чувство, което се завихри в стомаха му, когато чаровникът се съблече пред него като че ли това бе най-естественото нещо на света. И ако настроението му продължаваше да стои все така прекрасно, може би щеше да сподели дори тази гледка с Джак. О, той сигурно щеше да се зарадва, че Джеймс отново се е почувствал жив. Вадейки цяла шепа монети от палтото си, русокоското дори не изчака за рестото си. Той просто грабна миксът от като по чудо живи цветя и се затича към дома на Джак. Вече репетираше в главата си какво точно щеше да му каже, за да му се извини, дори виждаше собствения си поглед и този на приятеля му, вперен в сините му очи, докато Джей се опитва да изглежда невинен и истински съжаляващ. После ще му подаде цветят с горд жест, който само маг би успял да повтори и очарователна, умилителна усмивка. Ако се наложи, дори може да премига няколко пъти, измърквайки с басовия си глас колко много съжалява и как ще се постарае да не закъснява за вече оговорена тяхна среща. После ще изприпка като истинска гей пчеличка из къщата, настанявайки се на любимото си канапе, повдигайки многозначително вежди. И ще му разкаже. Ще му разкаже за това как е правил един от най-хубавия секс в живота си и как му се иска и Джак да е бил там - или поне на негово място, защото определено първото би било странно.
Русокоското застана пред масивната врата, поставил цветята зад гърба си, така както правят всички джентълмени в черно-белите филми, които Джеймс много обичаше и отново изрепетира набързо всичко онова, което се очакваше от него да каже. Не му се искаше Джак да му се сърди и за това трябваше да се постарае. Искаше този ден да е перфектен и щеше да се помъчи да остане такъв. Без да използва звънец или какъвто и да било друг знак за престигането си, Джеймс отвори входната врата така, както си влизаше у тях. Изненада го пълната тъмнина, която го заля като студена вълна. Очакваше мека,златиста светлина идваща от лампите в коридора. Вместо това единствената светлина, която долавяше едва-едва, бе тази на мъждукащата камина. "Може би е заспал" бе първото и единственото нещо, което Джеймс успя да си помисли преди да види приятелят си безжизнено лежащ на земята в нещо, което подозрително много приличаше на собствената му кръв. Затича се, но имаше чувството че едва се движи. Само за миг секундите се бяха превърнали в часове за него, поне до момента, в който не приклекна до тялото на Джак и не потопи белите цветчета в лепкавата, червеникава течност. Те бавно попиха от цвета й, превръщайки се във вестоносци на една не особено приятна новина. Без да осъзнава какво прави и какво знае за оказването на бърза помощ, русокоското обърна най-добрия си приятел с лице към него. Гледката го порази, сломи и шокира едновременно. За пръв път в живота си, Джеймс изпитваше истински страх, че може да изгуби някого, когото обича. Точно за това му трябваха няколко секунди, преди да се окопити и да провери пулсът му.
Следващият половин час се превърна в истински ужас за русокосия младеж. Пръстите му лепнеха от кръвта на най-добрия му приятел, оставяйки в устата му неприятния вкус на огорчение, раздразнение и изгарящо чувство на вина. Знаеше, че ако не бе закъснял за срещата им по всяка вероятност сега Джак нямаше да леже в безсъзнание на пода, на прага между живота и смъртта. И колкото повече Джеймс си мислеше, че го изгуби, толкова повече тази горчевина се засилваше, караше го да се обвинява и го притискаше да направи висчко по силите си, за да върне Джак обратно при него. После щеше да го смъмри, че е толкова непредпазлив. Само да отвореше красивите си очи... Само.
И понеже нямаше представа дали е уместно да го мести точно в момента, единственото което Джеймс направи бе да вземе кърпи. И парцали. Всички неща, които му се струваха почти чисти, за да спре кръвотечението. Знаеше, че ако се помотае още малко единственият спомен от Джак ще бъде мътно, лепкаво петно на пода. И понеже нямаше кой-знае какъв избор на материали, трябваше да действа съобразно ситуацията. Използва малкото бинт, който успя да открие, за да превърже все още кървящата рана на приятеля си, предварително почиствайки я внимателно - от една страна бе щастлив, че Джак е в безсъзнание и не може да стане свидетел на това, което се случва с него, но от друга, се молеше да се събуди и да изкрещи от ужас. Дори това щеше да е по-добре. Използвайки коланът си, за да пристегне купчината увит плат, русокоското се молеше невероятните му идеи да проработят възможно най-бързо. И преди да има възможност да види дали това ще се случи, някой връхлетя в къщата с тих писък. Беше възрастната прислужничка, винаги лоялна на Джак, която сега тичаше към Джей с поруменели бузи, дишайки на тежки пресекулки, които пречеха на думите й да звучат членоразделно. В момента, в който видя "господарят" си на пода, обаче, всичкият цвят от лицето й се отдръпна и възрастната, добре загкръглена жена политна настрани, хващайки се за ръба на креслото.
- Вие...той...вие...те...той... - прислужничката бе започнала да се задушава - дали от стрес или от умора - и бавно се приплъзна към земята. Опитваше се да успокои полуделият си пулс, но определено не се получаваше, особено докато погледът й бе втренчен в локвата кръв, в която лежеше Джак. Жената все още не можеше да си обясни чия е кръвта, чия е вината и какво точно се случва.
- Моля те, дишай и ми кажи какво става. - Джеймс продължаваше да държи ръцете си върху кървавото тяло на Джак, положил главата му в скута си. Не виждаше какво друго можеше да направи, за да предпази поне косата му. Нямаше да си позволи да изцапа и нея, макар целите му ръце да лепнеха.
- Вие ли... Вие ли му причинихте това?- в момента, в който въпросът бе изречен, прислужничката осъзна колко налудинчево и глупаво звучи. Та ако той го беше сторил защо сега щеше да стои над него, опитвайки се да спаси животът му. - Съжалявам, аз... Но.. Вие трябва бързо да си тръгнете. Идват за вас. Пратениците на Краля ще са тук след броени минути, тръгвайте докато не са ви причинили същото. Спасете и Джак. - изведнъж мисълта какво точно я бе довела до дома на Джак се върна обратно в главата на жената и тя изпя почти на един дъх всичко онова, което бе научила от нейна близка приятелка-клюкарка, която бе наясно с почти всичко, което се случваше в кралстовот. Можеше да се каже, че тя е неговите уши и очи.
И Джеймс наистина не си губеше времето в празни приказки. Той се опита да изправи Джак на краката му, молейки се за някакво невиждано чудо, което да го върне обратно в съзнание и да не му се наложи да го мъкне като чувал с картофи, без да знае колко точно ще издържи коланът, стягайки тялото му. Русокосият младеж се надяваше, че единственото нараняване е под реброто на приятеля му, защото ако имаше още нещо, то и двамата бяха погубени.
И сега, няколко часа по-късно, Джей продължаваше да обикаля, влачейки Джак след себе си. За негово щастие мъжът идваше в съзнанеи от време на време, но прекалено бързо отново се унасяше, което русокоското мигновено отдаваше на загубата на кръв и успоредно с това- на сили. Не, че неговите бяха повече, но чувството за вина и мисълта, че няма да се оставят на онези кралски копелета да ги хванат, продължаваше да го поддържа сравнително бодър. Знаейки, че Джак не е мъртъв, бе много по-добре отколкото да гадае за състоянието му. Но знаеше и още едно нещо - ако скоро не намереше някой, който да се погрижи за най-добрият му приятел, то по всяка вероятност скоро щеше да е седем метра под земята, оглеждайки флората и фауната там, където никой не би се заинтересувал.
Може би нещата щяха да вървят по-добре ако не бе тъмно, ако по петите им не бяха хрътките на Краля и ако Джак бе цял. Но нито едно от нещата не бе изпълнено и Джеймс все повече се чудеше дали ще успе да стигне до манастирът с живото тяло на мъжа. Имаше нужда от почивка - краката му започваха да го изоставят, а ръцете му бавно изтръпваха, подпирайки тежестта на Баскервил. Но нямаше да го остави - за нищо на света, дори това означаваше да бъде обесен, застрелян и разпарчетен заедно с него. Бяха в това заедно и щяха да се измъкнат от него заедно - независимо дали в чувал или невредими. Точно за това можете да си представите яростта, която обхвана Джеймс в момента, в който с последни сили Джак го помоли да го остави, да го убие. Той буквално накара всичко в чаровникът да се преобърне, да му кипне и без да осъзнава, да излее абсолютно всичко върху невинния (или почти) Баскервил.
- Никого няма да оставям, още повече да умре. Сега ще се стегнеш и няма да се оплакваш докато те влача към манастира. А после ще ми се извиниш, че ми съсипа букета, който ти носех. И двамата ще се смеем на тази случка.
Опасни мълнийки пресветнаха в очите на Джеймс, подсказвайки, че това което е изрекъл току-що не подлежи на обсъждане. Не искаше да чува подобни драматични глупости никога повече - това не му бе любовен филм, а истинския живот. Нямаше нужда от сълзливи реплики, защото русокоското нямаше да си позволи да остави Джеймс, дори това да означаваше сигурното му спасение.
- А сега, скъпа drama queen... стегни се, защото ни остава още малко. - Джеймс прекара ръката си, по която всео ще личаха засъхналите следи от кръв, през косата на Джак и на лицето му се появи лека, измъчена усмивка. Дори сега, полу-мъртъв, бе прекалено красив.

by **Джак Василий Баскервил** Пон Дек 26, 2011 2:50 am

Допир. Допир. Допир. За момент Джак замръзна и цялото му тяло се напои с алчното желание да го задържи. Беше го усетил въпреки безчувствеността, въпреки мъглата обгръщаща го и усещането го завладя за някакви микросекунди. Тялото му, едновременно топка нервни възли и в същото време само отпуснати крайници почти лишени от живот се подчини и в един единствен миг Джеймс осъзна, че цялото чуждо същество му се бе отдало, бе в именно неговите ръце и можеше да разполага с него както му е по сърце. Беше почти интимен този осъществен контакт и в него имаше много по-лично усещане от колкото бе имало с онова прекрасно парче месо, с което бе прекарал по-ранните часове на денонощието. Онова бе страст, животинска необходимост и задоволение. Това... това болеше. Беше толкова истинско, даваше му толкова много и напрягаше цялото му същество по начини по които не бе очаквал, че може да го тества. Джак му даваше всичко, което си има и то не само телесно. Ако реално знаеше какво стои в момента зад това "отдаване" може би би било по-просто. Неговите мисли обаче не можеха да се завъртят толкова лесно върху нещо така чуждо на ситуацията, не можеше да го приеме така, както го приемаше умиращото същество пред него. Други бяха мирогледите им за някой неща, където за един имаше вяра другият намираше само напрашени прозорци без никаква външна перспектива. В момента бе може би по-леко да приеме ситуацията проста- единият се отдаваше, което бе просто странна на вид саможертва. Някое езическо божество щеше да остане доволно, вековният му глад за човешка кръв заситен за малко, временно. Олтарът липсваше, липсваха и служителите му и само тях двамата трябваше да помещава тази илюзия, само за тях можеше да съществува. Имаше ли я за Никълъс, който така своеволно бе прекрачил личните си граници за да предаде свой приятел? Не, в двора никой не можеше да защитава тезата, че е с такива отношения с някого и вярва в тяхната истинност. Да, за Кралят я нямаше. Кралицата? Не, тя едва ли знаеше, може би това я очакваше съвсем скоро поднесено на сребърен поднос... също като изрядната й закуска, също като главата, която бе поискала предната вечер за собствените си интереси- кой беше този Борис Ливън, който бе заслужил такава съдба? Не можеше да знае, не искаше да знае. Кого го интересуваше наистина, кого интересуваха в момента? Хрътките, тези демонични изчадия, които бяха пуснати по пресните им следи просто изпълняваха заповеди. Наемниците след тях просто изпълняваха заповеди. Всички изпълняваха, всички се подчиняваха и никой не криеше на кого служи. Не можеше да си го позволи. Лицемерието бе маската, която като че ли всички в това извратено царство надяваха просто така, сякаш е нещо маловажно. Имаше ли или нямаше някого, на когото да може да се довери? Може би единственият човек, на който можеше, в момента губеше кръв, губеше живот. Той изтичаше като пясък през пръсти, сигурен и с нотка на неизбежност.
Трябваше да приеме ситуацията проста, да, трябваше. В момента приятелят му имаше нуждата от някакъв комфорт и не бе трудно да възприеме идеята, че му го дава под формата на небрежен жест. Бледото и студено лице бе бледо, някога копринената коса с махагонов цвят пък сега напоена с кръв, сплъстена. Миришеха, не... воняха. Острият металически мирис удряше много подло, много ниско и в последните няколко откъса от време в които се бе подлагал на него му бе позволил да се пропие прекалено надълбоко в него. Прекалено надълбоко и в двамата. Усещаше едва накрая, щом си поемеше дъх, сладникавостта на Смъртта, която надничаше зад едното рамо на болника. И Джак я усещаше, беше го направил отдавна. Още от момента, в който острието бе разкъсало плътта му, той знаеше. Трябваше да изкупи по някакъв начин всичките си грехове и в момента единственият му шанс бе да се предаде, да се остави. Мъглата щеше да го поеме, да изтрие всичко от него. Да се прероди или не, като чиста енергия лишен от всичко, което някога е бил той... и в същото време не. Да, не можеше да пропусне такъв шанс; какво имаше да губи? В това залагане искаше да излезе на чисто, да разчисти старите дългове. Усещаше, че е надвишил времето, правата си. Прекрачвайки прекалено много закони Джак бе натрупал грехове за една цяла цивилизация. Те реално наистина бяха чудовищни и опрощение не можеше да ги смекчи- именно това ги правеше така тежки. Той бе съдник в цялата ситуация, той преценяваше и ... просто знаеше. Някой неща бяха така, някой иначе. Знанията му се разпростираха, много от тях чужди на Джеймс. Например в момента- в момента това, което той усещаше като странен контакт помежду им криеше своя собствена изненада, своя собствена тайна. В момента му бе трудно да се контролира, Джак го бе осъзнал отдавна, и душата му не можеше да се стабилизира в своята телесна обвивка. Бутайки се напред, назад, тя се опитваше и да избяга завинаги и да си върне контрола. Усещането бе главозамайващо, напрежението също. Единственото, което я бе стабилизирало за малко бе досега с чуждата душа, с тази на Джеймс. Осъщестявайки симбиоза двете бяха грейнали заедно и тази на Джак алчно се бе опитала да осъществи по-сигурен допир; от там и цялото му тяло се бе наклонило, се бе отдало. Обля го топлина, за момент почувства състояние близко до реална Нирвана. Само за някакви секунди за младият Баскервил всичко бе спряло да тиктака, часовникът му бе забавил хода си. Така беше хубаво, чувстваше едно особено състояние на духа и душата ми едва ли не ликуваше, обсипвайки го с конфети. Някъде по това време протегнатата и трепереща ръка, която по-рано бе протегнал бе стигнала плахо до целта си- разперените пръсти докоснаха лекичко чуждата буза, създавайки странен и почти електрически допир. Клепачите му се опитваха да се обединят един с друг, мъглата отново се връщаше за него и искаше да го отведе и изгуби по своите пътечки. Само сега щеше да се бори с нея, само сега искаше да я отрече. Още малко.
Трябваше да почака още малко. Може и Джеймс да твърдеше, че това, което говори са глупости и че ще се измъкнат заедно... истината звучеше другояче. Не искаше да му го казва, искаше да го остави да го провери от личен опит но... о, хахаха. Странно, мислите му като че ли протичаха в писмен вариант и в момента нечии ръце бяха изписали смеха му с букви, поредица от много "х" и много "а". Къде беше в момента, кой бе той? Всичко се завъртя около него но допирът, двойния такъв, го спаси, го измъкна. Джеймс... беше очарователен, когато му се караше. Последният път бе преди около седмица, може би две. Ставаше въпрос за сладко, за проклетата смес от диви горски ягоди и захар и по едно време всичко бе "защо ми яде от десерта" и после имаше "това е лъжа" и куп други реплики подхождащи им. Бяха се карали много, разпалено, може би час а дори и два. Ха, ако не и повече, колкото и налудничаво да звучеше. Какво бе излязло накрая? Сладкото не бе ядено, то бе изхвърлено от главната прислужничка по простата причина, че е било старо и развалено; в отговор на което и двамата бяха избухнали в искрен смях. Приятелството им беше такова- колкото и тежко да бе, колкото и всичко да тежеще, те щяха да намират помощ и подкрепа един в друг. Дали ще е с прости думи или някакъв незабележим жест, или нещо мащабно и радикално като промяна засягаща по-широк кръг... да, всичко. Всичко беше добре, стига да вършеше работа в схемата им, останалото нямаше значение. О, Джеймс. Сега нямаше да е толкова просто, сега нямаше просто да се посмеят задружно щом кризата отмине. О, само ако знаеше колко малко влияние имат думите му в момента и как Джак бе взел категоричното решение да направи така, както на него му е угодно. Отново щеше да е егоист но този път с цел да заличи предишните такива прояви. Дали щяха да му простят? Беше трудно да фокусира, всичко бе на петна и те танцуваха в особен езически танц кършейки се на фона на огньове; знаеше обаче наизуст лицето все още младежко и рядко покорната руса коса. Кожата под пръстите му бе топла, жива- само връхчетата все още докосваха чуждата буза и си бе истинско постижение, че успяваше да задържи крайника си там въпреки треперенето и немоща. Усещаше живота пулсиращ в приятелят му също така както усещаше своят да се просмуква и да изчезва. Като Ин и Ян, двамата отново бяха пълни противоположности обединени от съдбата; беше им навик, отвратителен при това. В миналото не веднъж му бе минавало през главата но сега я имаше и ясната представа, че това може би... ще бъде за последно. Сърцето му се сви отново, карайки го да осъзнае нещо наистина тъжно- единствените ми съжаления относно това, че е готов да умре и се отказва да се бори бяха... че ще създаде неприятности на Джеймс, че ще го нарани. Може би от части не искаше да го остави, но това бе тема, която не обичаше да обсъжда в мислите си защото...
...ами, като за начало, усещаше особено нетипична дискомфортност. Може и да бе имал мисли в тази насока но никога не бе имал съвестта да прекрачи границите и да направи от приятелството им нещо повече, нещо изменено. Не би имал и смелостта да постъпи така, не искаше да рискува да убие последното хубаво нещо, което му бе останало в ежедневието. Вече бе платил прекалено високи цени. Сега обаче нямаше какво да губи, това бе последен шанс да опита забраненото. Може би още преди да си го помисли ръката му сама се бе задействала плъзвайки се покрай лицето на Джеймс за да се зарови в меката му коса някъде в зоната на тила. Усилията бяха мъчителни, агонизиращи, но Джак внезапно се наклони напред и блондинът успя да усети само топъл дъх върху устните си като предизвикателство преди да ги покрият чужди. Не беше истинска целувка, макар и да можеше да бъде, а по-скоро отчаян допир, последна глезотия, почти предателство. Не можеше повече. Джак не искаше.
Устните им се отлепиха но раненият не се отдръпна. Още не. Още малко. Тялото му потрепери конвулсивно, кашлица го задави и устните му се обагриха в кръв; нея бе усетил по време на допира, тя в момента бе пообагрила чуждите. Предателство.
- Моля те... - прошепна той и клепачите му съвсем се затвориха. -... просто ме остави.
И тялото се отпусна изцяло, мъжът изгуби съзнание.

by Sponsored content

Червената гора

Червената гора

Re: Червената гора

Re: Червената гора

Re: Червената гора

Re: Червената гора