| Остров Тао, преди година.

Не беше претенция. Думите й представляваха една съвсем скромна молба, която очевидно не бе по силите му; вероятно никоя молба не бе по тях. Възникна дори въпросът дали Гейл бе запознат със значението на тази дума. Имаше достатъчно свободно време, Вирджиния можеше да състави един прост речник с думи, чиито значение бе сигурна, че той бе познава. Опитваше да мисли от позитивната страна на нещата; например, че той бе твърде заслепен от желанията си, че забравя да се огледа. Опитваше се, но това не означаваше, че вярва на дори една от тези думи. Друг път опитваше да съпостави себе си с него като едновременно изследваше дали бе възможно след време да прилича малко повече на него, а в същото време и опитваше да си представи, че Гейл е преминал през всичко, през което бе изминала тя, и това го бе разрушило из основи и съградило наново. Отново не вярваше. Частично от страх, че можеше да бъде следващата пагубна жертва и частично от убеждение, че психиката бе силна, доколкото й позволиш и винаги има едно „но”, което да обърне везните в твоя полза. Понякога сама се учудваше от стоицизма, който проявява. Можеше да моли за някаква жалка смърт, но продължаваше да води тиха война срещу всичко и всички; най-вече срещу него. Все едно нарочно продължаваше да съществува, да му се изпречква пред очите, за да може да изникне в съзнанието му, когато не е полезрението му, та да бъде поредната капчица отрова в ежедневието му. Това броеше ли се за омраза?
Много пъти бе искала да попита каква беше неговата причина да я търпи. Не изглеждаше като ценител на вещи – тя бе сигурна, че това бе правилната асоциация. Защо тогава продължаваше да затормозява ежедневието си с нея, по дяволите? Нямаше да направи услуга единствено на себе си. Понякога сама не намираше сили да се изтърпи. Вярно бе, че никога не бе имала стимул, за да развие каквито и да било силни черти, които вероятно бяха заложени в характера и по рождение. Трябваше да бъдат там, не можеше да бъде чак толкова различна от всеки, който познаваше. Изнервяше се от пасивността, с която подхождаше, и от липсата на малко повече хъс в каквото и да било. Но най-вече от загубената идентичност. Поне малко Вирджиния приличаше на човек преди едно доста дълго време. Държеше се като такъв и бе третирана като такъв. Сега просто можеше да изиграе един монологичен диалог и да се опише в точно две фрази:
Коя си?
Не знам.
С времето въпросът май бе прераснал в „какво си”, а отговорът бе достигнал до границата „нищо”. Същият монологичен диалог се заформи отново в главата й. Накара я да впие нокти в перваза на прозореца, да остави следи в дървото, да накара кожата си да побелее от силата, която бе приложена; накара болката да запламти в пръстите й, да помоли да спре натиска, а тя нямаше да го направи. Имаше два въпроса, които пожела да попита Гейл – кой си ти и за какъв се мислиш? Но съзна, че вината бе нейната. Тя му позволяваше да я третира като вещ, като част от интериора на една стая. Разрешаваше му да се възползва от нея, да я използва като опитно зайче за щурите си и извратени идеи. Това правеше ли я един засукан вид неосъзнат мазохист? Да, може би бе точно това. Първата стъпка към превръщането си в негово протеже, а ако това се случеше, то вероятно приказките на хората щяха да се окажат прави, както и нейните собствени разсъждения. С какъвто се събереш – дори и не по свое желание – такъв ставаш, но тя можеше да прекъсне процеса. Можеше да се промени доколкото пожелае. Имаше поне една капчица достойнство и това бе правото да управлява сама ума си. Щеше да се подчинява на лудостта му, да се прави на сляпа за прозренията си. Компромисът бе приемлив. Този компромис предизвика една приятна топлина в тялото й. Беше един малък триумф, който се разстилаше, за да представи цялата си прелест. Един малък вътрешен тласък, който отключи способностите й, почти забравени от Ви в последно време. Никога не бе имала нужда от тях. След това никога не бе помисляла колко специални и полезни биха били. Сега нямаше контрол над тях, а те бяха слаби. Не можеха да стъпят дори на малкия пръст на огнена стихия, родила се от природата или по нечия вина. Огнените езици, които бе виждала да се извиват около ръцете на майка й, у нея просто тлееха като жар и излъчваха една неприятна, но търпима топлина. Нещо като тропичен удар, който щеше да утихне след три, две, едно...
Изчезна.
Остана единствено въпросът, за кой действително се мислеше Гейл. Тя не бе от вярващите. Нямаше да го почита като бог, защото не вярваше, че такива съществуват, нито че заслужават някой да им се клани. Имаше си хора, които го боготворяха, можеше да търси подобен тип уважение от тях. Тя можеше единствено да бъде примирена и търпелива. Нямаше представа кога сладостта от подобно подчинение се изпаряваше и заместваше от досада, но от известно време я усещаше да се настанява като неканен гост помежду им. Вече бе скучна играчка, чиито функции бяха до болка познати и отегчителни. Е, това бе тя, щом се отнасяше до онова, което той желае. Можеше да опитва да я промени, колкото си желае, но като че ли дори в тази ситуация Лемарн се противеше негласно. Вероятно би се усмихнала, ако Гейл не бе толкова добър в прикриването на емоциите си и успееше да забележи точно това раздразнение.
- Позволенията си не засягат онова, което мисля или желая, драги. – изсъска, когато болката бе станала непосилна, както от онова, което сама си причиняваше, така и от неговите ръце. Не, тя беше по-търпима. Имаше някакъв механизъм в съзнанието й, който класифицираше всичко и отделяше онова, що бе обвързано с него, в един отделен кът, който бе по-издръжлив. Може пък най-сетне да му бе дошъл акълът в главата и да бе решил, че няма нужда от нея, та удушаването да бе най-добрият начин, по който да сложи край на цялата тази измислица, в която вярваха, че живеят. Дори не можеше да се каже, че присъсташе нещо в нея. Може би имаше неизказани думи и нещо повече, но не достатъчно силно, че да има значение.
Инстинктивно ли го правеше или бе нарочно?
Вирджиния чувстваше как все по-малко въздух достига до крайната си цел. Въобразяваше ли си или действително Гейл нямаше контрол над жестокостта си, нито чувство за граница, за някакъв общоприет лимит, който да го възспре. Въпреки това не издаде дори звук.
- Да не би тормоза над крехки човешки същества не ти бе достатъчно забавен, че пак търсиш моето участие? – попита и въпросът се оказа по-изтощителен, отколкото очакваше. Идеята да си пести силите в случай, че възможността това бе просто загуба на всякаква мяра, а не планувано убийство, вероятно не бе лоша, но бе твърде късно, защото бе похабила по-голямата част от тях...