Нортфорд, Катедралата, some time ago;

by **Mica Nataliya Yula** Пет Фев 03, 2012 12:50 pm

Моливът й играеше по страниците, маркирайки ги. Понякога бяха само тикове, понякога пълноправни хиксове а веднъж дори и цял подпис. Жената се бе концентрирала изцяло върху занимавката си и никой не смееше да я прекъсне точно в този така "специален" момент. Веднъж седмично се случваше да се налага да погледне финансите на групировката им и всички документации вървящи към това. Пълното спокойствие бе нещо изключително важно за да не допусне някаква грешка- една не би била фатална но лично тя не би могла да си го прости. Като Главен Наемник държеше всичко да е изрядно до най-малката подробност и общо взето нейните братя по професия бяха ръководени с толкова желязна ръка, че сърцето да те заболи. Не се оплакваха, гилдията им никога не бе цъфтяла толкова ярко и популярността им в града растеше от час на час. От както кралското семейство официално им възлагаше поръчки всичко бе станало къде къде по-розово. Талия бе пряко отговорна за това- да, тук я знаеха по този начин и почти всички използваха това обръщение вместо Мика - и никой не желаеше да подронва авторитета й с опити да я измести от мястото си. Поне не и сега; не и когато бе във върха на своето "управление". Вече пет години бяха под нейно крило и факта, че годините не се отразяваха на лицето й с нито сантиметър свидетелстваше, че може би и в бъдеще ще е същото. Може би този просперитет под нейна опека щеше да е нещо дълготрайно и това звучеше достатъчно апетитно дори и за най-алчната идиотизирана душа в близките сто-двеста километра.
Мика продължаваше да пише. Беше седнала директно под олтара на Катедралата и свещите я заобикаляха със своите остри и меки по тоналност светлинки. Цялата й фигура като че ли сияеше от контражурното осветление и разпуснатите буйни къдрици червенееха. Беше облечена простичко- само някаква свободно падаща риза под която се мъдреше корсет от мека и памучна материя- той бе обгърнал формата но не я стягаше на грешни места... което го правеше перфектен за активни телесни упражнения от всякакви налични естества. Надолу се мъдреха панталони от същата материя и спазващи същата идея и ботуши от велур с равна подметка. В момента бе зарязала част от обичайните си бижута и бе минала на много "скромни" за обичайните й представи такива. Огърлица от черни перли и два масивни пръстена и на двата й безименни пръста и толкова. Нямаше повече. Сега наниза от топченца потракваше всеки път щом разместеше тялото си за да намери малко по-удобна позиция. Беше сложила малка възглавничка под задните си части за да изолира студения камък от това, което не трябва да допира но удобството бе далеч и не искаше да й услужи. В момента много от крайниците й бяха натъртени след особено тежка задача и жената предвкусваше топлата вана и шишето вносен ром, които щяха да я чакат в малкия й апартамент няколко улици по-надолу. Свършеше ли щеше да остави останалите си задължения на Феникс, неин асистент и близък довереник. Можеше да го види през помещението улисан в някакво четиво- с кръглите си очилца и дълга руса косица изглеждаше абсолютно невинен в образа си на млад студент по история или някаква наука. Имаше нещо детско в него и то не предразполагаше да се предположи, че е опасен убиец чието истинско име дори самата тя не знаеше. Беше й приятел; това не го отричаше но въпреки всичко не смяташе, че има причини да му се довери съвсем. Това важеше за всичките й "братя" и "сестри" в групата, повече или по-малко.
Сега като се замислеше много от най-опасните хора в града бяха с нея в момента, всеки прикрил се в отделно кътче на огромната катедрала улисан в свои дела. Цареше мир и тишина, която не се нарушаваше дори от тихите разговори водещи се от някой по-отдалечени кътчета. Знаеше, че всички уважават нуждата й от спокойствие в момента и го оценяваше. Беше по-добре те самички да пазят тишина и да са кротки отколкото да ги изхвърли един по един като мръсни котета навън. Вече го бе правила многократно и почти всички се бяха научили.

by **Marry Delinger** Съб Фев 04, 2012 6:00 pm

Как мразеше да се намира на подобно място, особено с толкова много хора наоколо. Такива хора, които знаеха пределно ясно каква е тя. Предпочиташе да си седи удома и да се наслаждава на спокоен тих следобет със Спот. Но не! А на всичко отгоре, тук не пускаха и домашни любимци. Това бе и причината колито да обикаля неспокойно близките улички, нямащо търпение отново да се върне при стопанката си.
Но всеки си имаше задълженията, нали? Трябваше да предаде някакви документи... Наемен убиец и документи... Може би това бе най-омразното ѝ нещо в цялата работа, която вършеше. Какво друго можеше да мрази в тази професия?! Пасваше ѝ идеално. Вярно бе, че не се сработваше почти с никой тук, но това не важеше само за този век.
Имаше и нещо по-интересно. Намираше за изключително забележителна личност може би единствения човек, който може да се каже, че стоеше над нея (по чин) и пред този човек трябваше да отговаря. Главният наемник (по това време)-Мика или Талия, или какво сметнете за добре. Мари намираше тази личност за достойна да спечели почитанието ѝ. С нейния характер бихте си казали, че това е невъзможно. Повярвайте ми и тя си мислеше така, но уви ето, че и това чудо се случи.
Целта ѝ се показа пред очите. Естествено имаше и пречки, но те щяха да бъдат преодоляни набързо. Всичко бе затихнало, което издаваше, че определени хора не искат да бъдат притеснявани. Тази тежка атмосфера подхождаше на личностите събрали се тук, но отново едва ли това правеше впечатление, на когото и да било. Ниските ѝ обувки на двусантимертови токчета потропваха тихо и нарушаваха подтискащата тишина. Бе облечена с някакъв доста прилепнал панталон, който все пак ѝ позволяваше да се движи свободно и удобно. Ръкавите на широка бяла риза се вееха от лекия полъх, който създаваше с движенията си. Приличаше малко на някоя пиратеса извадена от пиратска книга. Харесваше ѝ този стил, радваха я погледите, които си печелеше.
Русокоското, който стоеше уж спокойно, но всъщност наблюдаваше всичко наоколо и бдеше като орлица над работодателя си, се размърда и фиксира Мари с поглед. Дори за стотни от секундата, за който лицето му се измени, Мари успя да усети вълната омраза, която я удари. Никога не бе разбрала защо той изпитва такива чувства към нея, но пък го намираше за забавно. Набързо стовари една купчина изписани листа и му обърна гръб. Той понечи да я спре, но беше прекалено късно.
Богинята почука на дървената каса преди да навлезе по навътре в помещението и да се приближи до Талия.
-Доклада... – Промълви тя и протегна длан с няколко листа.
Не ги бе оставила при онзи смешко. Това бе важна задача, поставена от самото кралско смейство и поверена дирекно на нея от главния наемник. Искаше да се похвали с перфекно свършената работа, колкото и нелепо и детско да звучеше всичко това.

by **Mica Nataliya Yula** Чет Фев 09, 2012 12:16 am

Делинджър? Талия вдигна глава от своите документи и писецът спря да дращи по хартията и да скрибуца; трябваше да го подмени, защото този не ставаше вече за почти нищо и лекичко я изнервяше. Беше усетила присъствието на своята стара позната и някак взета под крило душа още в момента в който Мари бе стъпила на територията на катедралата. Как да не я разпознае? Винаги бе толкова лесно и не защото девойката не можеше добре да прикрива следите си. Мика просто изпитваше особена симпатия към нея още от момента в който за пръв път се бяха изправили лице в лице- заради това лесно можеше да я открие в тълпата, да я разпознае и така нататък. Като да издърпаш червена нишка от огромен куп с бели такива- беше просто невъзможно да я пропуснеш, освен ако зрението ти съвсем не бе сдало багажа.
Налагаше се обаче да пази фасада, не трябваше да показва открито и пред голяма компания личните си чувства. Щеше да се възприеме като фаворитизъм- тя все пак бе главен наемник а Мари просто една от многото, които работеха за нея. Не беше добра идея за поведение пред индивиди, които при нужда можеха да се откажат от сегашното си настроение и да решат, че е най-добре просто да й кръцнат врата и с това да приключват абсолютно всички проблеми И наранената лична чест. Беше опасно море, това в което беше заседнала, но нали именно това поддържаше тръпката от "играта"?
Нека оставим тези мисли малко назад- беше вече ясно, че Мик нарочно държеше дистанция щом бяха пред други хора и толкова. И Сега на лицето й имаше делово изражение примесено с лекото раздразнение на това, че я бяха прекъснали. Това бе една загубена сметка, защото в миг цялото уравнение, което бе преработвала писмено бе избягало позорно. За това мразеше да прекъсва работата си без да я е свършила, после се чувстваше безполезна и отнемаше време да загрее отново. Имаше правото да се ядосва над това, макар и вината, че е толкова лесно разсейваща се да си бе нейна. С аура няколко инча по-студено-делова от колкото бе принципно циганката пое документите и ги сложи над своите. Очите й сега се плъзнаха по всичко описано вътре; все още не бе промълвила нито дума на своята почти повереница и по някакъв начин с това се опитваше да я държи в напрежение. Стандартна тактика, която обичаше да малтретира използвайки до край правомощията си като голям и страшен наемник стоящ няколко стъпалца над всички останали големи и страшни наемници. Не беше достатъчно за да плашат малките деца с нея- както правеха с престъпниците в града и Фенрир- но все пак се водеше нещо.
Изморена въздишка наруши тишината и Мика потърка лекичко лявото си око, опитвайки се да изкара малко сънливост от него. Заради свещите и мекото им осветление заобикалящо я бе започнала да се унася и може би се нуждаеше от една много дълга почивка в най-скоро време. Имаше нужда от един здравословен сън с нормална продължителност, защото напоследък прекалено много бе прекарвала в кратки дрямки и никаква логична развръзка между нея и леглото в малкия й апартамент.
Документите бяха важни, но не казваха нищо ново. Мика ги прегледа набързо- поредната дворцова интрига, поредната драма свързана около проклетия трон. Хавиер очевидно нямаше пръст в цялата случка, но това не можеше да се докаже. Никога не можеше. Просто... това бе той и го познаваше достатъчно, за да може да направи преценка на нещата и да извади нужните изводи, че при него няма невъзможни неща. От прекалено дълго бе в тази игра на тронове и никой не бе наясно как и защо точно. Сега очевидно някаква далечна роднина се бе опитала да се домогне до управлението и кралското семейство бе платило щедро, за да се лиши проблема драстично. Понякога това бе единственото, което помагаше в политиката и тираничното им управление до настоящ момент го доказваше. Печелеха добре от валящите като из ведро поръчки, правеха им дори и отстъпки.
- Трябваше да си го предала..- Мика надигна дясната си китка, за да открие мъдрещият се там старинен часовник. Беше изящен и много минималистичен, вероятно изработен от майстор часовникар заради орнаментите и проявения вкус. Изглеждаше скъп, но доста износен и кожената каишка нямаше да откаже една подмяна с малко по-нова. - ... преди петнадесет минути.
Беше в правото си да направи забележка за непроявената точност. При наемниците всичко трябваше да става по най-педантичния начин и да върви по план; неподчинение и прочее белези на деградация се считаха за проява на лош вкус и причината някой да ти кръцне врата в прикритието на сенките.
- Не всички са дарени с точност. - Феникс се материализира до Мари, беше я последвал. Дори не обърна внимание на "по-зелената" наемничка, очите му бяха фиксирали съществото, което имаше пълното му подчинение и... всичко останало. Той бе от фанатично покорните индивиди, които бяха толкова нестабилни, че се оказваха заплаха за всичко и всички от един определен момент нататък. Просто по блясъка на очите му си личеше, че е готов да загуби всякакъв разум и да се отдаде на тъмната си страна- можеше и вече да го е направил.
- Не всички могат да са отдадени на своята мисия като някой свой братя и сестри. - мъжът се усмихна мазно, подавайки някакви листа на Мика. Беше обещал да й помогне, като състави списък с всички обучаващи се в момента за наемници индивиди и да прецени кои са готови да бъдат тествани пред всички членове на организацията им.
- Това ли е всичко? - Талия кимна отсечено и това бе единствената благодарност, която мъжът щеше да получи. Останалите му думи бяха игнорирани изцяло, което трябваше да се приеме като вид намек.
- Да, няма повече. Мога ли да бъда полезен с още нещо?
- Не. Остави ни.

by Sponsored content

Нортфорд, Катедралата, some time ago;

Нортфорд, Катедралата, some time ago;

Re: Нортфорд, Катедралата, some time ago;

Re: Нортфорд, Катедралата, some time ago;

Re: Нортфорд, Катедралата, some time ago;