Нортфорд, преди 2 месеца

by **Оливър Ванденбург** Вто Яну 03, 2012 1:48 pm

Беше някъде началото на Ноември. Този сезон удряше студенината си в лицата на хората, като има показваше, че декември щеше да дойде скоро и щеше да стане още по-студено. Тази ноемврийска студенина се изразяваше единствено във вятъра, който не беше особено спокоен днес и ,разбира се, няколкото превалявания сутринта, като капките на дъжда можеха да ти счупят стъклото на апартамента. И те бяха разгневени, че скоро щеше да бъде сняг, а не дъжд, а това не им се харесваше. Никой не обичаше да замръзва и след това да умира - да се топи по дебелите кожени палта на онези изискани дами, близо до леталната възраст, позволяващи си такива екстри само с една малка пенсия.Но няма нищо, те изглеждаха като себе си, нали това беше важното за тях? Или тези снежинки да се топяха по топлите лица на децата, които чакаха снега вече цяла години и сега щеше да бъде времето. И като казваме сега имаме предвид някъде средата на декември. Но той още не беше дошъл,затова да продължим с огледа на ноемврийската атмосфера.
Беше към 2 часа следобед. Общо взето имаше много малко хора,а и кой се разхождаше през такова студено време?След няколко дена в Нортфорд, Оливър беше опознал достатъчно града, че да го прекосява и нощем. Живееше в една квартира на километър от парка, в който сега обмисляше да премине. Сега вече беше изминал няколко крачки навътре в зеленината и усещаше нейния дъх близо до своя. Беше наистина необичайно това у него - да усеща такива малки , незабележими и абсолютно непотребни неща. Но той не можеше да отхвърли това от себе си, а напротив - наслаждаваше се на откритото, без да изразява това удоволствие наяве.
Беше облечен в обикновеното черно палто и все пак замръзваше. Не беше ден днес нито за излизане, нито и за дишане, защото мъжа можеше да усети въздуха по гърлото си, което и без това беше леко болно. Можеше да усети неговите малки джобни ножчета, които се набиваха в лицето му.
Реши да стопли едната си ръка и я мушна в скъсания джоб, след което откри кутия от цигари. Извади я и откри, че е празна. Не беше негова обаче. Историята беше кратка. Срещна едно момиче, което познаваше от няколко години. Тя пушеше. Искаше да ги откаже. Той й помогна като извади останалите цигари и ги счупи, след което ги изхвърли. Забрави за кутията, която сложи в джоба си , за да не му пречи на ръцете. След ден видя същото това момиче отново да пуши. Той не влияеше на никого.
Изхвърли кутията и седна на някаква пейка и се облегна назад. Само някой да минеш. Той се нуждаеше от нечие лице, което и да беше то. Едва ли би се престрашил да започне какъвто и да е разговор, поради причината, че често нямаше какво да каже и не знаеше как да започне и за какво да говори. Нямаше никаква идея защо това се беше породило у него.
Стана, недочаквайки този 'някого'. Тръгна на заден ход , за да огледа парка. Беше пуст, а Оливър искаше хора около него - колкото повече,толкова повече, но засега не успяваше да намеря каквато и да е била компания, която да го развеселява и забавлява. А той само да гледа този театър.
В съзнанието му , той хареса това сравнение.
Още няколко крачки назад , а ледените стъкълца, очите му, попитаха още от зеленината, поне частицата,която беше останала. Времето беше влажно, имаше още трева и тя ухаеше хубаво.

by **Алисън Грейс** Вто Яну 03, 2012 2:15 pm

Какво по-хубаво от студеното време. Особено след тежка нощ като моята. Събудих се около 1 часа следобед със ужасяващ махмурлук и имах чувството че всеки момент тялото ми ще стане на парчета и просто ще умра, сама в тази голяма къща, едва ли някой ще се сети за мен и ще ме намерят след няколко дни вече разлагаща се на скъпия персийски килим, подарък от "татенцето" за новата къща. Жалко сигурно се е охарчил доста парички, а аз просто така да легна и да умра на него. Лежах си в леглото и през главата ми преминаваха най-различни мисли. Да знам че беше глупаво да пия, но винаги се слъчва така че в бара срещам някой чичко с дебела пачка пари който решава че може да ме залъже с малко алкохол и веднага да налапам въдицата след което да ме вкара в леглото си, но аз бях твърде умна за да го позволя. Разрешавах му да ме черпи колкото си поиска докато не се отрежа както подобава, после го лъжех че отивам до тоалетната и безцеременно си тръгвах, оставяйки го да плати цялата сметка и да си размята половите органи далеч от мен. Усмихнах се на себе си, определено бях доста лоша. Направих усилие да стана и отидох на чешмата, вкарах се във вид, изпих чаша кафе и реших че ще излизам, чистия въздух винаги ми помагаше срещу, махмурлука. Облякох си палтото в комплект с чифт от най високите си токчета и излязох. Минах през близкото кафе и си взех чаша капучино, а след това се запътих към парка. Студа приятно докосваше лицето ми и ме освежаваше. Навлязох в парка когато забелязах към мен на заден ход да се приближава някакъв мъж.
- Хей внимавай да не паднеш. -извиках му и се усмихнах когато ме погледна. - Или по скоро да се блъснеш в някой.
Изглеждаше ми много познат в лице, но не се сещах за името му. Опитах се да си спомня, но без успех, главата ми просто беше блокирала. Огледах го от горе до долу когато ме връхлетяха спомените. Той живееше в близост до къщата ми и се бяхме засичали няколко пъти, но не го познавах лично.
- Защо си мисля че си ми съсед? Голямата къща ето там. - посочих с пръст, къщатата ми се намираше на няколко крачки от парка и беше съвсем забележима с огромните си размери.Бях почти сигурна че съм го виждала, но почаках и той да потвърди.

by **Оливър Ванденбург** Вто Яну 03, 2012 2:37 pm

След като чу някакъв глас зад себе си, Оливър тутакси се обърна и честно казано беше изненадан. Беше изненадан, че въобще имаше някой , който да е излязъл на това студено време и някой, който да го заговори. Сега заповаше да отхрърля чувството на студенина и да опитваше да на го чувства. Но ноември си беше такъв месец, който не прощаваше.
Мъжът общо взето не каза нищо, а вместо това стоеше и гледаше момичето , което го заговори. Беше го предопредила да внимава да не падне или да не се блъсне в някого, защото нямаше да е много приятно за този 'някого', който щеше да бъде отнесен от тежаста на Оливър. Но и без това нямаше и жив човек в парка, кого можеше да бъде блъснат от случайно вървящия назад Оливър. След малко момичето реши , че са съседи и показа къщата си. А къщата определено беше голяма и се забелязваше от мястото където сега стояха. Мъжът реши, че може би се бяха засичали, въпреки, че той заобикаляше по по-малките улички, които скъсяваха пътя му до мястото, където щеше да посети и да отиде. Само един ден се беше спрял , за да я разгледа отвън както трябва. И според него беше хубаво място за живеене в сравнение с квартирата му, обитавана и от един 17-годишен хлапак, който се опитваше по всякакъв начин да довлее някое друго момиче в стаята си. Абсолютно напразни опити - момичетата си тръгваха разсърдени.
При все , че не живееше в такъв разкош, какъвто предполагаше, че това тук момиче живее, той кимна.След което се обърна към нея и каза :
-Да,може би. Живея в онзи блок-показа той с ръка близко намиращия се блок,-на квартира.Най-вероятно сме се виждали няколко пъти- усмихна се той.
Досега държеше ръцете си на топло в черните джобове и си играеше с конеца на джоба му.След което извади дясната си ръка и я подаде, осъзнавайки, че беше забравил да се представи.
Замисли се за първите 3 секунди - първото впечатление, което човек създаваше. То беше колкото важно, толкова и незначително, беше въпрос на преценка и до човека. Лично той можеше да бъде повлиян от тези три секунди, но сега нямаше смисъл.Дори и за самия себе си.
-Оливър Ванденбург, приятно ми е...съседке - усмихна се той, показвайки на яве една широка усмивка. По бузите му се появиха отайващо познатите тръпчинки.
Отстрани всичко това изглеждаше наистина необичайно за парка. Отново беше пуст и имаше само двама, което се запознаваха. Защо им беше? Единият беше подал ръката си и беше казал името си. Двете думи паднаха на земята и гледаха мъжа.Но само него - сякаш искаха да кажат нещо, да се представят поотделно. Мислено Оливър ги бутна с крак и името-двете думи- се изпари.Полетя из въздуха и се чу онова свистене, което се получава при бързо действие.

by **Алисън Грейс** Вто Яну 03, 2012 3:00 pm

Зарадвах се че не греша, защото щеше да бъде доста кофти. Погледнах го и му се усмихнах неловко когато показа къде живее. Не бях от този тип хора който съдят другите за това че нямат пари, не всеки беше късметлия, макар че парите не винаги бяха нещо добро, на мен например ми бяха донесли само нещастия и за какво ми бяха когато мразех семейството си и нямах приятели, само и и единствено за лична изгода. Но бях твърде егоистична да подаря фонда си на някоя болница или сиропиталище, колкото и лошо да звучи това бях свикнала да живея в разкош и не можех да си представя живота си без него. Мъжът ме гледаше и беше подал ръката си, а аз бях толкова замислена че дори не бях забелязала. Тръснах глава, за което ужасно много съжалих по -късно и подадох своята ръка.
-Алисън Грейс, но предпочитам само Али. - казах му и се усмихнах нежно. Макар да беше студено ръката му беше топла и приятна на допир, за разлика от моята която беше като ледена висулка. Настъпи минута мълчание, доста неловко при това, за пръв път от много отдавна ми се случваше да се притесня за нещо и по скоро да се притесня от някой. Не знаех какво да кажа, а и той не изглеждаше особено разговорлив, усмихнах се неловко и се опитах да завържа разговор.
- Та какво правиш при такова време на вън. Мислех че аз съм единствената луда която обича студа. - засмях се и отпих от капучиното. Скоро не бях виждала парка толкова тих и пуст,дори се зарадвах че ги нямаше птичките който летят нагоре надолу и си изхвърлят излишните вещества по главите на хората. Всъщност обичах всеки сезон, времето никога не ми е било проблем, дали ще е смразяващо студено или ужасно горещо, настроението ми винаги си беше прецакано, дори сега не ми беше особено добре, но главата беше спряла да ме боли и можех да отворя очите си напълно.Огледах се наоколо сякаш за да се уверя че Оливър още е тук.

by **Оливър Ванденбург** Сря Яну 04, 2012 8:05 pm

Стана му странно това да стоят на едно място. Вместо това Оливър беше твърдо решен да се пораздвижи и тръгна с бавни крачки към посоката, от където идваше Али.Земята сякаш се държеше върху краката му, а той усещаше , е стъпалата му се забиваха в цимента. Да, пътеките, които трябваше да обикалят из парка, из зеленината и многобройните дървета, през цветята и храстите, през детските площадки, които сега бяха пусти и можеше да се каже, че детския смях сега кънтеше по стените на невидимата стъклена кутия, в която трябваше да се забавляват децата, които и без това отсъстваха днес.Явно онези, които се грижеха за тях, наистина го правеха и то свястно. Започваха да се появяват още няколко човека, които потрепваха при допира с вятъра и се успокояваха, когато полъхът свършеше и отминеше своя път през тях.Сега, само няколко секунди обаче,погледът на Оливър обикаляше и подскачаше по клоните на дърветата, търсейки онези зелени листа през пролетта, най-вече през лятото, които пазеха сянка на някой уморил се от голямата разходка.
-Ходих за кафе и мислех да се връщам - каза мъжът простото си обяснение.Кафето за него беше като листата на дървото през пролетта. Беше просто нужда.-Иначе не съм любител на студа - смях.-Но въпреки това никога не бих отказал да изляза.Продължиха да вървят.
Вкус на кафе и кофеин в устата му.
И на захар.Както и на въздух. Той усещаше ли се?
-И както сме започнали със запознанството ,ще се проявя като нахален и ще те питам за миналото ти -усмивка, отправена към Алисън.Нямаше представа защо винаги питаше, при положение , че той не обичаше особено да говори, макар да не беше чак толкова трагично.Да, трагично не беше, но беше малко самотно. Искаше отчаяно да се срещне с бъдещето, а именно със сегашното настояще.

by **Алисън Грейс** Сря Яну 04, 2012 8:30 pm

Погледнах го и се замислих за момент. Питаше ме за миналото, какво ли можех да му кажа, бях сигурна, че едва ли животът ми щеше да му направи впечатление. Въпреки това поех дълбоко дъх сякаш опитвайки се да удължа този момент завинаги, но за жалост нямах тази сила.
- Да те предупредя, че едва ли ще си особено въодушевен от това което ще чуеш, затова напълно ти е позволено, да се прозяваш или просто да не ме слушаш. - казах му и се засмях след което отпих от капучиното си. -Израснала съм в семейството на хора с особено голямо влияние и материални възможности.Както може вече да си забелязал. - казах и отправих поглед към къщата си. - Детството ми може да се отбележи като една голяма бизнес сделка, подаряваха ми подаръци, в замяна на това да се усмихвам фалшиво и да лъжа пресата че имам най-добрите родители.В тинейджърските ми години последваха няколко опита за самоубийство, с неуспешен край за жалост, след това отново уговорки, пари, подаръци, пансиони, смяна на няколко училища поради изключване, рев, ярост, подпалване на къщата до основи и така. -говорих толкова бързо че спрях за момент за да си поема дъх. Оливър ме слушаше и сякаш виждах в очите му разбиране, имах усещането че мога да му вярвам. Направих драматична пауза в която се борих със себе си дали да му разкрия дарбата си, е какво пък щях да загубя, и без това можех да го накарам да забрави. - И после открих това. - погледнах го и се огледах по улицата отсреща вървеше тъмен мъж, притворих очи и го накарах да започне да подскача, след това да затанцува, а накрая да се разплаче. Оливър гледаше с недоумение. - Мда, аз го накарах да го направи. - побързах да изпреваря въпроса му. - Имам това нещо, не знам как да го нарека, нещо като дарба. Мога да въздействам на всеки, нещо като марионетство.След като го открих се преместих тук, далеч от всички който познавам.- погледнах го и зачаках да видя какво ще каже.
- Е толкова за мен. Ами твоето минало, знам че ще е къде къде по интересно от моето!- засмях се неловко.

by **Оливър Ванденбург** Чет Яну 05, 2012 9:14 am

Оливър разбираемо поклати три пъти глава, за да е сигурен , че тя знае, че слуша. Първият път беше в началото, някъде близо до думите ,,бизнес сделка" или може би точно на тях. Втория път беше когато тя разказа за смяната на училищата и за опожаряване на къщата им , което му се стори доста необичайно за момче, живяло в пълен разкош.Но си имаше и такива настроения, като например при холивудските звезди - дори и най-богатите и прочутите взимаха дрога, защото накрая им става скучно от целия им този живот и просто се опитват да се позабавляват и те, а не само публиката.При Алисън беше опожаряването, което бе сякаш по-добре от всичко друго.Третия път беше, когато тя накара онзи човек да прави това, което тя поискаше. Беше наистина кимане, леко разширяване на очите, може би от почуда, може би от вълнение, че някой притежаваше дарба и приличаше от частица на Оливър, а след това обръщане на главата към момичето. Накрая той отново гледаше спокойния човек. Реши да не казва нищо особено за това, което тя направи, защото точно сега умението му да подбира думите си изчезна.Можеше само да започне с миналото си, от което той реши също да подбира, макар етапите в него да бяха едва четири. Етап едно - неговото малко детство , някъде из Есен, етап две - неговите приемни родители и 11 години чистота,понеже му се налагаше да върши работата на баща си като чистач, етап три - бягство и влачене на куфар. Самолет. Етап четвърти някъде из другите страни. Бяха кратки етапи, освен може би 11-годишния предстой при приемното семейство в покрайнините на Мюнхен.
След като за две-три секунди изреди етапите от своя не приключен и все още млад живот, Оливър мислеше ( но само мислеше) , че историята у беше готова за показване пред света. В момента можеше единствено на Али. И това сякаш му беше достатъчно, за да говори, от които имаше нужда. Усещаше как беше загубил лексиката си, а от това му стана смешно.
-Моята история е малка, надявам се. Нека да видим...Роден съм в Есен, Германия. Тоест общо взето съм германец, макар това да не интересува никого. Осиновен бях от едно семейство в Мюнхен, на 5 години.Баща ми беше най-ужасния човек на света с богат набор от обидни думи.Майка ми беше неутрална. - Нужна ли бе тази информация?-След 11 години...значи на 16 някъде избягах, защото -Спри, спри. Без причина!,-ами защото не ми беше мястото там сякаш. Просто не бях приет както обичайното гостоприемство на германците. Но жалко - смях, но леко студен. Само за да смръзне едно ледено купче и то да се счупи, от допълнителната студенина.-Отидох в Белгия и там продължих да уча, лъжейки за подписите на родителите си, защото все още ми се водиха приемните. Както и да е, от 18 години до 21-а учих в университет, отново в Германия, но възможно най-далеч от градовете,в които съм бил.Учих журналистика и после прекъснах, а след прекъсването си останах още няколко месеца, в които взех задочно материала и накрая изпитите, които не бих казал, че съм минал, затова може би ще повторя следването, ако някога имам желание -усмивка.-И така от може би три месеца съм тук - Край.Не съвсем.- А относно това, което направи с човека... - той нямаше да прави нищо на хората, щеше да го покаже на ръката си. Той се спря и протегна леко лявата си ръка напред.Дланта му беше съвсем леко разтворена, а след малко се появиха малки искри , които пръскаха насам- натам, а след това от тях се образува и сфера от...електричество.Колкото и смахната да беше дарбата, напълно безполезна, сега Оливър видя в ръката си красотата на тези искри. А и беше забавно да чувстваш леко гъделичкане по дланта.След това сферата изчезна и докато Алисън се усети, тя беше докосната от лек прилив на ток, тръгващ от ръката на мъжа. И после той се отдръпна.

by **Алисън Грейс** Чет Яну 05, 2012 9:48 am

Слушах го доста внимателно защото знаех че историята ще бъде интересна. В главата ми се въртяха мислите как хората са се сблъсквали с различен вид нещастия, а аз се оплаквах за това че бях богата. Мразех се за това защото знаех че е егоистично и твърде престорено. опитах се да се поставя на мястото му, да изживея живота му, но без успех, а и как бих могла като животите ни се различаваха толкова много.Аз бях живяла охолно със всякакви глезотийки, а той е бих осиновен, избягал е, нямал е нищо. Погледнах го и му се усмихнах сякаш за да разбере че го разбирам, но изобщо не беше така. Когато видях какво направи с ръката си и погъделичването на тока по цялото ми тяло, тръпка на щастие ме изпълни. Не бях единствената която беше различна, той също имаше дарба.
- Ти ти.. ти си като мен!- заекнах и се зарадвах толкова много че може би щях да му се хвърля на врата, но се въздържах.
Кой би предположил че от всички хора на този свят аз ще съм до човек който също има дарба като мен. Краката бяха започнали да ме болят затова му аправих знак да седнем на една от пейките. Настаних се и извадих цигара, запалих я и отпих от капучиното си.
- Искаш ли? - попитах и подадох кутията си. - Аз също съм тук от скоро 2-3 седмици може би, няма месец. Все още никой не познавам. -засмях се и извъртях очи. - Ами на теб харесва ли ти тук?
Попитах го и издишах дима на няколко перфектни кръгчета.
- Някой път може да излезем до някой клуб да пием по нещо.- предложих му. -Ако си по нощния живот като мен. -засмях се и го погледнах с надежда.
Беше станало толкова студено че не усещах ръцете си и ми се наложи да ги топля с вече полуизстиналото капучино. Искаше ми се да завали сняг. Толкова много обичах снега. Замислих се над това колко лесно щеше да ми бъде да мога да контролирам и времето. Усмихнах се леко на себе си, сигурно бях луда.

by **Оливър Ванденбург** Чет Яну 05, 2012 6:49 pm

За Оливър нямаше абсолютно никакво значение дали беше разбран от Алисън, която също като него кимаше в знак за разбирателство. Той не можеше да преценява лъжите, но точно за тази ситуация беше безразличен. Така или иначе той все някога получаваше разбирането, но сега не му беше нужно.Те седнаха, понеже явно краката на Алисън не издържаха повече, а и как биха могли, при положение, че бяха обути на високи токове и се движиха може би по-бързо от нормалното, защото краката на мъжа се беше ускорила незабелязано от самия него и той я налагаше на новата си позната.Дори когато седнаха мъжът почувства облекчение върху стъпалата с, които вече започваше да не чувства, поради въображаемото им забиване в цимента на пътеката, която скоро щеше да излезе от парка и да завлече случайните минувачи с нея навън. Проправяше си път между дърветата, поздравяваше последните паднали листа, като им махаше за сбогом, срещаше се очи в очи с вятъра, който пък й намигваше, и накрая можеше да докосне с невидимата си ръка светът, някъде извън парка и изчезващата му зеленина.
Той отказа предложението й за цигара. Днес щеше да мине без това. Но не би отказал предложението за някой клуб. Но това дойде по-късно. Преди това той беше попитан дали му харесваше тук. Няколко дена не бяха нищо особено, но при положение, че той се беше постарал да разгледа града можеше да отговори на това с положителен отговор. А и ,,не'' също вършеше работата, макар да звучеше грубо. Всъщност му харесваше.
Беше интересно.
Някакси забавно.
-Да, разбира се - смотелеви той, а след това продължа - Не съм голям фен на нощния живот, но пък харесвам баровете - Алкохолът.-Тук..тук ми харесва, може да се каже. А щом на мен ми харесва, ти трябва да си направо очарована - извърна поглед към къщата. Нямаше никакво презрение. Никаква завист.Не, Оливър бягаше от тези две неща, не материални думи.След това върна погледа си към Алисън и се усмихна, като изкриви устните си на дясната страна. Това беше една типична , обичайна усмивка, която можеше да се забележи по лицето на Оливър, не рядко, но не и много често - някакво средно положение, върху което винаги заставаше всичко, що се отнася до мъжа.
-Не зная какво да те попитам, всъщност си ми твърде интересна,но нямам въпроси - каза той с усмивката си. - Кога разбра за това, което можеш? Как ти се стори, защото аз, примерно, го приех твърде спокойно, някак като даденост.

by **Алисън Грейс** Чет Яну 05, 2012 9:14 pm

- Питаш дали ми харесва. Ама ти сериозно ли? - засмях се и направих учудена физиономия. - Мразя това място, тук се чувствам като във затвор. Далеч от всичките ми приятели и всеки който има значение за мен. Хората тук са ужасно негостоприемни, винаги сърдити и нацупени. Макар да живея в огромна къща, съм сам самичка там и вечер доста ме е страх. А и старите собственици бяха някаква побъркана бабичка магьосница, знам ли какви магии е забърквала. - поклатих глава с неодобрение, за да се отърся от мисълта.- Всъщност доста се учудвам че срещнах един човек с който да си поговоря и който да изглежда нормален. - усмихнах се леко и преметнах косата си на една страна.
Няколко бездомни кучета се разхождала наоколо и чакаха някой заблудена личност която да им подхвърли нещо за ядене, доста странно не се виждаше често глутница кучета, нали уж от приютите минаваха и ги прибираха. Направих на едното жест с ръка да се махне, но то се настани до пейката и зачака. Колко жалко че дарбата ми опираше само до хора, щеше да ми свърши страхотна работа с прогонването на семейство гълъби който бяха свили гнездо точно под прозореца ми и издаваха странни звуци по цяла нощ.
- Дарбата ли, ама ти ми дойде доста изневиделица.- започнах. - Стана така че докато бях в гимназията, директорката ме беше хванала да пуша марихуана в двора на училището и естествено бях изправена пред съвет с предложение за изключване. Доста ми беше писнало от всичките тия простотии и както си седях и нагло оглеждах всички в стаята на директора, която междъвременно отпиваше от чашата си с вода си помислих "Ех колко ще е хубаво просто да се задавиш и да умреш" и какво мислиш че стана? - засмях се силно, а когато той ококори очи побързах да добавя. - Спокойно не успя да умре, заради уменията на майка ми да прави изкуствено дишане, но доста се беше поизплашила. От тогава започна да става така че когато си помислех нещо за някой и то веднага ставаше. От начало бях доста шокирана, но после разбрах че мога да го използвам за лична изгода. Да по тормозя родителите си, да унижа някой който ме дразни и така. - направих жест че с това приключва историята.
- Доста забавна историйка не мислиш ли? - засмях се и повдигнах вежда. - Предполагам че твоята е още по интересна. Не се срамувай! - засмях се и го подканих да говори.- А после можех да ми разкажеш какви са хобитата ти! - казах церемониално и потропах с пръсти по вече празната чаша от капучино.

by **Оливър Ванденбург** Съб Яну 14, 2012 3:17 pm

Вълна, по-точно настроение за смях заля Оливър. Неговата история как точно беше се запознал със своята така необичайно непотребна дарба нямаше никакви шансове да се мери с каквато и да беше друга история, защото и лампата нямаше никакво значение. За да стане по-подробно ще кажа защо споменах лампа. 'Интересната' история беше свързана с една лмпа и един лош баща. Накратко - Оливър беше поправил една лампа, до която попринцип не протичаше никакъв ток, както и в цялата къща, всъщност само в кухнята имаше известно количество електричество. Затова Оливър се чудеше защо баща му се беше опитвал да оправи вече отдавна неработеща лампа. Затова просто беше решил да му покаже, че уменията му не са напразно и да вдъхне частица увереност на човекът, който го ругаеше. Разбираше този аргумент беше се появил няколко години след тази систуация. някъде из ума на Оливър. Само дето тогава, в прословутата нощ в лампата, ток нямаше и в съседния апартамент. Но това той нямаше от къде да знае. Нито баща му.В момента мъжът не знаеше от къде да започне, какво да разкаже и къде да свърши, защото нямаше история. Имаше една лампа и липса на ток в предградията на Мюнхен, но за разлика от големия град , в ръцете на малкото осоновено дете имаше електричество.
Засмя се. Искрено.
И след това повдигна едната си вежда.
-Интересно? Бих го нарекъл трагично, безинтересно, но и напълно безполезно да казвам какво беше станало, защото общо взето нищо особено. Аз включих лампа , когато нямаше ток . И никой не забеляза, че никъде не светеше друга лампа, а аз отново бях възнаграден с обиди - Историята му сега звучеше ( поне частта с обидите) като насмешка. Скеч. Струваше му се нереално , че просто ги бе търпял и бе мълчал. Но мълчеше и сега, нали? Макар че той често бе 'говорил' с ръцете си, посягайки на училищните побойници. Беше му забавно постоянно да слуша учителите му, които се възмущаваха от неговото побойничество, при положение, че той беше любимец на смахнатата учителка по литература и смахнатия учител по руски. Не се питайте защо се учи руски в Германия, при положение, че страните бяха воювали дълго. Беше единствено училище с руски в Мюнхен, а Мюнхен беше голям град. И френски се учеше, но почти никой не го харесваше.Сигурно се дължеше на жената на трета възраст, която изговаряше думите бързо и неясно.-Моите хобита?-изпълняваше той 'заповедта' на своята нова компания за днес.Повдигна едната си вежда отново, криввайки устни , правейки усмивка.-Пиша поезия, но това е банално, предполагам. Друго... Карам сноуборд, но рядко има сняг. Понякога говоря много, това се изразява като хоби, май. Гледам много филми, каквито и да е.Пия много кафе, обичам да опитвам и да търся нови видове.Същото при виното - търся и опитвам видове.А какви ще са твоите интереси? -полюбопитства и той. Вече беше извадил ръцете си от джобовете и сега ги беше протегнал леко напред, подпряни на колената му, правейки нещо като омрук , за да се опита да ги стопли отново. Беше изненадан колко студено му бе винаги. А може би се дължеше на облеклото му под якето.

by **Алисън Грейс** Нед Яну 15, 2012 7:12 pm

Изслушах го възможно най-внимателно, колкото ми позволяваше скования ми от студ мозък.
-Поезия! Трябва да ми прочетеш нещо твое някой път!Колкото до моите хобита, почакай и ще ти кажа! - станах от пейката и го дръпнах за ръката, той ме погледна странно, а аз се засмях и казах. - Спокойно няма да те отвличам. Но мисля че в името на здравето и на двама ни е по-добре да отидем някъде на топло.
Пуснах ръката му и го оставих да върви спокойно. Излязохме от парка и се запътихме по калдъръмената уличка, ах колко мразех тези улици, не беше честно спрямо жените да се правят, та тези токове да не са за един ден. Опитвах се да ходя възможно най-стабилно, но краката ми не ме слушаха и се кривяха при всякак крачка. Квартала в който се намирахме не беше толкова голям и наличието на кафенета беше голяма рядкост. След петнайсетина минути мълчаливо вървене или по скоро кривене от моя страна стигнахме до едно затънтено кафене. По-скоро приличащо на кварталната кръчма. Замислих се за минута, но скованото ми от студ тяло сякаш само прекрачи прага на кафенето. Оливър ме погледна с почуда, но ме последва без да каже нищо.Обстановката в кафенето беше точно както от едно време, а миризмата на мухал и автентичността на мебелите показваха, че мястото датира от поне половин век. Вътре беше почти празно с изключение на няколко мъже който изглеждаха видимо почерпени. Отидох в най-крайния ъгъл и се настаних на едно от сепретата, Оливър също се настани до мен. Съблякох палтото си и останах по една тънка блузка, но се чувствах перфектно, беше топло и уютно. При нас дотърча жена на средна възраст и попита за поръчката ни.
- Виенско кафе, с повече сметана и три захарчета. - казах и погледнах към Оливър.- Така мисля че е по-добре. казах му и се настаних удобно. - Колкото до хобитата ми, ами обичам да пазарувам, да купонясвам и да пазарувам. - засмях се когато повторих пазаруването два пъти.- И също като теб обичам да пия кафе! Даже мисля че съм пристрастена. Мъжете също са ми хоби. Колкото и странно да звучи.- усмихнах се и прехапах долната си устна.
Извадих кутия цигари и запалих. Замислих се дали вместо кафе не трябваше да си поръчам нещо по сгряващо, като бутилка скоч например, но главата ми и без това беше като бомба която всеки момент щеше да избухне след снощното ми хойкане насам натам.
- Разказахме си животите така че мисля че е време да преминем към нещо по-лично. Като например имаш ли си приятелка, защото ако имаш не ми се иска да имам проблеми с нея. - засмях се и отметнах кичур коса назад.
Какво бих могла да направя флиртуването беше в кръвта ми, просто не можех да се сдържам, макари той да беше твърде потаен тази негова тайнственост ме привличаше още повече, а и какво бих могла да загубя.Погледнах го с интерес и се усмихнах привлекателно сякаш за да го накарам да каже че е свободен.

by Sponsored content

Нортфорд, преди 2 месеца

Нортфорд, преди 2 месеца

Re: Нортфорд, преди 2 месеца

Re: Нортфорд, преди 2 месеца

Re: Нортфорд, преди 2 месеца

Re: Нортфорд, преди 2 месеца

Re: Нортфорд, преди 2 месеца

Re: Нортфорд, преди 2 месеца

Re: Нортфорд, преди 2 месеца

Re: Нортфорд, преди 2 месеца

Re: Нортфорд, преди 2 месеца

Re: Нортфорд, преди 2 месеца

Re: Нортфорд, преди 2 месеца

Re: Нортфорд, преди 2 месеца