Вековната иглолистна гора;

by **Robbin.** Сря Дек 28, 2011 1:20 pm

За да навлезеш на територията на манастира и всички негови терени те чака първо поход сред огромни дървета на много години. Тук бе винаги сумрачно и изключително мрачно, често се стелеше неприятна мъгла и странни на вид животинки и същества бродеха сред нея. Опасности не дебнеха, но цялата местност лазеше по нервите със своята мелодраматичност достойна за възпяване в четиридесеттомов руски роман.

by **Джеймс Уилям Алигиери** Чет Дек 29, 2011 12:13 am

Беше го сънувал. Не веднъж, не винаги ясно, но се случваше - рано или късно, винаги се случваше. Някой от двамата правеше първата крачка и заравяше бледите си пръсти в косата на другия, жадно придърпвайки го към себе си, като че ли опитвайки се да изсмуче от него и последната останала енергия. Целувките бяха жарки, страстни и прекалено алчни - нито един от двамата не даваше, а грабеше ли, грабеше, докато някой от тях не се откажеше, за да си поеме въздух, преди отново да се гмурне отново в това особено състезание, което караше дори космите на ръцете на Джеймс да потръпнат, краката му да се олюляват, а главата му да се върти приятно, като след изпита бутилка бърбън. Понякога усещаше дори силната миризма на одеколона на Джак, пропиваща се по пръстите, дрехите и бузите му, преминаваща като горчиво лекарство по устните му. Понякога сънят бе неясен, размазан и прекалено кратък, но идеята винаги оставаше. Понякога дори собствените им фигури с Баскервил бяха просто петна - ту цветни, ту черно бели. Лица нямаше, само усещания и шепнещи гласове - но нямаше нужда от тях. Джеймс знаеше кой е човекът, завладял съня му, дори си позволяваше да контролира накъде да се развива. Но никога не се случваше нещо повече от целувка - дали защото не можеше да си го представи или го бе страх, че това ще задълбочи прекалено много нещата, русокоското просто подскачаше в леглото си - така, както правеше, когато сънуваше кошмари. Облян в студена пот, изтръпнали крайници и сърце, което би се пръснало всеки момент от вълнение. Дали ако не бе само сън щеше да се чувства по-същия начин? Или самия факт, че бе идеализирал Джак в съня си, неговите движение, че го бе превърнал в това, което искаше да види от него, не го караше да тръпне, когато усети въображаемите му ръце, плъзгащи се нагоре-надолу по корема му? Може би бе това. Може би ако нещо подобно се случеше в реалния живот, Джей нямаше да е толкова развълнуван. Но блондинът си мислеше, че никога няма да разбере дали е прав, защото всичко това бе чисто и просто сън - доста грешен и непозволен, и все пак носеше някакво приятно усещане, някаква вътрешна хармония, която спираше Алигиери да върши глупости, които само биха застрашили приятелството му с Джак.
Но ето, че опасенията му бяха станали реалност. И сега, докато влачеше раненият Баскервил, прехвърлил ръцете му през врата си, суркайки го като голям, коледен чувал, Джеймс се опитваше да се отърве от онова прекалено приятно, гъделичкащо чувство в стомаха. Това ли бяха пеперудите, за които всички говореха? Защото ако бе така, то той се нуждаеше от спрей за буболечки, доста по-силен от Райт. Можеше да се закълне, че все още усеща допирът на студените устни на Джак по своите - изненадващо горещ, като се има предвид ситуацията. Ако един такъв безобиден допир можеше да го накара да умува върху случилото се, опитвайки се да стабилизира сърцето си, какво оставаше за нещо повече? Та, той все още виждаше лицето на най-добрия си приятел, когато мигнеше, представяше си картината като излязла от романтична драма и това му харесваше. О, Богове! Наистина му харесваше.
Русокоското спря за секунда, отърсвайки се от прекалено грешните си мисли, които го водеха в посока, която започваше все повече да не му се нрави, за да намести Джак върху гърба си. Усещаше тялото си прекалено изморено, лицето си - изпито, а краката му все повече заповаха да треперят, когато правше крачка напред. Крепеше го само мисълта, че Баскервил трябва да живее и че манастирът вече не е толкова далеч. Трябваше да върви, ако искаше хрътките да не го застигнат и щеше да го направи - след тези 15 секунди сладка почивка, с която рискуваше мускулите му да се разтреперят отново и да се схванат по свой собствен, отмъстителен начин. Точно в момента, блондинът трябваше да е силен и за двамата, а единственото, за което можеше да мисли включваше подобието на целувка с Джак и възможната трагична смърт и на двамата.
Джеймс извърна глава леко назад, колкот да зърне с периферното си зрение отпуснатото тяло на приятеля си. Не изглеждаше така, все едно диша, но надеждата, която русокоското бе стаил в сърцето си, го караше да вярва, че всичко ще е наред. Косата на Баскервил се спускаше през лицето му като перде, което пречеше на мъжа да види лицето му - което може би бе за добре, понеже здравата щеше да се стресира, виждайки как всичкият цвят, символизиращ живота се оттеглил от бузите му. Искаше му се Джак да помръдне дори за секудна, но той не правеше абсолютно нищо, за да оправдае опасенията на приятеля си. Точно за това Алигиери си бе наложил да вярва, че това което усеща в момента са гърдите му, издувайки се леко, когато си поеме глътка въздух - поредната, а не последната. Само за няколко часа, русокоското се бе превърнал в такъв оптимист, какъвто никога не бе предполагал, че може да бъде. Вероятно ако някой му подхвърлеше идеята, той просто щеше да се изхили грубо и да махне с ръка, демонстрирайки, че този е луд. Но сега, именно позитивното му настроене го държеше, за да не рухне. По всяка вероятност, когато (ако) стигнеха манастира и това щеше да се случи, но точно за в момента се държеше. И с последни сили драпаше напред, докато красвите (допреди няколко часа) обувки на Джак ровеха влажната пръст в гората, оставяйки двойни следи, като от много тесен автомобил. Джеймс осъзнаваше, че именно те могат да издадат местоположението им, но точно сега нямаше как да ги заличи. Може би щеше да повърви още малко, преди да помисли отново за тази подробност - само още няколко метра, докато достигнеше до малкото камъни, които сега изглеждаха по-удобни от всяко едно кресло, в което бе сядал. Щеше да положи Джак там, след което щеше да заличи следите му, заравнявайки пътя. А после щеше да обикаля - във всички посоки. Щеше да тича, да скача, оставяйки следи от обувките си навсякъде. Дори на четири крака щеше да лази като обезумяло животно. Само, за да ги спаси - себе си и Баскервил.
- Моля те, дръж се само още малко. - прошепна съвсем тихо Джеймс, полагайки приятелят си на гладките камъни. Студенината, която бе попила по повърхността им, като че ли се пропи и в тялото на Джак - само за секунди и русокското с горчевина си помисли, колко общо имат те в момента. Никога не би му хрумнало, че в подобен момент ще сравнява приятеля си с невъудошевен предмет, но ето че и това се случи. След като успя да заличи поне донякъде следите си, блондинът отново пое Джак, продължавайки пътят си към манастира. Сега вече го носеше съвсем на гръб, без краката му да докосват земята - някакъв прилив на енергия бе залял Джеймс и той се опитваше да се възползва максимално от него, докато не се е стоварил върху земята - изтощен и отчаян.
Но изтощението започна да преминава в мометна, в който видя в далечината стените на манастира. Значи може би щяха да бъдат спасени - след всичко? Трябваше да бъдат спасени, в неговият живот, Джеймс никога не бе губещ, а когато се съберяха с Джак на едно място, това бе почти равно на безсмъртие.
- Ще те спася, Джак. Само се дръж. И после ще ядем сладолед и ще се смеем на глупостта ти да ме целунеш. Или ще го повторим отново - още много, много пъти. Само остани с мен. - обръщението към безжизненото тяло на Баскервил обезкуражи блондина. Той никак, ама никак, не обичаше да си говори сам, а в момента се чувстваше точно по този начин - изоставен. Но бе факт, че вярваше във вяка една дума, която бе по-скоро молба или обещание, която отправяше към Баскервил.
И двамата продължаваха да вървят през мрака, криейки се в сенките на дърветата, оставяйки мними, объркващи следи след себе си, хабейки последната енергия, останала у Джеймс. И Алигиери се молеше да стигнат преди хрътките да са ги надушили, защото тогава нито Бог, нито Дявола щяха да им помогнат. А и двамата бяха прекалено млади, за да умрат. Прекалено много неща бяха останали недовършени, недоизяснени, за да приключи всичко така. Не бе честно. Това не бе филмът, в който русокоското искаше да играе.

Вековната иглолистна гора;

Вековната иглолистна гора;

Re: Вековната иглолистна гора;