Търговската улица

Нацупеното и личице почти ме подтикна да се разсмея гръмко, но се сдържах. Усмихнах се леко и закопчах сакото си.
- А мога ли някак си да се реванширам за тази своя болезнена постъпка? - В първият момент младата госпожичка ме изгледа изненадано, но след това изражението и се промени. Явно и хрумна нещо, защото се усмихна някак коварно. Вгледах се в чертите на лицето и и чаках нещо в тях да подскаже отговора и. И без това ми бе ужасно скучно и бях съгласен на всякакви игрички с непознати и познати персони. А и това неведение за причината на посещението ми на това място ме изнервяше ненужно. Имах нужда от нещо, което да ангажира съзнанието ми и да ме разсейва от липсата на активно действие в настоящето ми. Може би имах нужда от много уиски и леки жени. Или пък черно кафе и шоколадова торта. А може и чаша уиски и жени покрити с шоколад. Мммм.... Все още се чудя как мисълта може да лети толкова бързо и за един земен миг в главата ми да преминат няколко сценария за приятно прекарване, няколко плана за бъдещи срещи и милиони въпроси, защо ме е обзела тази скука.



P.S. Sorry за забавянето, но вечерях.
Май стана малко тъпично, но обещавам да се поправя в най-скоро време

Ах, как в дадени моменти Катарина искаше да избяга от тази дарба. Защо не можеше да бъде като останалите? Да бъде лъгана в очите и да вярва наивно, защото според нея бе толкова по-лесно. Хората мразеха лъжите, но ако можеха само да видят какво е живот, в който да няма и една малка неизказаност, то щяха да се радват на дара, с който бяха благословени. В света имаше прекалено много лъжи, за да се желае тяхната липса от ежедневието. Но с тези мисли Кат нямаше да направи нещо по-мащабно, освен за пореден път да руптае срещу себе си.
- Може да си вярваш, че си добре, но нямаш този вид. - продължи тъмнокосото момиче, надявайки се с това да прикрие малката грешка, която се допуснала. Не обичаше да бъде център на внимание, така че щеше да се възползва от едно леко отклонение от думите си, въпреки че дори това приемаше за лека лъжа, което беше като нож с две остриета. Прикриваше себе си, но и нараняваше себе си, усещайки как задейства силата си срещу собствените си думи. Не трябваше да мисли, че това е лъжа. Можеше да контролира всичко. Катарина си пое въздух и затвори очи, а когато ги отвори отново, погледът й срещна този на едва не припадналото момиче.
- Мога да потърся някой.. Лекар или някой познат, ако не си дошла сама? - предложи съвсем просто и огледа оживената улица.

Ел стоеше пребледняла пред непознатото момиче и продължаваше да не разбира защо и' беше казала това, а после сякаш се опита да отклони вниманието на брюнетката.
- Не, няма нужда от лекар. - отвърна Ел. - След малко ще се оправя. Благодаря ти.
Двете момичете стояха една срещу друга, но нито едната тръгваше в своята посока, нито другата. Изглежда и двете усещаха, че с другата нещо не е наред и просто чакаха. Какво? И те не знаеха.
Неловкото мълчание продължи около две минути после Ел го наруши. Тя усещаше, че трябва да отиде на място с по- малко хора, но рискуваше, ако тръгне сама да се строполи на земята.
- Може ли само да отидем на място с по- малко хора?- Елана осъзнаваше колко странно звучи това, когато го чуеш от човек, който туко- що си срещнал и не познаваш, но нямаше друг избор.

- Разбира се. - кимна Катарина и лека усмивка се скри в крайчетата на устните й. Тя подаде ръка на непознатата, защото това момиче определено не изглеждаше в цветущо здраве. Една натрапчива мисъл не спираше да я тормози - защо ли търсеха място с по-малко хора? Но дори за това Кат намери добър отговор. Русокоската просто се нуждаеше от малко чист въздух, а наличието на хора, наподобяващи рояк жужащи пчели не бе част от възприятието й за нужната обстоновка. С поглед Дешанел потърси някое по-изоставено кътче от улицата. Някъде забеляза стар фонтан и няколко дървета, които обграждаха малка пейка. Там сякаш нямаше много хора. С ясната цел да се добере първа до това място, Катарина поведе момичето по следите си и не спря, докато не достигна пейката. Тук все още идваше глъчта на населението, което необичайно се бе изсипало точно на главната улица, но определено бе по-спокойно. Гласовете бяха заглъхали, а малцина минаваха покрай тях. Пребледнялата русокоска почти веднага за втори път леко оплете стъпките си и седна на пейката, а Кат се подпря на едно от дърветата. Не каза нищо, но погледът й следеше непозната, очаквайки тя първа да каже нещо.

domino. написа:---

Ритмичото тиктакане на часовник зад гърба му го изнярвяше още повече.Дългите му пръсти се бяха впуснали в борба със сините каиши на дяволската машина за изтезания, в лицето на нещото, което американската асоциация на родилките удостояваше с определението „бебешко кенгуру”.Въпросното парче плат бе от мека материя, а малките жаби, които играеха на гоненица върху него, изглеждаха направо невинни.Ала не и за Айс Белоугрейв.Точно в единадесет часа тази сутрин, нашият герой бе установил, че хладилникът е напълно и безвъзвратно празен, а купчината с пелени, съвсем не бе така висока, както преди.Трябваше да пазарува.Нещо, което мразеше от дъното на скромната си, изтезана душа.Чувстваше нак костите му се разкачат една по една, всеки път щом застанеше срещу рафта със зърнени закуси.Предпочиташе да го намажат с керосин и да го тикнат в зала с жунгльори на огньове, отколкото да се реди на опашки и да слуша превъзнасянията на жени на средна възраст, относно това колко щастлива е малката Маги с такъв обичлив баща като Айс.Господи, та как въпросните индивиди можеха да заявят нещо с такава непоклатима умовереност, като виждаха нашия герой за пръв път в живота си и едва ли бяха запознати с методиките му като родител, които на моменти бяха откровено казано странни.Така де, кой нормален баща обличаше дъщеря си в тениски на Диси?Всъщност всеки, би отговорил Айс, ала истината бе, че малката Маги бе игнорирана от останалите деца на детската площадка, защото вида и меко казано плашеше е хлапетата.Но модните му вкусове бледнеха пред факта, че вместо анимации, я караше да гледа американски футбол.Смяташе, че това ще и покаже колко суров е светът всъщност и от малка ще я научи, че ако искаш топката, трябва да се пребориш с останалите на терена, дори да изглежат като Лу Феригньо на стероиди.По дяволите, вече бе станало почти обяд, а глупавото кенгуру още се пънеше като старо магаре на мост. „Разработено от НАСА” бе изписано от вътрешната страна, върху малък бял етикет.Ето защо всичко бе толкова сложно..
-От кога НАСА се занимава с бебешки принадлежности?-въздъхна Айс, най-накрая опаковал дъщеря си.Приличаше на мини хотдог, обвит в шантава хартия с цел рекламация.-Най-важното е , че няма да се изтърсиш..-отвърна Белоугрейв на учудения поглед на дъщеря си.После нахлузи една шарена тениска и се зае с прикрепянето на кенгуруто върху гърдите си.И ако троянската война изглеждаше като брутално историческо събитие, то борбата на Айс си бе двойно по-ужасяваща .За част от секундата хлапето на Белоугрейв се изхлузи от прегръдката на каишите и полетя надолу за скоростна среща с пода.Ала нефилимът успя да докаже, че рефлексите му са все още непоколебими и сграбчи миниатюрното създание, връщайки го на мястото му.Тежката му ръка подхвана момиченцето с цел да предотврати бъдещи подобни инциденти.
Айс Белоугрейв бе првирженик на темата за опазването на околната среда.Стараеше се да рециклира, до колкото отвеяната му натура му позволяваше, толерираше засаждането на нови тревни площи и дори купуваше стъклени шишета бира, не метални кенчета.Ала трошката, която играеше роля на негова кола, съсипваше цялата му природозащитническа репутация.Шевролетът от 67ма бе покрит с черна лющеща се боя, която издайнически разкриваше, че предишният собственик бе имал афинитет към розовото.Колата, или консервената кутия, както я наричаха хората в отсъствието на Айс, бумтеше заплашително, щом ключът в стартера се наклонеше на една страна.А Белоугрейв бе напълно убеден, че чува гумитеи да свистят засрамено всеки път, щом някой Мерцедес паркираше до въпросната таратайка.
-Знаеш ли, не си играх три часа да те натикам в това изобретение за нищо-промърмори нефлимът, скланяйки глава към кенгуруто.-Ще вървим пеша.
След тези думи, той прибра връзката дрънчащи ключове в джоба на черните си дънки и закрачи уверено към тъговската улица, или кажи речи мястото, на което щеше да профука половината си свободен ден.Какво значение имаше, че е празник.Не му се занимаваше с приготвянето на нещо по-специално.И без това пържените яйца му се струваа сложна рецепта, какво оставаше за печена пуйка или прасе, налапало лимон.Маги беше малка, надали реално съзнаваше, че денят е с нещо по-различен от предходния.Добре, държеше се повече от гадно.А горкото дете с нищо не бе заслужило такъв баща, който не може да се справи с обикновени инструкции за сглобяване на кенгуру .Господи, ами онзи път,в който я бе забравил в киното?Е, разбира се, тогава му се бяха насъбрали повече от петнадесет часа без сън, но това не беше оравдание по никой параграф.Горкото нещо бе принудено да прекара три часа в секцията за изгубени вещи, в компанията на престарял портиер астматик и три половера овча вълна, от които се носеше аромат на развалени отровни гъби.А по дяволите, той я обичаше.Макар да го показваше по нестандартен начин, Маргарет бе единственото нещо, което имаше значение за него в момента.И всеки път вината, която изпитваше, се засилваше щом погледнеше големите и кафеви очи.
И като говорим за вина..
Нечия позната физиономия се изпречи пред лицето му.Беше виждал жената и преди, ала защо ли вселената все не му позволяваше да и се представи.Е, явно беше случил на момент, защото преди да съзнае вече препречваше пътя и.Бяха съседи, беше редно да и се представи, нали?
-Мога да ви помогна с пликовете, ако в замяна ми помогнете да се справя с това кенгуру-изтърси набързо, лепвайки си една ленива усмивка.-Айс Белоугрейв,няколко пъти сме се засичали, но така и не ми се отвори възможност да се представя.