Преди 300 години; Париж

Тъкмо бях избягала далеч. Далеч от многото болка, която ми се бе натрупала за няколко дни. Загубата на детето, погледа на Иън. Сякаш аз бях виновна за това. А може би бях? Казваше, че не съм, но вътрешно знаех, че съм.
Каква ирония! Избягах от любовта, а се натресох на града на влюбените! Не, не исках да преминавам покрай айфеловата кула и да виждам натискащи се двойки!
Реших, че в покрайнините ще има по-малък стигнах до малка гора. Седнах на малък дънер. Затворих очи и се съсредоточих. В този момент усетих някой да се приближава. "Човек" не можеше ли да остане за малко на саме?

Усетих нещо, което бе смесица от две същества. Вещица и и кръвопиец. Попринцип не харесвах нито единия вид. Иън правеше изключение.
Огледах се и видях от къде идваше това усещане. Момиче, на около 400, хибрид. Наклоних глава на една страна и кръстосах крака.
-А си мислех, че Париж подтиска само мен. -Започнах някакъв разговор с привидно студен тон. Винаги се държах делово; все пак не се знаеше дали нямаше да ми притрябва нечия помощ за нещо в бъдеще.
В момента обаче цялото ми същество страдаше заради загубата на нещо толкова чисто-дете. Моето дете. Друго което може би загубих? Единствения, обичал такова чудовище като мен някога.
Тръснах глава, за да се отърся от тези така мрачни и носталгични мисли и погледнах хибрида.
-Как се казваш? -Попитах властно.

Името на съществото бе доста интересно.. Елена.. От къде ли идваше? Реших да не издавам любопитството си, а да отговоря на зададения ми въпрос.
-Наталия. Но ме наричай Натали. -В тона ми се четеше скрита заплаха, че изричането на цялото ми име няма никак да ми хареса.
Изправих се и в миг се озовах пред нея. Успявах да дочета мислите на съществото пред мен.
-Демон съм. Няма да те изям, ако попиташ. -Усмихнах се, но някак делово; без истинска емоция. Рядко изразявах такава. Единственото изключение бе Той.

-Нали не си мислиш, че заклинанието ще успее да спре моето влиание над теб? По-стара съм от света, знам как да намеря пролуки в заклинанията. -Вметнах, преди да отговора на въпроса й. Озовах се наново седнала на дънера, кръстосах крака и се усмихнах, макар реално да не ми беше до усмивки и тем подобни.
-Дойдох тук, за да се откъсна от някои неща, които бяха.. ами неприятни за мен. -Отговорих спокойно, макар да продължавах да се държа студено и резервирано към съществото. Рядко започвах да се държа приятелски през първите 10 минути от запознанствата ми.
-Ами ти? Хибрид, изтощен и сравнително млад.. насред нищото, кдето дебнат много по-страшни неща от мен? А смея да твърдя, че съм заплаха за поне 2/3 от съществата.. Не те ли е страх? Нямаш ли чувство за самосъхранение? Не ме разбирай погрешно.. Питам от чисто любопитство. -Гласът ми се лееше като ледени стрели към хибрида.

Кръстосах крака на другата страна, като огледах хибрида от глава до пети одобрително. На лицето ми се появи лека усмивка.
-Харесваш ми. -Добавих накрая, докато прокарвах ръка през косата си, която проблясваше на лунната светлина. -Колкото до мислите ти.. не го правя съзнателно. Те просто.. нека кажем, че бумтят в главата ми като неприятна мигрена, която няма как да спра.
Материализирах ботилка с бърбън и отпих.
-Искаш ли? -Попитах, като този път тонът ми беше поне малко по-приятелски от преди 3 минути.
Реших, че хибрида нямаше да е толкова голяма пречка за в бъдеще, което автоматично я прибавяше към графата "познати".
Облегнах се назад, без да откъсвам сините си очи от нея.

Изправих се съвсем леко, продължавайки да отпивам от ботилката.
-Да ти разкажа.. -Измърморих повече на себе си, от колкото на нея. -Какво искаш да знаеш?
Върнах вниманието си на нея, като наклоних глава на една страна с лека усмивка. Можех да й разказвам с часове, но всичко зависеше от това, какво иска всъщност да чуе.
-Искаш да знаеш повече за силите им, за това какво могат и не, за крилете им или за това с какво се хранят.. Уточни за кое по-точно искаш да си говорим.. -Добавих, прокарвайки лявата си ръка през косата, която бе накъдрена на големи букли.

-Как се става демон? Ами.. при повечето си е още от самото раждане. -Усмихнах се. -Други отиват в ада след много прегрешения и отново се случва същото. Живеем значително свободно. Както знаеш си имаме крила.. Но повечето просто нямат нужда от тях заради дарбите си. Нямаме реални слабости. Може да се каже, че на практика.. сме почти непобедими. -Кръстосах крака. Нямаше да й кажа слабостите, разбира се. Не бях толкова глупава. Но в деаствителност не я лъжех -демоните почти нямаха слабости. -Можем да се размножаваме.. Да убиваме.. Спим рядко.. Всъщност зависи за какви демони искаш да говориш.. нисши или висши.. Нисшите са сукубусите.. Смучат енергия.. висшите нямат нужда от това.. Нямат нужда от храна за да оцелеят.. трябва само да убиват. А всички знаем, че това не е проблем за който и да било демон.
За миг ме връхлетя мисълта за Иън. Вампира, откраднал моето сърце и детето, което изчезна и се наложи да замина. Въздъхнах, но бързо скрих емоцията с нова, студена усмивка.