Скандинавски п-ов, преди 9 години

О, Стокхолм! Чудесата на града се смесваха с отвратителното време и всичко в него пулсираше от задоволство. Минимална част от съзнанието му, тази, която бе изцяло вълча, се радваше на кучешка паника покрай изливащите се количества вода от небето, което явно бе изключително сърдито на нещо, което само то си разбираше. Нямаше лошо, нямаше. Всичката тази отвратителна гняс навън му носеше енергия и Тео за пръв път от доста време се чувстваше в достатъчно високи степени за да се върне към традиционната широка усмивка носеща доста налудничаво излъчване. О, чувстваше се добре. Нямаше съмнение. Беше подгизнал от горе до долу, дрехите му бяха съсипани но нямаше никакво значение. Топлата му младежка кръв го грееше от вътре а и върколаците принципно се радваха на по-завишени телесни температури кой знае защо. В момента сигурно също излъчваше топлина въпреки очевидната влага, която трябваше да го издава. В малкият хотел посетителите бяха рекордно повече от стандарта(около десетима, повечето явно се опитваха да изчакат бурята да поотмине) но никой не му обърна внимание; поне такова бе впечатлението му. Беше отседнал тук не по свое желание, просто го бяха настанили но мястото му допадаше заради своята позападнала очарователност или каквото там се водеше мухала, старите стаи и пробитите матраци. Или пък някъде в сградата имаше малко по-хубави стаи и не допускаха останалите до там или просто... ами, хотелът бе пред пълна разруха. Каквото и да беше, нямаше значение, беше започнал да се чувства достатъчно добре и вече не мразеше насила наложеният му лидер и глутница. До преди малко всички бяха тичали заедно под дъжда във вълчите си форми, просто радвайки се на свободата и липсата на ограничения, които им налагаше бурята. Беше рисковано, но в тази климатична депресия малцина смееха да надзърнат навън и така да мернат светкавично предвижващите се черни сенки. И да видеха никой нямаше да направи проблем, да се замисли и да изпадне в стрес, не беше чак толкова важно.
Единственото с реално значение бе, че в момента Тео наистина се чувстваше прекрасно. И сила и енергия пулсираха в него, беше млад и живота бе прекрасен. Липсваше само индивид на който да се качи на главата и да излее вродените си характерни изменения. Защо не бе останал с Ерик? Лидерът на глутницата му бе предложил да изпият по нещо заедно в бара на Неда, това би било забавно но Тео не знаеше дали е в настроение да слуша постоянните разпри на семейната двойка. Понякога бяха забавни но да си около тях бе взривоопасно.
По-добре бе да се преоблече и да се завре в най-близкия бар, където да си намери някаква дружка, нали? Може би първо щеше да мине през денонощната закусвална, стомахът му изискваше някаква топла и вредна гняс с която да се запълни преди да е късно. Младежът си пое дъх и тръгна към рецепцията твърдо решен да си вземе ключа, когато нещо го удари в носа и го накара да замръзне на място. Имаше нещо във въздуха, някаква арома на нещо, което не можеше да определи точно но много му напомняше на... вампирско. Тео усети как вродената им видова омраза прави опит да се надигне, но не й обърна внимание. Можеше просто да прекалява, да преиграва и прочее- сигурно дъжда му бе дошъл в повече и го караше да се чувства сбъркан.

Едно бе да се натъкнеш на вампир, но съвсем друго той да те обвие в хавлия и да махне твоята; Теодор нямаше как да е сигурен, че мъжеството му не е било огледано щателно, макар и за някакви микро секунди. Имаше ново ръмжене- гърлено и животинско, точно такова, каквото не би трябвало да излиза от дебрите на млад мъж с привидно благородна английска осанка. И все пак го правеше, но какво лошо? Животинското в него се обаждаше, то реагираше самичко на чуждо влияние. Вроденото бе по-силно от разума в такива моменти, но Тео все пак имаше някаква дума по въпроса. Това обясни лекото изчервяване, дошло малко по-късно на базата на поруменели бузи- реално се бе изложил и то не само заради лъсналата за момент голота, която му бяха наложили. Трябваше да е малко по-учтив; дори той с цялата си наглост на млад и разхайтен човек го съзнаваше. Именно думи породени от благодарност се опитаха да се пръкнат в света именно от неговите устни но начинанието бе сложно. За един цял период от време Тео просто стоеше с леко отворена уста очевидно затормозен от реалната наличност на нуждата да каже нещо.
- Аз...да, благодаря. - измрънка той под носа си извръщайки поглед в страни. Вълка в него искаше да го принуди да изкрещи нещо несвързано, обидно и засягащо вампирската раса но само наличието на желязна воля и неловкост възпряха малката каша. За момент света се кротка, а върколакът осъзна, че освен, че му бяха подали ръка за уж примирие го канят и на питие. Дали не бе остатъчна реакция от сегашната му представителност? Жените често се впечатляваха от разни мъже с привидна привлекателност, които се разхождат само по хавлия. Бе чувал за случаи на припадъци и хаос поднесен с фен писъци; девойката пред него обаче или също владееше изкуството на самоконтрола или просто не бе от този стереотип. Да приеме или не? Реално не искаше, но това не значеше, че няма да го направи. Беше нещо ново и сравнително занимателно, можеше да му поднесе някакви интересни събития... или не? Нямаше как да знае, не бе получил никакви специални дарби включващи предсказване на бъдещето. Трябваше сам да обмисли и да вземе решение, задачата обаче обещаваше да е тягостна.
- Може да измислим нещо. - Тео заговори с по-ясен глас, връщайки поглед върху лицето на девойката. - Ще те потърся, ако решението ми е положително.
Последва кимване и той й обърна гръб връхлитайки обратно в стаята си. Този път проклетите чистачки нямаше да си го получат, но идеше нов ден. Нова хотелска драма. Нови злокобни начинания и инфантилни пакости.