Клеър Коул (първи кръг)

by **Клеър Коул** Пон Ное 28, 2011 7:19 pm

В тъмната малка стая ясно се чуваха капките дъжд, които напираха отвън. От време на време клоните на съседното дърво се удряха в прозорците, карайки ги да издават този красив звук като на барабани. Е, да, беше неритмично, но в никакъв случай фалшиво. Познанията на Клеър в областта на музиката не бяха точно такива, каквито тя би искала да бъдат, но си имаше някаква представа от основните неща. Това, което клоните не знаеха бе, че стъклото всъщност беше двойно и изключително дебело. Можеха и десет договора с вятъра да сключат, но това нищо не би променило.
Клеър стоеше на малкото дървено бюро в средата на стаята, която изглеждаше повече като таванска, а не обикновена, за каквато уж би трябвало да мине. Дебел слой прах покриваше старите книги и някои от сандъците в единия й край. Мястото изглеждаше необитаемо, като изключим сенките, които вечер дърветата хвърляха и отраженията им сутрин. И въпреки тях, по всичко личеше, че тук хора не живеят. Какво правеше тогава тя?! На екскурзия? Едва ли. Не и на такова място. Да кажем просто, че такива места я плашеха. И въпреки това изглеждаше съвсем спокойна. Не показваше интерес към стаята, защото сега цялото си внимание бе насочила към книгата в ръцете си. Тя имаше дебела, красиво украсена, корица. Страниците й бяха бели и Клеър още можеше да усети аромата им. Тя обичаше книги, а дарбата й бе идеалното оправдание за колекционирането им. Тя премигна още няколко пъти над книгата и накрая се изправи на крака. С бавни крачки обиколи няколко пъти стаята, докато намери възможно най-чистото място, което повярвайте ми като казвам, че бе трудна задача. Тогава разгърна отново книгата и зачете на глас:

„Понякога го обхващаше странна апатия и тогава се излежаваше по цял ден на канапето във всекидневната, като рядко произнасяше по някоя дума или не помръдваше и мускул от сутрин до вечер. В такива случаи погледът му ставаше толкова унесен и безизразен, че с право можех да го заподозра в наркомания, ако трезвеността и чистотата му не изключваха категорично възможността за подобно изключение.”

След миг върху прашното кожено канапе, на което стоеше тя преди малко, се появи мъж. Фигурата му бе висока й стройна. Той беше точно както тя се го бе представяла. И най-сетне й се бе отдала възможността да го „извади” от книгата. Имаше толкова много въпроси. Свързани с произхода му, работата му, дедукцията, която следваше и прилагаше така успешно, че и кралски особи се възползваха от услугите му. А сега беше тук насред прашната стая, само на няколко метра разстояние от Клеър.
Изглежда промяната в обстановката изобщо не му влияеше. Главата му не се помръдваше, очите му все така продължаваха да гледат напред, зареяни някъде отвъд прозореца и дърветата. Единственото нещо, по което се виждаше, че е жив, бе надигащото му се тяло от време на време, за да си поеме въздух.
Шерлок Холмс – от плът и кръв. Като изключим разсеяността му, разбира се, си беше съвсем наред. Доколкото се виждаше всичко си беше на мястото. Нямаше липсващи крайници, допълнителни такива или букви по кожата му, което не рядко се бе случвало с другите й обекти на упражнения.
- Вие сте тук! – отбеляза след няколкото секунди, в които бе заслепена от успеха си.
Той бавно с нежелание отдели погледа си от стъклата и извъртя глава към нея. Първата му реакция беше безразличието. След това се огледа наоколо – нещата не бяха такива, каквито ги помнеше. Да, тя беше намерила апартаментът на улица „Бейкър” 221-Б, но не и в същият вид като преди... 100 години може би. А и нямаше време да го оправя. Неща от далеч по-важно естество й бяха възложени и тя не можеше да губи времето си. Може би по-късно щеше да го поразпита по-подробно…
- Тук сте, защото ми трябва помощта ви. А проблемът, който сега ще споделя с вас изисква… човек с остър ум и опит в този вид престъпления. – нервна усмивка се плъзна по лицето й, която не успя да задържи за много. Мислите й прескачаха една подир друга и не знаеше какво точно иска да му каже… или по-скоро как да му го каже. Все пак той беше в пълното си право да откаже предложението й за помощ и най-спокойно да си тръгне.
- Как попаднах тук? – бяха първите думи, които успяха да излезнат от устата му. Тя побърза да скрие книгата зад гърба си – не искаше да го плаши още от сега. Все пак какво можеше да му каже?! Че го е изкарала от книга?! Това не е не би било достатъчно правдоподобно.
- Това е без значение в момента. Но нещото, което трябва да знаете е, че в тази... случка са замесени Кралят и Кралицата и те биха били много благосклонни към този, който им помогне. Знам, че сте човек на логиката и парите може би нямат голямо значение за вас… Но те биха били много благодарни да разгледате фактите. Поне заради загадката, която се крие някъде измежду тях.
Той я погледна още веднъж, този път за по-дълго. Явно се опитваше да прецени що за човек е тя и дали може да й се довери. Все пак не беше толкова лесно да се събудиш насред нищото, без никаква информация откъде и защо. Трябваше му малко време, предположи тя.
- Добре, кажете. – съгласи се накрая. Тя му разказа всичко, което знаеше за „вълшебните” ръкавици, които представляваха заплаха за кралят, както и за главния заподозрян според него – кралицата. Гледаше да избягва цветните моменти от караницата им, която тя бе длъжна да слуша в продължение на няколко часа. Предметите или сами подскачаха из стаята или някаква невидима сила ги местеше наляво надясно, защото те просто замерваха себе си, ами и всеки, изпречил се на пътя им.
- Е, какво мислите? – попита момичето най-накрая на разказа си. Той се засмя на въпроса и повдигна рамене.
- Това, което е най-очевидно, разбира се. Този „инцидент” явно не е заради отровните ръкавици, дадени на Краля ви, за да му навредят. Да, в това няма никаква логика ще кажете вие, но според мен от разбраното досега, предполагам, че не напразно Кралят е заподозрял неговата Кралица. Спречкването, което ми описахте, прилича повече на част от ежедневието им, отколкото някакъв по-специален проблем, на който трябва да се отдели внимание. Аз съм на мнение, че това е инсценирано, за да разгневи Краля. А колкото до вършителят – можете да го видите в очите на жената, която е взел за съпруга.
Браво! И какво сега?! Гилотина?! Досега не си бе представяла смъртта така, но ето една интересна тема, над която трябваше да се замисли...

Случката стои малко недовършена. Но, въпреки това, харесва ми как си развила нещата, креативността и вкарването на един емблематичен образ от книгите. Браво, поздравления!