Деймос Тристан Райът, Задача №1

Грубите, широки пръсти на Деймос рисуваха причудливи и неестествени форми върху запотеното огледало, отразяващо изражението му по един особено гротесков начин, превръщайки го в нищо повече от цветни,размазни петна. Колкото по-старателно да се опитваше да улови отражението си върху кристалната повърхност, толкова по-ясно ставаше то-вече не бе само нечия шарена сянка - можеше да проследи както очертанията на носа, очите и устните си, така и на тялото му. Чаровникът бе оставил душът да тече, надявайки се капките, спускащи се като миниатюрни куршуми към хлъзгавите плочки, да заглушат шума от като че ли нестихващата кавга на Краля и Кралицата. И за сега се получаваше - звукът от падащата, на тънки струи, вода почти бе успял да заличи спомена от караниците, прелитащи през масивната, дървена врата на банята. Поне до един момент. Същия този момент, който накара Деймос да понесе ръката си към все още мътното огледало и да му причини няколко сериозни наранявания право в средата, които слагаха края на жалкото му съществуване като предмет. Стъкълцата се разляха като градушка по бялата, мраморна мивка - ситни и едва забележими, нищожни, напомнящи това, от което бяха създадени - пясък. Няколко по-големи успяха да причинят повърхностни рани по кокълчетата на мъжа, оставяйки тънки следи, от които кръвта се стичаше на малки вадички, обгръщайки юмрукът му изцяло. Без да обръща внимание на болката, която за секунди скова пръстите на Деймос, той се завъртя като войник на петите си и с едно рязко движение на двете ръце успя да спре кранчетата на душа, оставяйки червени следи след себе си. Слепешком потърси бялата, хавлиена кърпа, която се губеше някъде из мъглата от топла, влажна пара и я сграпчи със здравата си ръка. Още преди да я увил около тазът си, мъжът изкочи от банята с очи, присвити от яд. Това бе неговото време, единственото време, в което не служеше на някого, в което нямаше задачи и можеше да се почувства човек. И дори кралското семейство нямаше право да му измъква изпод пръстите тези кратки мигове щастие.
Оставяйки мокри следи сед себе си, по гладкия, студен под от мрамор, Деймос се движеше като ураган из коридорите. Няколко срамежливи прислужнички, отдали се на незаслужена почивка му отправиха недвусмислени погледи, изчервявайки се от главата, та чак до маншетите на ризата си и с тихо хихикане се обърнаха една към друга. Но точно в момента чаровникът нямаше никакво време да се занимава с тях. Дори нямаше смисъл да пита къде точно се намират негово и нейно Величество - можеше да се ориентира само от идващите крясъци, придружени с глухо чупене на предмети. Разтваряйки масивната врата, която Деймос тайно наричаше Портите на Ада, на мъжа му се наложи да приклекне рязко, рискувайки бялата кърпа да се свлече около глезените му и да остане полу гол. Каква бе причината ли? Може би летящата над главата му ваза, гравирана с чисто злато, която се срещна с твърдия под, превръщайки се само в спомен от изкуството, което бе представялвала допреди секунди. Дори рязкото разтваряне на двойните врати не накара кралското семейство да спре кавгата. Картината, която се разиграваше пред Деймос бе едновременно трагична и впечатляваща. Нейно Величество целеше мъжа си с всички възможни предмети, които поаднеха изпод изящните й пръсти, докато негово Величество правеше хладнокръвни стъпки напред-назад, опитвайки се да избегне ударът с някоя-друга скъпа вещ. Ако някой ги погледнеше под лупа или сложеше на забавен каданс, щеше да види колко много действията им наподобяват танц. Но време за това нямаше - поне не и ако Деймос имаше желание кралството да остане с две главни, вишочайши особи.
- Кралю - обърна се към него Деймос, леко привеждайки глава в знак на почитание и едновременно с това поздрав. Беше удивително как само за секунди злобното изражение, което се мъдреше на лицето на чаровника се замени с очарователно спокойствие. - Мога ли да помогна? Какво се случва тук? За какво е цялата тази вяра?
Но съвсем добронамерените(или не толкова) въпроси на Деймос останаха без отговор, когато свещникът, предназначен за негово Величество се сблъска с челото му и повали сивокосият мъж като чувал с картофи на земята. За секунди, картината пред лицето на Райът изчезна, превръщайки се в снежен пейзаж, какъвто не бе виждал от детството си. Малко по-късно главата му среща и пода, а устните му се залепиха изгарящо за него, като целувка, предназначена за девица. За щастие на сивокоското, той не остана кой-знае колко дълго в това подобие на безсъзнание. Зрението бавно започна да му се възвръща, но нещо му подсказваше, че болката в главата няма да отмине толкова бързо.
Плъзгайки едната си ръка инстинктивно към раната, а с другата, придържайки почти изхлузилата се кърпа, Деймос се опита да се изправи и с хладен, като че ли незаинтересован тон се обърна към Кралицата.
- Кралице, позволете ми да кажа, че това беше болезнено. - точно в момента и по двете ръце на Райът имаше следи от кръв - все от неговата собствена, а това не бе нещо, което му се случваше често. - Сега бихте ли ми споделили какъв точно е проблемът?
Разказът остави Деймос в шах. Трябваха му няколко минути, за да асимилира всичко онова, което Кралското семейство изговри един през друг и абстрахирайки се от болката в главата си, въртейки се ту към единия, ту към другия.
-Тя се опита да ме отрови! - възкликна отново ядосано негово Величество Нортфорд, вдигайки ръце ядно във въздуха. В очите му бушуваха мълнии, които бяха достатъчно показателни за създалото се състояние. -Тези отровни ръкавици са доказателството! Тя ми ги подари! - констатира най-накрая той, отправяйки се към изкусно направената маса от череша, хвърляйки доказателството в краката на Деймос. Ръкавиците изплющяха като камшик върху мраморната повърхност и като че ли оживяха за секунди. Макар да не бе цинител на вещите, Райът нямаше как вътрешно да не ахне, забелязвайки изкусната им изработка. Изглеждаха като нещо, което всеки мъж би носил с гордост, нещо достойно дори за Крал. Лъскавата кожа, примамливия черен цвят много напомняха истинско породисто животно с огън във вените, вместо кръв, но плавните извивки, неестествено красиви и точни го навеждаха на мисълта за нещо диво. Който ги бе създал, заслужаваше да бъде наречен не просто шивач, а творец. А и ръкавиците бяха перфектната вещ за убийство - кой не би искал да ги нахлузи. Дори сега, когато знаеше че у тях се таи отрова, Деймос пак се изкушаваше да нахлузи върху наранените си ръце. Може би пък трябваше - това щеше да го спаси от мъките.
- Това не е вярно! Знаеш, че не е вярно. Не бих се принизила до там, че да хитрея с нещо подобно. С голи ръце бих те убила. - настоя кралицата, обръщайки се право към Нортфорд. И Деймос трябваше да признае, че намира логика в думите й. Все пак тя бе темпераментна жена, може би бе способна на убийство, но дали щеше да го направи точно по този начин? Е, това никой не можеше да го потвърди, освен нея самата.
- Ако позволите да дам своето скромно мнение, относно ситуацията... - започна бавно, почти делово Деймос, пристъпвайки крачка назад, така че да може да вижда и двамата. Кръвта от челото му все още продължаваше да се стича по пребледелите му бузи, но той игнорираше това, опитвайки се да въдвори мир у това семейство. - Първо, мислите ли че това е най-подходящият начин да разрешите проблема? Чупейки вещи, крещейки не бихте постигнали абсолютно всичко. Кажете ми, Кралю, какво печели вашата уважавана жена със смъртта ви? Пари ли - тя вече ги има. Свобода - нея също. Име - и него притежава. - на Деймос рядко му се отдаваше възможност да бъде истински разумен, сериозен и дори поучителен. Но просто не можеше да си позволи това семейство да се разпадне, защото ако нещо се случеше с тях и той си отиваше. А той ценеше както кожата си, така и привилегиите, дошли с новото му място в социалната йерархия. Не искаше да ги губи и щеше да направи всичко по силите си, за да се справи - поне този път.
- Защо въобще влизате в кавга, така само разпалвате огъня. Дори не се изслушвате, само се обвинявате. Ако искате да се биете - направете го, вземете сабите от стените и се бийте на двора. - Райът спря за миг, колкото да си поеме въздух, преди да продължи да бълва думи, които реално не мислеше много-много- Но струва ли си? Оставете случилото се в миналото, опитът е несполучлив. Разбира се, не бива да се подценява факта, че някой иска да посегне на живота ви. Аз лично бих заложил на едно по-добро разследване, отколкото празни обвинения на базата на едно доказателство. Много хора тук имат достъп до вещите ви, та нима всички не работят за вас и не ви обслужват? Може да е бил всеки един от подчинените ви, включително аз. Но има хора, които могат да разнищят случилото се и това е, което ви съветвам аз да направите. Какъв е смисълът да се избиете, а после да докажете невинността си. Сега, мисля да отида и да довърша банята си. Ако ме извините...
И точно толкова ненадейно, колкото бе влетял в залата, Деймос се оттегли с бавни, премерени крачки, широко изпъчени гърди и прав гръб. Макар в главата му да се виеше ураган от болка, той все още можеше да й устои.
- О, и още нещо. - чаровникът се завъртя театрално, усещайки как вече влажната кърпа се умилква около бедрата му. - Аз бих бил доста внимателен ако бях на ваше място. Внимателен и наблюдателен. - лукава усмивка проблясна през Деймос, придавайки му вид на гладна котка, дебнеща плячката си. Може би никой не знаеше какво се върти в главата му, а може би някои предполагаха. Зад гърба му, скандалът не стигна, а се разгоря с нова сила. Е, все пак Деймос не бе роден за психолог.

---

Ако мога да броя правилно, би трябвало редовете да са 101.

9