Уилям Джоузеф Блекуел-първи кръг.

Студените мраморни черти на статуята изглеждаха все така плашещо спокойни.Белите и пръсти се губеха някъде из равномерните гънки на косата и, а роклята и се диплеше във водопад от дантела.Точността, с която скулптора бе предал действителността с помощта на длетото, си бе удивителна. Уилям стоеше като вкаменен, погледът му пълзеше по обработения мрамор отново и отново.Жената изглеждаше величествена, ала в погледа и се четеше някакъв трагизъм.Сякаш попаднал в някакъв транс, нашият герой проследяваше чертите и, докато безкрайният кръговрат не бе прекъснат от нечия свада.Виковете се настаниха на почетното си място в залата и за част от секундата пребориха онази рядко срещана тишина, която от време на време завладяваше двореца с неоспоримото си спокойствие.Естествено, да се запознаеш с въпросната тишина си бе рядък шанс. Блекуел въздъхна тихо, а дългите му бледи пръсти се свиха, карайки кокалчета на дясната му ръка да добият ясни очертания под тънката кожа.Клепачите му се спуснаха върху сивите му очи, а устните му се раздалечиха леко, за да направят път на кислорода, необходим за успокояването на нервите му.Миг по-късно краката му се раздвижиха.Стъпките му отекнаха, тежки и равномерни.Видът му бе достатъчно представителен.Черният ленен панталон бе една от любимите му дрехи.Тънкият сив пуловер пък се връзваше с цвета на очите му .Сиви като буреносно небе и също толкова враждебни.Единственото нелогично във вида му бе черната ръкавица на лявата му ръка.Неговото проклятие, неговото ограничение.Нещото, с което бе принуден да живее и нещото, което му отнемаше всичко, в мига в който сърцето му решеше, че е време да обича.Всички онези мисли, въртящи се главата му, се изпариха в мига, в който дървена врата се открехна.Тежкият въздух, нажежен с напрежение, го удари по носа, ала не разколеба самообладанието му.Задачата му не бе никак лесна.
Кралската власт бе широкообхватно понятие.В един момент бе спасителното въже, което те издърпва от еднотипността на простолюдието, а в следващия те оставяше да усетиш студеното метално острие на гилотината.И неправилният подбор на думите, можеше да му коства всичко.Ала колебанието нямаше да му помогне..Думите, които двамата владетели си разменяха, изградиха естеството на ситуацията.Ако си мислите, че най-обрисуващия пример за свада са известните герои на Уорнър брадърс, в лицето на сивият котарак Том и кафявата мишка Джери, то е напълно нормално.Но след няколко часа прекарани в компанията на техни височества, щяхте да решите, че анимационните герои по-горе са първи приятели.Явно бе, че Кралицата се опитва да се оттърве от милия съпруг.Ала, ако Уилям дадеше възглас на мислените си реконструкции на опита за покушение, рискуваше да загуби главата си.Което не бе лоша идея.Все пак след толкова години прекарани в безсмъртно скитосване, някак си бе изгубил желание за живот.Дните си прекарваше в спринт от канал на канал и бе стигнал до едно заключение.Сюзън от Отчаяни съпруги бе твърде депресирана.Разбираше, че е ядосана на Майк, но..По дяволите.Пак го правеше.Имаше странен дефект, който се проявяваше в напечените ситуации.Съзнанието му се изключваше скросотнно и само празният му поглед издаваше този мъничък факт.Разтърси глава и няколко светли кичура от косата му последваха движението, падайки пред очите му.
-С ваше позволение, бих искал да погледна доказателството.
Няколко напрегнати секунди по-късно, парчето кожа вече се намираше в ръцете на Блекуел.Не бе експерт по отровите...Добре.Това бе голяма триглава лъжа.Бе повече от експерт в промъкванията, нагласените убийства и задигането на ценни предмети с голяма историческа, археологическа и най-вече парична стойност.Бе изпечен лъжец и измамник, който можеше да убеди ччовек с висше образование, че парче ламарина е луксозна поставка за домати първа мода директен внос от Франция.И ето тук бе разковничето.Щеше да използва единствения си талант, за да оправи кралската неразбория.С едно бързо движение смъкна собствената си ръкавица и я захвърли върху мраморния под ,превръщайки я в просто пърче беполезен материал, захвърлено най-безцеремонно.После взе уликата на предполагаемото престъпление и си придаде възможно най-озадачен вид.
-Хъм...-промърмори, въртейки изкустно съшитата кожа между пръстите на здравата си ръка..-Толкова изящна..чак ми се иска да..
Без да довърши пъхна лявата си ръка вътре.Миг по-късно ръкавицата плавна като фойерверк и се превърна в купчина пепел.Така ставаше с всичко, до което се докоснеше.Независимо дали бе отровно, или не..Проклятието на Уиръл бе неоспоримо точно.Е, вещицата се бе погрижила, омекотявайки съдбата му с ръкавицата, която тя самата му бе дала, онаи безжизнено захвърлена на пода..Само тя по някакъв магичен начин оставаше цяла.Независимо от всичко.
.Оу.-промърмори извинително Джоузеф-Мислех, че тя ще оцелее..Не разбирам, пълна загадка..Уж кожата имаше специален имунитет..ах, колко страннно..вещерска работа...-гласът му бе все така сдържан, сякаш говореше самата истина.
Черната пепел полази лъснатия под.А кралят и кралицата за пръв път бяха толкова единни.И двамата бяха сковани от изненада, сякаш бяха станали свидетел на исторически момент.Уилям знаеше, че наказанието надзърта зад ъгъла и се блещи с изцъклените си стъклени очи, а злобната усмивка разкривява чертите на сбръчканото му лице.Затова предприе последната стъпка от мимолетно изградената си тактика.
-Скъпи Кралю и ти, негова Кралице.Няма смисъл да нищите нещо, което вече е в минало.Съсредоточете се върху настоящето и цялата камара проблеми на кралството.Ръкавицата за жалост не е сред нас и не може да ни информира за случилото се.Но, ако вие Кралю, се съмнявате в предаността на жена си, което вярвам има своето основание, има начини да разберете какво точно се е случило.Хора с дарби се разхождат навсякъде из кралството.Уви, моята погуби доказателствата, но може би е за добро.Колкото до отровата..Нима всеки тук не желае смъртта ви?Та вие, сте на чело на монархия.Винаги е било така и винаги ще лъде така.Съветвам ви да проверите всяка една възможност преди да се хванете за гърлата..Защото, ами нима не иска това от вас всеки ваш враг?Да се разедините и да се погубите взаимно?Н мислите ли, че това би отслабило значително кралството..И ако смятате дързостта ми за безмерна, то бих се съгласил.
Декрета за гилотината се издаваше в срок от три дни.Затова Уилям се поклони леко и напусна залата.Ако щеше да опознава гилотината отблизо, разполагаше само с три дни да се полюбува на живота.Крачките му останаха все така равномерни и спокойни.Също както изражението му.Подмина статуята.Същата онази, която бе погълнала цялото му внемание преди миг.Изражението и бе все така печално и величествено.За миг Блекуел и завидя..

О, ето това исках да прочета.Описания и пряка реч съчетани по страхотен начин... и най- вече описания. Има развитие на случката, правилно представяне на героите и правилно поставяне на запетайки <3 ::извинете... обажда се манията ми по пунктуацията::

7.5