[Hand]Уилям Джоузеф Блекуел.

/Joseph Morgan./

Име: Уилям Джоузеф Блекуел.
Вид:Прокълнат човек*


Лондон , Англия, август 1889
Стенният часовник издрънча глухо.Мъжът удостои машината с един кратък поглед, после бледата му усмивка се разтегли едва доловимо.Чашата с уиски, който държеше в ръка бе почти празна, а бе едва три следобед.Сякаш това някога го бе спирало..Напротив.Моралните порядки, онези норми, към които се придържаше обществото сякаш нарочно го приканваха да се опълчи.Може би това бе причината да смята, че едно закъснение винаги би било уместно, дори да става въпрос за самата кралица в целия и блясък.А както самият часовник казваше, закъснението вече бе факт.
Тридесет минути след началото на благотворителния бал, който даваше лейди Фроуселор, възрастна вдовица, наследила веригата банки Фроуселор Юнайтед къмпани оф Голд, Уилям влетя в залата.Помещението бе просторно, съвсем очевидно бе, че капацитетът му само чака да бъде запълнен от редица именити фигури.Голямата маса пльосната централно, ограничаваше до някаква степен желанието на гостите да танцуват.Всъщност, по-голямата част от поканените едва се отлепяше от стола без помощта на верните си прислужници, така че въпросът с танцуването явно бе потънал на дъното на големите порцеланови супници, от които се носеше аромат на екзотични подправки.Лейди Фроуселор си бе такава.Държеше да докаже, че може да си позволи луксове като триста тридесет и три порцеланови супника, внесени директно от Франция с гаранция за пълно качество и неоспоримо дизайнерско участие в тази сложна проекция на странната лодковидна форма на въпросния съд.Всички погледи се плъзнаха по Уилям, чиято физиономия си оставаше все така самодоволна.Черният му костюм изглеждаше някак небрежно на фона на всичката тая класа насядала по дървените столове и преглъщаща супа на миниатюрни глътки, точно както изискваше етикета.
-Лейди Фроуселор, ще простите малкото ми закъснение.Бях възпрепятстван от непредвидени обстоятелства.-извинението му бе така изпипано, че самата домакиня се върза.
След кратка размяна на любезности, Уилям се настани на единственото празно място на масата.За онези времена бе нещо напълно немислимо да откажеш покана за някой прием.А ако ставаше въпрос за Сесилия Фроуселор, си бе направо двоен грях да отсъстваш от лъскавото събитие, дирижирано от група немски цигулари, надянали бели перуки и черни фрагове.С една дума приличаха на добре облечени пингвини.
Щом основното ястие бе сервирано, Сесилия се надигна тромаво от мястото си в дъното на километричната маса.Треперещите и пръсти повдигнаха чашата шампанско, която седеше пред нея, а набръчканите и устни се раздвижиха флегматично.
-Благодаря на всички вас, уважили поканата ми.Исках да използвам днешният ни скромен банкет, за да ви съобщя нещо наистина важно, което кара сърцето ми на тези стари години да подскача сякаш отново съм на двадесет.
Последвалата драматична пауза изпълни предназначението си и накара всички да наострят уши в очакване.Възрастната домакиня се усмихна, а искреността лъщеше в сините и ириси.
-Фроуселор Юнайтед къмпани оф Голд подписа договор и в следващите четири години ще залеем европейските страни.Започна строежа на първата ни банка в северен Париж, а до месеци ще са готови и плановете на пристройките в западен Лондон.
Първи реагира лорд Валерион.Той бе възрастен мъж, с изпита фигура и прошарена коса, леко оредяваща отпред при темето му.Сивият му костюм някак точно пасваше на първите признаци за критическата възраст, засегнали косата му.Напуканите му устни се раздалечиха, а острият му глас разряза тънкият пласт мълчание, превърнал се в почетен гост на събирането.
-Това е чудесна новина, Сесилия.Аз, както и всички тук присъстващи, ви пожелаваме успех.-след тези думи, залата се изпълни с ожесточено шушукане и силни аплодисменти.Чифт след чифт, ръце се събираха, глави се поклащаха, а искрен възторг подправи супата пред гостите.
Само Уилям Блекуел стоеше пасивен.Взираше се замислено в пространството пред себе си, като че изучаваше състава на кротоните.
-Ще ме извините ли-промърмори той и се изправи от стола.
Тежките му стъпки огласиха коридора, чийто под бе покрит с изключително рядък розов мрамор.Безизразните очи на портретите пръснати по цялото протежение на стаята, сякаш следяха всяка една негова стъпка.Златните рамки олавяха бледата светлина, която хвърляха кристалните полилеи, а белите завеси се поклащаха лениво, носени от лекия августовски вятър, характерен за тази част от лято.Стъклената врата в края на коридора се предаде под напора на ръцете му.Открехна се леко, а аромата на люляк се провря през нея и се впусна в изследователска мисия.
Уилям подпря ръце на парапета и се взря в зелената феерия пред очите си.Бе края на лятото и тежкият въздух затискаше под крилото си зелените листа на дърветата.Овошките се кланяха ниско под напора на тежките плодове висящи от клоните им.Пъстрите цветове обагряха всяко едно кътче, а слънцето наблюдаваше всичко от високо, разпореждайки се в кръговрата на природата.Винаги ставаше така..Винаги имаше един който дърпаше конците на останалите, който се грижеше редът да подчинява околията.И в този случай бе вдовицата Фроуселор .
Пое си въздух дълбоко и ноздрите му се напълниха с онзи сладостен мирис на мускус и люляк.Ръцете му се впиха в мраморния парапет, а клепачите му се притвориха.
Уилям Джоузеф Блекуел бе единственият жив наследник на династията Блекуел.Родът му бе влиятелен, ала се бе стопил скоростно и мнението му вече не се зачиташе така като бе по времето на дядо му например.Това го караше да се чувства безполезен.
Отдръпна се от парапета, откъсвайки се от самосъжалението.Бе една от онези единици хора, които не се заравяха в собствената си мъка, ама търсеха решение, възможности и скрити врати в тъмния тунел.Онази дяволита усмивка придърпа крайчетата на устните му, а няколко минути по-късно гордо изправената му походка събираше хорските погледи по продължението на една от най-големите търговски улици в Лондон.Тропотът от конски копита огласяше околията, а шумът и глъчката бяха неизменна част от пейзажа на тази част на Англия.
Лорд Блекуел спря пред дървената врата, единствената боядисана в черно в този квартал.Почука три пъти, после отстъпи крачка назад.Минутите се точеха бавно, после се чу кратък шум и едно сериозно лице се появи в рамките на вече отворената врата.Чертите на лицето омекнаха малко.Бе ниска ,поне в сравнение с Уилям, кожата и имаше цвят на маслина, а къдравата и коса стърчеше непокорно във всички възможни посоки открити от географията.
-Какво искаш Блеукел?-острият и глас го сряза, ала усмивката му си оставаше все така широка и насмешлива.
-По-спокойто, Уиръл.Дошъл съм за една услуга.
-Знаеш, че..-думите и заглъхнаха щом погледът и падна върху кадифената кесия, от която се разнесе звук на удрящи се една в друга монети..златни монети.През ония злочести векове да припечелиш някой и друг франк си оставаше непосилна задача, да не говорим, че аристокрацията бе стисната що се отнасяше до разплата.Колкото до данъците..Много хора се молеха някоя страшна болест да ги повали и да ги спаси от мизерията на Лондон.Не бе така само в тази част на света..Европа бе в прогрес.А щом нещо се развиваше, друго компенсираше.Държавни управници пет пари не даваха за населението.Единственото, което ги интересуваше бе редовната такса.А ако някой не внесеше съответната сума, гилотината влизаше в употреба.Много достойни мъже бяха намерили смъртта си така.Стотици семейства губеха дома си, а хора като Фроуселор поставяха основите на новите векове.Стараеха се да запишат името си в историята.Подминаваха малките детайли като детските протегнати ръце, молещи за някоя и друга монета.
-Влизай.
Тези думи му бяха достатъчни.Помещението, в което живееше и припечелваше Уиръл Сайънс, бе малка барака с варосани стени през които се просмукваше студен вятър, заради североизточното изложение на цялата конструкция.Таванът бе нисък, а дъските, от които бе изграден, бяха прогнили на места и плачеха за смяна.Малка газова лампа осветяваше пространството около ниска маса, а цикламеният килим от вълна, бе единственото нещо от цялата стая, което изглеждаше удобно.
-Сядай.-макар на вид да изглеждаше някъде около двадесетте, Уиръл бе значително по-възрастна.Гласът и бе пропит с авторитет, макар изражението и да изглеждаше по детски наивно.
След като Уилям се подчини, отвори уста и и разказа за новите постижения на лейди Сесилия Фроуселор.
-Не съм изненадана.Такива жени получават всичко..Но съдбата взема, Блекуел, помни ми думата.Нищо не идва даром.
-Искам това да приключи.Знам, че можеш да го направиш Уиръл.Направи така, че Фроуселор Юнайтед компъни ъф голд да пламне.Направи така, че да не остане нищо.И аз ще ти дам каквото поискаш.Виждаш ли това?В имението ми има още от тях, Уиръл.Помогни ми и ще ти дам всичко, което пожелаеш.
Лицето на момичето внезапно се състари.Очите и помръкнаха, а устните и се свиха в права линия.
-Ти си като тях, Блекуел.Искаш всичко..Но цената ще е жестока.
-Мога да си позволя да я платя.Та аз съм последният наследник.Знаеш какво значи това.Мога да имам всичко.
-Сам го поиска.Сам ще плащаш дълга си.

Лондон, Англия, октомври 1889.
Уилям примигна няколко пъти.По някаква причина не можеше да спи като хората.Онзи здравословен сън от минимум пет часа не искаше да го улови, подминаваше го безцеремонно и го принуждаваше да се върти наляво надясно.
Изправи се бавно и с радост установи, че слънцето вече е подало глава над хоризонта.облече се бързо, навличайки тъмен кашмирен пуловер и черни ленени панталони.Прокара ръка през косата си и слезе по широкото стълбище на имението.Икономът му Франк вече го чакаше с кафе в едната ръка и вестник в другата.
-Господарю.-сведе глава мъжът, а очите му излъчваха странна топлина.
-Благодаря ти, Франк.
Блекуел взе вестника и се насочи към градината.Бяха минали няколко месеца и оная пъстрота на лятото бе заменена от пастелните цветове на есента.Големи купчини листа окопираха обширната площ на двора, а бялата пейка на верандата чакаше да влезе в употреба.Джоузеф се настани и с един отмерен жест разгърна вестника.Винаги започваше от последната страница и се движеше напред.Странен навик, който му бе останал в наследство от баща му.
Двадесет минути по-късно бледите му пръсти отгърнаха първата страница, а пред очите му се изправи заглавието на днешният вестник.

Краят на „Фроуселор Юнайтед къмпани оф Голд”

Трагичен инцидент е причина за внезапната смърт на лейди Сесилия Фроуселор, единствена наследница на веригата банки, плъзнала из цял свят.Безспорно една от най-доходните индустрии бе незаличимо засегната от внезапен пожар, обхванал късно снощи имотите на Фроуселор.Лондонската полиция е на крак, а стотици скърбят за една от най-обичаните представителки на аристократичните родове.Поради липсата на завещание, целия поминък на Фроуселор ще бъде дарен на държавата.Разходите по новите строежи обаче са толкова много, че смъртта на Фроуселор оставя повече загуби, отколкото приходи за управата.

Уилям се взираше в написаното.Препрочиташе думите, очаквайки да види нещо различно от трагичната новина за смъртта на Сесилия.Ала мастилото си оставаше все така разкривено във вече познатите фрази.

Лондон, Англия, погребението на Сесилия Фроуселор.
Уилям затегна черната вратовръзка, обхванала врата му.Приглади костюма си и взе четирите червени карамфила от масата.Очите му бяха необичайно жизнерадостни предвид създалата се ситуация.Но това бе напълно разбираемо.Смъртта на вдовицата бе повлияла на изкачването му в йерархията.Знатните фамилии, подплашени от инцидента, бяха събрали багажа си и се бяха изнесли, дирейки щастието другаде.И така, Блекуел бе оглавил всички органзации.
Слезе по стълбите без да бърза.Качи се в каретата и се наслади на краткото пътуване до гробищата извън града.Мраморните плочи действаха потискащо на повечето хора, за Джоузеф те бяха просто интериор.
Обляни в сълзи на престорена тъга, най-близките приятели на Сесилия се бяга събрали около надгробната плоча във викториански стил.Кофчегът със златен обков бе на път да потъне за винаги в студените прегръдки на сивата пръст.Оставаше само частта със сбогуването.
Хората минаваха, казваха някоя и друга фраза на безлични неистини, слагаха цветя, а после се оттегляха.И така дойде редът на Блекуел.
Бледите му пръсти се плъзнаха по повърхността на ковчега,а изражението му стана сериозно.
-Сбогом Сес..-думите му бяха прекъснати от писък.
Цялата траурна тишина бе развалена от тънки огнени езици, обгръщащи ковчета.Уилям отскочи назад, а паниката завладя мускулите на стегнатото му тяло.Зелените му ириси се разшириха от изненада, а цялата какафония последвала след това минаваше пред очите му размазано..някак далечно.

Лондон, Анлгия, погребението на Сесилия Фроуселор, няколко часа по-късно след трагичния инцидент с ковчега.
-Уиръл!-крещеше той.Ала тя не отваряше.Дясната му ръка упорито удряше парчето дърво, играещо ролята на врата.
-Уиръл!-извика той, стоварвайки и лявата в цялата какафония от звуци и шумове.
Вратата пламмна също както и ковчега.
-Какво ми направи Уиръл?!
Момичето се появи, а езиците освободиха вратата от хватката си.
-Ти каза, че си готов на всичко, Блекуел.Това е наказанието ти.Проклинам те да живееш вечно в плен на собсвения си изпепеляващ егоизъм.
„Но съдбата взема, Блекуел, помни ми думата.Нищо не идва даром.”
Думите и пробиха черепната му кутия, а той се свлече на земята.
-Нееее.-извика той безпомощно, ала думите му бяха откраднати от тишината.

Лондон, Англия, наши дни.
Черната ръкавица бе на ръката му.Факт, който не се променяше с годините.За близо два века живот бе изпепелил толкова много неща, че се стараеше да внимава.И кожата се бе оказала най-подходящия предпазител.
Нахлузи бейзболната шапка на Ред Сокс и излезе навън.Време беше да се махне от това място..Да загърби двата века проклятие, което му бе стоварила Уиръл.Време беше да се оттърве от тази ръка, с която не можеше да прави нищо.
И знаеше точното място за тази си цел.

*Знам, че расата ми я няма, но си държа на нея ;д

Одобрен!

Мерси ;д

За нищо Пънич!